Стивън Кинг
Другият (92)

5.

След малко Ралф влезе в кухнята (с една ръка напъхваше ризата в панталона си, в свободната държеше маратонките си) и завари жена си да седи до масата. Пред нея нямаше нито чаша кафе, нито сок, нито обичайната й зърнена закуска, затова той я попита добре ли е.

— Не съм. Снощи тук беше влязъл човек.

Ралф се спря като поразен от гръм, от едната страна ризата му беше напъхана в панталона, от другата висеше над колана. Изпусна маратонките.

— Какво каза? Я повтори.

— Тук беше дошъл човек. Онзи, който уби Франк Питърсън.

Ралф Андерсън се огледа, думите й му бяха подействали като студен душ, заличаващ останките от сънливостта.

— Кога? Какво говориш?

— Беше тук снощи. Вече го няма, обаче ми предаде съобщение за теб. Седни, ако обичаш.

Изчака го да седне и му разказа какво се е случило. Ралф я изслуша, без да продума, взирайки се в очите й. Погледът й го убеди, че е напълно сигурна във всяка дума, която изрича. Накрая стана и провери конзолата за алармената система до задната врата.

— Алармата е включена, Джийни. И вратите са заключени. Поне за тази гарантирам.

— Знам за алармата. Всички врати са заключени, проверих. Прозорците също са здраво затворени.

— Тогава как…

— Не знам, обаче той беше влязъл.

— И седеше там, така ли? — Ралф посочи свода между кухнята и дневната.

— Да. Сякаш не искаше лампата да го освети.

— Бил е едър, казваш.

— Точно така. Навярно не колкото теб — не можех да преценя ръста му, защото беше седнал, — обаче беше широкоплещест и мускулест. Като човек, който три часа дневно тренира във фитнеса. Или вдига щанги в двора на затвор.

Ралф се отдалечи от масата и коленичи на мястото, на което се съединяваха дървеният под на кухнята и мокетът в дневната. Джийни знаеше какво търси и че няма да го намери. Вече беше проверила, обаче не се беше разколебала. Ако не си умопобъркан, осъзнаваш разликата между сън и действителност дори когато действителността прекрачва границите на нормалното. Навремето би се усъмнила (също като Ралф сега), ала не и в този момент. Вече беше помъдряла.

Ралф се изправи:

— Мокетът е нов, мила. Ако някой е седял тук, дори и за малко, щяха да останат следи от краката на стола. Няма нито една.

Джийни кимна:

— Вярно е. Само че той беше тук.

— За какво намекваш? Че е бил призрак ли?

— Не знам какъв е бил, обаче имаше право. Налага се да спреш, иначе ще се случи нещо лошо. — Приближи се до него и вирна глава, за да го погледне в очите. — Нещо ужасно.

Ралф стисна дланите й:

— Преживяхме голямо изпитание, Джийни. И ти, и…

Тя си издърпа ръцете:

— Не се отклонявай от темата. Моля те. Той беше тук.

— Да предположим, че си права. И преди са ме заплашвали. Всяко ченге, което си гледа съвестно работата, получава заплахи.

— Той не заплашва само теб! — просъска Джийни, едва сдържайки се да не му го изкрещи. Чувстваше се като в глупав филм на ужасите, в който никой не вярва на твърдението на героинята, че Джейсън или Фреди, или Майкъл Майърс отново се е върнал. — Беше тук, в нашата къща!

Искаше му се да й напомни за заключените врати, здраво затворените прозорци и че алармата е била включена, но не е сигнализирала за проникване. Да й напомни, че тази сутрин се е събудила в собственото си легло — в безопасност и без драскотина. Обаче изражението й му подсказа, че излагането на тези факти ще е безплодно. Последното, което искаше в момента, бе да спори с жена си в сегашното й състояние.

— Той имаше ли изгаряния, Джийни? Като на човека, когото видях в съда?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли си? Нали каза, че е бил в сенките…

— В един момент се приведе и видях нещичко. Видях достатъчно. — Тя потръпна. — Широко чело, надвиснало над очите. Очите пък бяха тъмни — може би черни, може би кафяви, може би тъмносини. Косата му беше къса и четинеста. Тук-там прошарена, но все още черна. Имаше брада катинарче. Устните му бяха много червени.

Описанието жегна Ралф, смътно му напомни нещо, обаче той не се довери на интуицията си; вероятно усещането беше предизвикано от убедеността на Джийни. Ах, как му се искаше да й повярва! Ако имаше съвсем нищожно доказателство…

Тя отново заговори:

— Чакай, сетих се още нещо! Той носеше мокасини на бос крак и краката му бяха осеяни с червени петна. Реших, че страда от псориазис, но може да са били и изгаряния.

Ралф се втренчи в електрическата кафеварка:

— Не знам какво да ти кажа, скъпа. Събудила си се в леглото си и няма следа от влизане с вз…

— Преди много години ти разряза пъпеш и вътре гъмжеше от червеи — прекъсна го тя. — Случи се, нали? Какво ти пречи да повярваш, че и това се е случило?

— Дори да повярвам, не мога да спра дотук. Нима не разбираш?

— Разбирам, че човекът, който седеше в дневната ни, имаше право за едно: всичко свърши, Франк Питърсън е мъртъв. Тери — също. Ще се върнеш на работа и ние… ние… бихме могли…

Джийни не довърши изречението, защото по изражението на Ралф разбра, че си хвърля думите на вятъра. На лицето му не бе изписано недоверие, а разочарование: как би могла да си представи, че той може да продължи, все едно нищо не се е случило? Арестът на Тери Мейтланд на „Естел Барга“ беше първата паднала плочка от доминото, предизвикала верижна реакция от насилие и скръб. А сега с Джийни спореха за човека, който не е бил в дома им. Вината беше само негова, да, само негова.

— Ако не се откажеш — промълви тя, — поне отново си носи оръжието. Самата аз няма да се разделям с 22-калибровия револвер, който ми даде преди три години. Тогава си помислих, че е много глупав подарък, обаче сега съм на друго мнение. Я си признай, да не си ясновидец?

— Джийни…

— Да ти изпържа ли яйца?

— Ами… добре. — Не беше гладен, ала се надяваше, че приготвянето на закуската ще й помогне да се успокои.

Тя извади яйцата от хладилника и отново заговори, без да се обръща:

— Искам полицейска закрила нощем. Е, не от залез-слънце до зори, обаче настоявам някой да минава покрай нас през определени периоди от време. Ще го уредиш ли?

„Призраците не се плашат от полицията“ — помисли Ралф, но знаеше, че е излишно да възразява, затова само промърмори:

— Вероятно ще мога.

— Предупреди Хауи Голд и другите! Макар да изглежда откачено.

— Мила…

Джийни отново го прекъсна:

— Той каза: „Ако се опитат да ме намерят, ще избия до крак всички, ще ги изкормя и ще им хвърля карантиите на лешоядите в пустинята.“

Искаше му се да й напомни, че макар от време на време да виждат по някой лешояд да кръжи в небето (особено когато извозваха сметта), Флинт Сити не се намира сред пустиня. Дори само това доказваше, че ужасяващата среща с този човек е била единствено сън, обаче беше безсмислено да разпалва отново спора.

— Добре, ще се погрижа — каза и смяташе да си изпълни обещанието. Щяха да сложат всички карти на масата, без да пренебрегват нещо, дори най-безумните теории. — Нали знаеш, че имаме среща при Хауи Голд? С жената, на която Алек Пели възложи да научи колкото е възможно повече подробности за пребиваването на Тери в Дейтън.

— Същата жена, която заяви категорично, че Тери е невинен.

Този път Ралф си помисли, но не изрече (изглежда, в дългогодишните бракове се простираха океани от неизречени мисли) как прочутият илюзионист Ури Гелър категорично заявяваше, че може да огъне лъжица само със силата на мисълта си.

— Да, същата. Вече лети насам. Може да се окаже, че тя е въздух под налягане, обаче е работила заедно с отличен, многократно награждаван детектив, с когото са основали детективската агенция, освен това говореше много уверено — може пък наистина да се е натъкнала на нещо в Дейтън.

Джийни вече се беше захванала да чупи яйцата, но подхвърли през рамо:

— Щеше да отидеш на тази среща дори ако бяхме открили, че алармата е прекъсната, задната врата зее и по плочките има следи от подметки. Дори тогава щеше да отидеш, нали?

— Да. — Жена му имаше право да чуе самата истина, без излишно лустро.

Джийни се извърна; вдигнала беше високо шпатулата, все едно държеше оръжие:

— Извинявай, но ще ти кажа, че постъпваш глупаво. Според мен, де.

— Можеш да говориш каквото си искаш, но е важно да запомниш две неща, скъпа. Независимо дали Тери е бил невинен, или пък е бил виновен, аз допринесох той да бъде убит.

— Ти…

— Шшшт! — Ралф вдигна пръст. — Остави ме да се доизкажа, искам да го проумееш.

Джийни не го прекъсна повече.

— Ако Тери е бил невинен, жесток детеубиец е на свобода.

— Разбирам, обаче се боя, че ще отвориш вратата към нещо, което е извън пределите на разума ти. Извън пределите и на моя разум.

— Нещо свръхестествено? За това ли намекваш? Защото не мога да го повярвам. Никога няма да го повярвам!

— Ако щеш, вярвай! — Тя отново се обърна към печката. — Само че онзи човек наистина беше тук. Видях му лицето, видях и думата на пръстите му. ТРЯБВА — така пишеше там. Беше… страховит. Друга дума не ми идва наум. А недоверието ти ме вбесява: идва ми да заплача или да те замеря с тигана с яйцата, или… не знам.

Ралф се приближи до нея и я прегърна през кръста:

— Убеден съм, че ти вярваш. Това е така. Ето какво ще ти обещая: ако нищо не излезе от тазвечерното съвещание, ще бъда много по-склонен да се откажа. Давам си сметка, че всичко си има граници. Споразумението устройва ли те?

— Засега. Знам, че допусна грешка, като арестува Тери на бейзболното игрище. Знам, че се опитваш да я изкупиш. Обаче даваш ли си сметка, че може би допускаш още по-голяма грешка, като продължаваш да се занимаваш с този случай?

— Представи си, че в парка е бил нашият Дерек — парира я той. — Тогава ще ме молиш ли да се откажа?

За нея този въпрос на мъжа й беше като удар под кръста, но не можеше да му отговори. Защото, ако някой беше посегнал по този начин на сина им, щеше да накара Ралф да преследва човека (или съществото, сторило злодеянието) до края на света. И тя щеше да е редом с него.

— Добре, печелиш. Обаче при едно условие, което не подлежи на обсъждане.

— Слушам те.

— Да те придружа на тазвечерното съвещание. И не ми казвай, че това е полицейска работа, понеже и двамата с теб знаем истината. Сега си изяж яйцата.