Стивън Кинг
Другият (11)

11.

Марси спря колата на паркинга пред „Бъргър Кинг“ на Тинсли Авеню и извади от чантата мобилния си телефон. Ръцете й трепереха и тя го изпусна. Наведе се да го вдигне, удари си главата във волана и пак се разплака. Прегледа списъка с контактите, докато намери номера на Хауи Голд; семейство Мейтланд нямаше причини да поддържа връзка с адвокат, но навремето Хауи беше помагал на Тери да тренира младежкия отбор по американски футбол. Голд вдигна на второто позвъняване.

— Хауи? Обажда се Марси Мейтланд. Съпругата на Тери — добави, като че ли не вечеряха заедно поне веднъж месечно от 2016-а насам.

— Марси? Плачеш ли? Какво е станало?

Беше толкова чудовищно, че отначало тя не можа да го изрече.

— Марси? Чуваш ли ме? Да не си катастрофирала или нещо подобно?

— Чувам те. Не е заради мен, заради Тери е. Арестуваха Тери. Ралф Андерсън го арестува. За убийството на онова момче. Така казаха. За убийството на малкия Питърсън.

— Какво? Шегуваш ли се?

— А той дори не беше в града — проплака Марси. Чуваше се сякаш отдалеч и усещаше, че говори като хлапачка, изпаднала в истерия, но не можеше да се сдържи. — Арестуваха го и казаха, че полицаите ме чакат у дома!

— Къде са Сара и Грейс?

— Пратих ги при съседката Джейми Матингли. Засега са добре. „Макар че как биха могли да са добре, след като видяха да арестуват баща им и да му слагат белезници?“ — добави наум. Потърка челото си и се запита дали й е останала синина от волана. Всъщност защо й пукаше? Защото журналистите вече чакаха пред дома й? Защото щяха да видят синината и да решат, че Тери я е ударил?

— Хауи, ще ми помогнеш ли? Ще ни помогнеш ли?

— Разбира се. Заведоха Тери в участъка, така ли?

— Да! С белезници!

— Добре. Отивам веднага. Прибери се у дома, Марси. Виж какво искат полицаите. Ако имат заповед за обиск — сигурно затова са там, не се сещам за друга причина, — прочети я внимателно, разбери какво търсят, позволи им да влязат, но не казвай нито дума. Разбра ли? Не казвай нищо.

— Аз… да, разбрах.

— Малкият Питърсън беше убит миналия вторник, ако не ме лъже паметта. Момент… — Чу се приглушен говор, първо Хауи попита нещо, отговори му жена, вероятно съпругата му Илейн. След малко той каза: — Да, било е във вторник. Къде беше Тери във вторник?

— В Кап Сити! Отиде…

— Засега няма значение. Може би полицаите ще ти зададат същия въпрос. Може би ще ти задават още много въпроси. Кажи им, че твоят адвокат те е посъветвал да не отговаряш. Схвана ли?

— Д-да.

— Не им позволявай да ти заложат капан, не се хващай на въдицата им. Много ги бива в тия неща.

— Добре. Добре, няма.

— Къде си сега?

Помнеше, че е видяла табелата, но отново я погледна, за да е сигурна.

— Пред „Бъргър Кинг“. На Тинсли Авеню. Спрях, за да ти се обадя.

— В състояние ли си да шофираш?

Тя едва не му каза, че си е ударила главата във волана, но в последния момент размисли и лаконично отговори: „Да.“

— Поеми си дълбоко въздух. Преброй до три. След това карай право към къщи. Спазвай ограничението на скоростта, давай мигач на всеки завой. Тери има ли компютър?

— Разбира се. В кабинета. И таблет, макар че не го ползва често. Плюс това и двамата имаме лаптопи. Момичетата си имат минитаблети. И телефоните, разбира се, всички имаме телефони. Грейс получи своя за рождения си ден преди три месеца.

— Ще ти дадат списък на всичко, които ще изземат.

— Наистина ли имат право? — Марси не се разрида отново, но сълзи парнаха очите й. — Да ни конфискуват вещите? Все едно, че сме в Русия или в Северна Корея!

— Могат да вземат каквото пише в заповедта, но искам и ти да си водиш списък. Момичетата носят ли си мобилните телефони?

— Шегуваш ли се? Буквално са им се сраснали с ръцете.

— Добре. Може ченгетата да поискат твоя. Откажи.

— Ами ако все пак го вземат? — Всъщност имаше ли значение?

— Няма, ако не ти е предявено обвинение. Сега тръгвай. Ще дойда при теб колкото е възможно по-скоро. Ще уредим всичко, бъди спокойна.

— Благодаря, Хауи. — Тя пак се разплака и през сълзи избърбори: — Много ти благодаря.

— Има защо. И не забравяй: не превишавай разрешената скорост, спирай на всеки знак стоп, давай мигач. Запомни ли?

— Да.

— Тръгвам към участъка. — Той затвори.

Марси включи на скорост, после изключи. Пое си дълбоко въздух. Още веднъж. И още веднъж. „Това е кошмар, но поне ще бъде кратък. Тери беше в Кап Сити. Ще проверят и ще го освободят.“

— Тогава — каза тя на колата (която изглеждаше празна без момичетата, които да се кикотят и да се боричкат на задната седалка) — ще ги съдим до дупка.

Изпъна рамене и светът отново дойде на фокус. Подкара към дома си в Барнъм Корт, като спазваше ограничението на скоростта и спираше на всеки знак стоп.