Стивън Кинг
Другият (17)

17.

След ареста на бейзболното игрище Ралф вече не можеше да играе ролята на доброто ченге в класическия полицейски сценарий, така че само се подпираше на стената в стаята за разпити и наблюдаваше. Беше готов за още един обвинителен поглед, но Тери се обърна към него само за миг (лицето му беше безизразно), после загледа Бил Самюълс, който се беше настанил от другата страна на масата.

Докато наблюдаваше Самюълс, Ралф започна да схваща как се е издигнал толкова бързо. Докато двамата стояха зад еднопосочното стъкло, окръжният прокурор изглеждаше малко млад за поста си. Сега, застанал срещу изнасилвача и убиеца на Франки Питърсън, изглеждаше още по-млад, като стажант-адвокат, който (поради някаква грешка) се е озовал на този разпит на знаменит престъпник. Дори щръкналият кичур на главата му подсилваше впечатлението за младок, щастлив, че е попаднал в голямата игра. „Можеш да споделиш всичко — казваха очите му, — защото ще ти повярвам. За първи път играя с големите момчета и съм малко объркан.“

— Здравейте, господин Мейтланд — подхвана. — Аз работя в окръжната прокуратура.

„Добро начало — помисли си Ралф. — Правиш се на господин Никой, макар да си самият прокурор.“

— Губите си времето! — отсече Тери. — Няма да разговарям с вас, докато не дойде адвокатът ми. Ще кажа само, че ви очаква шумно дело за незаконен арест.

— Разбирам, че сте разстроен, обяснимо е за човек във вашето положение. Може би има начин да изясним всичко още сега. Можете ли само да ми кажете къде бяхте, когато са убили момчето на Питърсън? Случило се е миналият вторник следобед. Ако сте били някъде другаде…

— Бях — прекъсна го Тери, — но възнамерявам да го обсъдя с адвоката си, преди да го съобщя на вас. Името му е Хауард Голд. Когато дойде, първо ще разговарям с него насаме. Предполагам, че имам това право. Тъй като съм невинен до доказване на противното.

„Бързо се окопити — помисли си Ралф. — Дори закоравял престъпник не би се справил по-добре.“

— Така е — кимна прокурорът. — Но ако не сте направили нищо…

— Не се опитвайте, господин Самюълс. Не сте ме довели тук, защото сте добър човек.

— Всъщност наистина съм добър — подкупващо се усмихна Самюълс. — Ако е станала грешка, аз съм не по-малко заинтересован от вас да я поправя.

— Косата ви стърчи — отбеляза Тери. — Вземете някакви мерки, иначе приличате на Алфалфа от анимационните филмчета, които гледах като малък.

Ралф не се засмя, но едното ъгълче на устата му потрепна. Не можа да се удържи.

Временно изкаран от равновесие, Самюълс вдигна ръка да приглади непокорния кичур, който моментално щръкна отново.

— Сигурен ли сте, че не искате да го изясним? — Той се приведе и сериозната му физиономия подсказваше, че Тери допуска голяма грешка.

— Сигурен съм. Както съм сигурен, че ще си изпатите. Надали ще ви осъдят да ми платите достатъчно голяма сума, която да компенсира онова, което ми причинихте тази вечер, нещастници жалки — не само на мен, но и на съпругата и дъщерите ми, — но възнамерявам да проуча този въпрос.

Самюълс поседя още малко така — приведен напред, приковал в Тери поглед, пълен с невинна надежда, — после се изправи. Невинният поглед изчезна.

— Добре. Чудесно. Можете да се консултирате с адвоката си, господин Мейтланд, това е ваше право. Без аудио– и видеозаписи, дори ще дръпнем завесата. Ако приключите бързо, може би ще успеем да изясним всичко тази вечер. Рано сутринта ще играя голф.

Тери сякаш не повярва на ушите си.

— Голф?

— Да, голф. Онази игра, в която се мъчиш да вкараш малката топка в дупката. Не ме бива особено, но в тази игра тук съм много добър, господин Мейтланд. И както ще ви каже уважаемият господин Голд, имаме право да ви задържим четирийсет и осем часа, без да ви обвиним. Всъщност няма да е толкова дълго. Ако не успеем да изясним нещата, рано-рано сутринта в понеделник ще ви отведем в съда за предявяване на обвинението. Дотогава целият щат ще знае за ареста ви, така че ще има голямо медийно покритие. Сигурен съм, че фотографите ще ви направят чудесни снимки.

След като реши, че е казал последната дума, той понечи да тръгне към вратата (Ралф предполагаше, че коментарът на Тери за щръкналия кичур здравата го е жегнал). Преди да я отвори, Тери подвикна:

— Хей, Ралф.

Ралф се обърна. Тери изглеждаше спокоен, което беше странно при тези обстоятелства. Или може би не. Понякога хладнокръвните престъпници, социопатите, се съвземаха след първоначалния шок и се стягаха за дългото изпитание. Ралф бе виждал това преди.

— Няма да обсъждам нищо, докато Хауи не дойде, но искам да знаеш нещо, детектив Андерсън.

— Продължавайте — насърчи го Самюълс, опитвайки се да прикрие нетърпението си, но лицето му посърна при следващите думи на Тери.

— Едно от най-трудните неща е да отбиеш топката с голи ръце, докато тичаш към първа база. Малцина играчи го усвояват. Дерек го можеше.

— Млък! — просъска Ралф. Не беше на себе си от гняв, гласът му се извиси във вибрато. — Да не съм те чул да изричаш името на сина ми! Нито тази вечер, нито когато и да било!

Мейтланд кимна:

— Разбирам те, защото и аз никога не съм искал да бъда арестуван пред жена ми, дъщерите ми и хиляда други, много от тях мои съседи. Така че не ми дреме какво не искаш да чуваш. Просто послушай за минутка. Мисля, че ми го дължиш, задето ме унизи.

Ралф отвори вратата, но Самюълс сложи ръка върху неговата, поклати глава и леко вдигна очи към камерата в ъгъла. Ралф отново затвори вратата, обърна се към арестувания и скръсти ръце на гърдите си. Разбираше, че Тери иска да го нарани заради публичния арест, обаче знаеше, че Самюълс е прав. Винаги беше по-добре заподозреният да говори, отколкото да мълчи като риба, докато се появи адвокатът му. Защото една дума често пораждаше втора и трета.

Тери продължи:

— Като играеше в Младежката лига, Дерек не бе по-висок от метър и четирийсет и пет. Виждал съм го и по-късно — всъщност опитах се да го привлека в градския отбор миналата година — и забелязах, че е пораснал с петнайсетина сантиметра. Обзалагам се, че докато завърши гимназията, ще е по-висок от теб.

Ралф мълчеше.

— Беше дребосък, но на батърската позиция беше безстрашен. Много от другите се бояха, обаче Дерек заставаше дори срещу играчи, които мятаха топката без ни най-малка представа къде ще отиде. Удряха го по пет-шест пъти, но той никога не се предаваше.

Беше самата истина. Ралф бе виждал синините след някои мачове, когато Дерек сваляше екипа си — по задника, по бедрото, на ръката, на рамото. Веднъж на врата му имаше черно-синьо кръгло петно. Джанет много се тревожеше и не я успокояваше, че Дерек носи шлем; всеки път, когато момчето заставаше на батърската позиция, тя стискаше ръката на Ралф почти до кръв. Боеше се, че рано или късно ще го улучат между очите и ще изпадне в кома. Ралф я уверяваше, че няма да се случи, но беше доволен почти колкото нея, когато синът им реши, че тенисът му допада повече. Там топките бяха по-меки.

— Много интересно, но защо да не поговорим за Франк Питърсън?

Тери все едно не го чу; приведе се и дори се поусмихна, без да откъсва поглед от Ралф:

— Като видях, че е смелчага, аз го научих как да отбива. Много момчета на негова възраст — десет-единайсет — ги е шубе. Все си мислят колко ще ги заболят пръстите, ако топката ги удари на голо. Но не и Дерек. Твоето момче имаше кураж за седмина. А как тичаше само!

Ралф не даде знак, че това го вълнува, но знаеше за какво говори Тери. Често беше скачал на крака, виждайки как синът му лети бясно покрай линията, сякаш косата му е пламнала и всеки момент ще му подпали задника.

— Показах му някои трикове с батата — добави Тери и вдигна ръце, за да демонстрира. Все още бяха мръсни, вероятно от тренировката преди тазвечерния мач. — Наклон наляво, топката отлита по трета базова линия. Наклон надясно — първа линия. Той схващаше бързо. Хлапетата все го насърчаваха: „Давай, Андерсън, трепач си!“, дори му лепнаха прякора Трепача и така го наричаха през цялата минала година, когато спечелихме окръжното първенство. Трепача Андерсън. Знаеше ли тази подробност?

Ралф не я знаеше. Знаеше обаче, че Дерек порасна изненадващо бързо през това лято. Смееше се по-често и след мачовете оставаше с приятели, вместо да тръгне към колата с наведена глава и унило да размахва бейзболната ръкавица.

— Той сам постигна повечето — тренираше като луд, докато не го усвои, — но го направи, защото го посъветвах. — Тери замълча, после добави едва чуто: — А ти ме унизи. Пред целия град.

Ралф усети как лицето му пламва. Понечи да отговори, но Самюълс почти насила го поведе към вратата. Спря за миг, само колкото да подхвърли през рамо:

— Ралф не ти го е причинил, Мейтланд. Нито пък аз. Сам си си виновен.

След секунда двамата отново стояха зад еднопосочното стъкло и Самюълс питаше Ралф дали е добре.

— Нищо ми няма — промърмори Ралф. Лицето му още гореше.

— Някои от тях умеят да ти влязат под кожата. Знаеш го, нали?

— Да.

— И знаеш, че Тери е виновен. Никога не съм имал толкова „опечен“ случай.

„Тъкмо това ме притеснява — помисли си Ралф. — Досега не се тревожех, но вече съм като на тръни. Не би трябвало, защото Самюълс е прав, и все пак…“

— Забеляза ли му ръцете? — попита. — Когато показваше как е обучавал Дерек, видя ли му ръцете?

— Да. И какво?

— Няма дълъг нокът на кутрето. Нито на едната ръка, нито на другата.

Прокурорът сви рамене.

— Значи го е отрязал. Сигурен ли си, че си добре?

— Да… Само че…

Вратата между коридора с кабинетите и арестантското крило забръмча и се отвори с трясък. Човекът, който нахълта в помещението тази съботна вечер, беше облечен като за почивка у дома — избелели джинси и тениска със Супержабока отпред, — но куфарчето му безспорно беше официално, адвокатско.

— Здравей, Бил — каза задъхано. — Добър вечер, детектив Андерсън. Ще ми обясни ли някой защо арестувахте Мъжа на годината на Флинт Сити за 2015-а? Дали е само поправима грешка, или сте се побъркали, мътните ви взели?

Хауард Голд беше пристигнал.