Стивън Кинг
Другият (100)

1.

В крайна сметка Холи не пътува в бизнес класа, макар че би могла, ако беше взела полета на „Делта“ в 10.15, пристигащ в Кап Сити в 12.30. Тя обаче искаше да разполага с повече време в Охайо, затова предпочете да пътува с три прекачвания, и то с едномоторни самолетчета, които сигурно щяха да я подхвърлят като топка; накратко, неособено приятни полети, но поносими. По-непоносим беше фактът, че ще пристигне във Флинт Сити чак в шест вечерта, и то ако всичко вървеше точно според плана й. Срещата в кантората на адвокат Голд беше насрочена за седем, а от всичко на света Холи най-много мразеше да закъснява. Закъснението за делова среща беше най-сигурният начин да провалиш нещо, преди да е започнало.

Прибра малкото си вещи, плати сметката си в хотела и потегли към Риджис, намиращ се на петдесет километра оттук. Първо отиде в къщата, в която Хийт Холмс беше прекарал отпуската си заедно с майка си. Вратата беше заключена, прозорците бяха заковани с дъски, най-вероятно защото вандалите ги бяха използвали за мишени. На неокосената морава беше забита табела с надпис: ПРОДАВА СЕ. ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ ПЪРВА НАЦИОНАЛНА БАНКА, ДЕЙТЪН. Холи се вгледа в къщата (навярно скоро местните хлапетии щяха да я обявят за обитавана от призраци, ако вече не го бяха сторили) и се замисли за същината на трагедията. Трагедията беше заразна също като едрата шарка, заушката или рубеолата. За разлика от тези заболявания обаче за нея нямаше ваксина. Смъртта на Франк Питърсън беше зараза, поразила всички негови близки и разпространила се из целия град. Семейство Холмс вече го нямаше, останал беше само опустелият им дом.

Холи се поколеба дали да снима къщата със заковани прозорци и с табела ПРОДАВА СЕ на моравата — въплъщение на скръб и загуба, — но се отказа. Някои хора, с които й предстоеше да се срещне, може би щяха да разберат, да почувстват внушението, но само някои. За повечето това щеше да е просто снимка.

Постоя още малко и потегли към гробището „Вечен покой“ в покрайнините на града. Тук всички от семейството отново бяха заедно: баща, майка и единственият им син. Нямаше цветя, надгробният камък на Хийт Холмс беше съборен. Холи предполагаше, че същото се е случило с надгробния камък на Тери Мейтланд. Скръбта беше заразна, гневът — също. Камъкът беше малък, на него се виждаха само името, датите и някаква засъхнала гадост, може би от хвърлено яйце. Беше й трудно, обаче успя да го изправи. Не си въобразяваше, че няма отново да го съборят, но човек прави каквото може, нали?

— Не си убил никого, нали, Холмс? Единствената ти вина е, че си имал нещастието да попаднеш на лошо място в лош момент. — Измъкна няколко стръка цветя от букета на съседния гроб и ги пръсна върху гроба на Хийт. — Само че си опозорен завинаги. Всички тук са убедени, че си виновен. Надали и хората, с които ще се срещна довечера, ще повярват обратното.

Все пак щеше да се опита да ги убеди. Човек прави, каквото може, независимо дали изправя съборени надгробни камъни, или се мъчи да убеди хора от двайсет и първи век в съществуването на чудовища, които осъществяват ужасните си намерения тъкмо заради отказа на разумните хора да повярват в тях.

Огледа се и зърна гробница на недалечното ниско хълмче (в този район на Охайо всички хълмове бяха ниски). Приближи се до него, загледа се в името, издялано в гранита (ГРЕЙВЗ^[1], колко уместно), после слезе по трите каменни стъпала и надникна вътре. Видя каменни скамейки, на които някой да седне и да размишлява за всички Грейв, погребани тук. Дали съществото се беше крило в гробницата, след като бе извършил ужасното си дело? Не й се вярваше, защото всеки, може би дори вандалите, съборили надгробния камък на Хийт Холмс, можеха също като нея да надникнат вътре. Освен това следобедите слънцето е огрявало за час-два скамейките, а пък ако то беше онова, за което го мислеше, щеше да предпочита мрака. Не вечен мрак, но в определени моменти. В определени решаващи моменти. Още не беше завършила проучването си, но почти беше убедена във верността на предположението си. И още нещо: може би убийството беше смисълът на живота му, ала скръбта бе храната му. Скръбта и гневът.

Не, не беше намерило убежище в тази гробница, но беше сигурна, че то е било в гробището, може би дори преди смъртта на Мейвис Холмс и на сина й. Дори го подушваше… макар че може би си въобразяваше. От Брейди Хартсфийлд се излъчваше същата миризма — зловонието на чудовище. Бил го усещаше, медицинските сестри в отделението на Хартсфийлд — също, макар да се предполагаше, че той е в полукататонично състояние. Тя бавно тръгна към малкия паркинг пред гробището, голямата й чанта се полюшваше и се удряше в бедрото й. Тойотата й — сам-самичка и напечена от жаркото слънце, търпеливо я чакаше. Холи я отмина, после бавно се завъртя на сто и осемдесет градуса, като внимателно се оглеждаше. Отвъд започваха стопанствата — тя долавяше специфичния мирис на изкуствен тор, но това тук беше преходна зона с изоставени индустриални сгради, грозна и безплодна. В рекламните брошури на местната Търговска камара (ако в Риджис имаше Търговска камара) нямаше да са поместени снимки от тази зона. Тук нищо не привличаше погледа — тъкмо обратното, отблъскваше го, сякаш самата земя казваше: „Махай се, тук не е интересно за теб, сбогом и повече не се връщай.“ Единствената „забележителност“ беше гробището „Вечен покой“, но зиме навярно го посещаваха малцина, и то за кратко, защото мразовитият северен вятър сигурно ги принуждаваше да ограничат до минимум времето за оказване на почит към мъртвите.

Недалеч в северна посока минаваше железопътна линия, но релсите бяха ръждясали и между траверсите растяха плевели, а прозорците на отдавна изоставената гара бяха заковани с дъски като прозорците на къщата на Холмс. На глуха линия отвъд гарата стояха два товарни вагона, пълзящи растения бяха обвили колелата им. Изглеждаха, сякаш са тук още от времето на войната във Виетнам. Наблизо се намираха отдавна изпразнени складови помещения и още някакви, в които според Холи някога се бяха помещавали ремонтните работилници. Зад тях полуразрушена фабрика се гушеше сред слънчогледи и високи храсти. Върху ронещата се розова фасада, която преди много, много години е била червена, със спрей бе изрисуван пречупен кръст. От дясната страна на пътя към града стърчеше килнат на една страна билборд: АБОРТЪТ СПИРА ЕДНО БИЕЩО СЪРЦЕ! ИЗБЕРИ ЖИВОТА! От другата страна се простираше много дълга ниска постройка с избледнял надпис на покрива: АВТ МИВКА РОБО БЪРЗАКА. На празния паркинг стоеше същата табела като пред дома на Холмс: ПРОДАВА СЕ. ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ ПЪРВА НАЦИОНАЛНА БАНКА, ДЕЙТЪН.

„Мисля, че си бил тук. Не в гробницата, но наблизо, за да помирисваш сълзите, когато вятърът духа в тази посока. За да чуваш смеха на мъжете или на хлапетиите, които са съборили надгробния камък на Хийт Холмс и после (най-вероятно) са се изпикали върху гроба му.“

Побиха я тръпки… въпреки жегата. Ако разполагаше с повече време, щеше да влезе в изоставените постройки и да ги огледа. Нямаше да се изложи на опасност, Другия отдавна беше напуснал Охайо. Вероятно и Флинт Сити.

Тя снима четири обекта: гарата, товарните вагони, фабриката, автомивката. Разгледа ги и реши, че ще свършат работа. Нямаше време за повече, иначе щеше да изпусне самолета.

И възможността да убеди разни хора в правотата си.

Стига да успееше, разбира се. В момента се чувстваше безпомощна и самотна. Представяше си как ще й се присмеят — през целия си живот се боеше да не стане за смях. Няма значение, все пак щеше да се опита. Налагаше се. Заради убитите хлапета — Франк Питърсън, момичетата Хауард и всички онези, умъртвени преди тях, — но и заради Тери Мейтланд и Хийт Холмс. Човек прави, каквото може.

Преди да се качи на самолета, трябваше да се отбие още на едно място. За щастие й беше на път.