Стивън Кинг
Другият (72)

4.

Късно вечерта излезе в задния двор, седна на масата за пикник, запали пура „Типарило“ и се загледа в небето. Нямаше звезди, но луната още се виждаше през прииждащите облаци. „Много често истината е тъкмо това — помисли си. — Мъглява светеща окръжност зад облаците. Понякога изплува иззад тях, друг път те се сгъстяват и светлината изчезва.“

Едно беше сигурно — нощем кльощавият туберкулозен човек от легендата на Юн Сабло изглеждаше по-правдоподобен. Не достоверен — Ралф вярваше в него, колкото в Дядо Коледа, обаче си го представяше: тъмнокожа версия на Слендърман^[1], страшилището на американските момиченца: висок и много слаб, с черен костюм, лицето му блести, той носи торба, в която може да се побере детенце с колене, притиснати до гърдите. Според Юн мексиканският вампир удължил живота си, като изпивал кръвта на дечица и мажел с тлъстината им гърдите и гениталиите си… и случилото се с малкия Питърсън, макар и не същото, напомняше за страшната приказка. Възможно ли е убиецът — Мейтланд или неизвестното лице с неясните пръстови отпечатъци — да е вярвал, че наистина е вампир или друго свръхестествено същество? Нима серийният убиец Джефри Дамър не е вярвал, че създава зомбита, когато е убивал и разчленявал бездомници?

„Добре, но нито едно предположение не отговаря на въпроса защо човекът с белязаното лице не се вижда на записите.“

Джийни се провикна от къщата:

— Прибирай се, Ралф, всеки момент ще завали. Пуши в кухнята, щом не можеш да се откажеш от тази воняща гадост.

„Заради друго искаш да се прибера — каза си той. — Никога няма да си признаеш, но се страхуваш, че този мексикански вампир се спотайва наблизо, на някое местенце, неосветявано от лампата на двора.“

Разбира се, беше нелепо, но донякъде разбираше тревогата й. И него го мъчеше смътно безпокойство. Какво беше казала Джийни? „Тази история е много странна, меко казано, и с новите разкрития става още по-необяснима.“

Влезе в кухнята, пусна чешмата и изгаси пурата под струята, после взе телефона си. Изчака Хауи да вдигне и без предисловия каза:

— Можете ли с Пели утре да дойдете у дома? Имам да ви разказвам много, някои предположения са доста невероятни. Елате на обяд. Ще взема сандвичи от „Рудис“.

Голд прие веднага. Ралф затвори телефона и видя Джийни на вратата — беше скръстила ръце на гърдите си и го гледаше изпод вежди.

— Няма да се откажеш, така ли? — промълви.

— Не, мила. Не мога. Съжалявам.

Тя въздъхна:

— Обещаваш ли да внимаваш?

— Ще внимавам на всяка стъпка.

— Дано, иначе аз ще те стъпча. И не купувай сандвичи. Ще приготвя нещо за хапване.