Стивън Кинг
Другият (26)

3.

В тази съботна вечер Ралф се прибра у дома в единайсет без четвърт. Отвори гаража с дистанционното, вкара колата и пак натисна бутона. Вратата покорно се плъзна обратно — поне едно нещо на този свят не беше откачило и работеше нормално. Натискаш бутон A и ако в отделението B са поставени сравнително нови батерии „Дюрасел“, гаражната врата C се отваря и се затваря.

Той изключи двигателя и известно време не помръдна; седеше в мрака, потропваше с венчалната си халка по волана и в главата му се въртеше идиотско стихче, спомен от щурите му тийнейджърски години: „Бръснене, подстрижка… караме наред! Тъй припява от бардака курвенски квартет.“

Джанет (по домашен халат) излезе от къщата през задната врата. На светлината от кухнята Ралф видя, че е с чехлите — „зайчета“, които й беше подарил на шега за миналия й рожден ден. Истинският подарък беше пътуване до Кий Уест, само двамата; прекараха страхотно, но сега в съзнанието му бе останал само смътен спомен като за всичките му отпуски напоследък: ефимерни видения, напомнящи остатъчен вкус от захарен памук. За разлика от спомените майтапчийските чехли от магазина „За един долар“ не бяха потънали в небитието, а си бяха съвсем истински: розови зайчета с глуповати очички и със смешни клепнали уши. Като я видя с тях, Ралф се просълзи. Струваше му се, че е остарял с двайсет години, откакто на поляната във Фигис Парк видя окървавените останки от едно момченце, което навярно беше боготворило Батман и Супермен.

Слезе от колата, прегърна жена си, притисна до гладката й страна четинестата си буза и не продума няколко секунди, докато се мъчеше да се овладее, да се сдържи да не заплаче.

— О, миличък — промълви тя. — Нали го залови, защо си разстроен? Какво се е случило?

— Може би не е важно. Може би е фатално. Първо трябваше да го разпитам. Но… бях толкова убеден, че е виновен!

— Да се приберем у дома. Ще направя чай и ще ми разкажеш всичко.

— Чаят ще ме разсъни.

Джийни се отдръпна и впери в него тъмните си очи, тъй прекрасни дори сега, когато тя вече беше на петдесет, а не на двайсет и пет години:

— Дали изобщо ще заспиш? — И след като той не отговори, добави: — Случаят е приключен, постарай се да се успокоиш. Радвам се, че тъкмо сега Дерек не е тук, а на лагер в Мичиган. Искаш ли да седнем в кухнята и да гледаме новините в единайсет?

Той поклати глава. Нямаше никакво желание да гледа десетминутен репортаж за ареста на Чудовището от Флинт Сити. Джийни отряза няколко парченца от сладкиша със стафиди. Ралф седна на кухненската маса и заразказва, вперил поглед в ръцете си. Остави Евърет Раундхил за накрая.

— Беше бесен. На всички ни, но понеже най-накрая аз се свързах с него, си изкара яда на мен.

— Да не би да е потвърдил версията на Тери?

— Да. Всяка дума. Взел с колата Тери и другите двама учители — Куейд и Грант — от гимназията. В десет часа във вторник сутринта, както се били разбрали. Влезли в „Шератон“ в Кап Сити приблизително в 11:45 — тъкмо навреме да се регистрират за участие в конференцията и да заемат местата си за тържествения обяд. След това Раундхил изгубил от поглед Тери за около час, но мисли, че Мейтланд е бил с Куейд. Така или иначе отново били заедно в три часа — по същото време, когато на сто и десет километра южно от Кап госпожа Станхоуп е видяла Тери да качва велосипеда на Франк Питърсън — и самия Франк — в мръсен бял бус.

— Разговаря ли с Куейд?

— Да. По пътя насам. Раундхил е така побеснял, че заплашва да се обърне към главния прокурор с молба да разследва този скандален случай, но Куейд е само озадачен. Потресен. Каза, че след тържествения обяд с Тери отишли в някаква книжарница, наречена „Второ издание“, разгледали книгите и се върнали за лекцията на Коубън.

— Ами Грант? Той какво каза?

— Не той, а тя — Деби Грант. Още не съм разговарял с нея, съпругът й каза, че излязла с приятелки и че в такива случаи винаги си изключва телефона. Ще й се обадя утре сутринта, но не се съмнявам, че ще потвърди казаното от Раундхил и Куейд. — Той отхапа мъничко от резенчето сладкиш и го остави обратно в чинията. — Аз съм виновен. Ако бях разпитал Тери в четвъртък вечерта, след като Станхоуп и малката Морис го разпознаха, щях да разбера, че нещата не са толкова прости, и сега нямаше да ни разнасят нито по телевизията, нито в интернет.

— Но в четвъртък вечерта вече сте знаели, че пръстовите отпечатъци от местопрестъплението съвпадат с отпечатъците на Тери Мейтланд, нали?

— Да.

— Отпечатъци в микробуса, отпечатък върху ключа от микробуса, отпечатъци в колата, която е изоставил край реката, по клона, който е използвал, за да…

— Да.

— Имало е и други очевидци. Човекът зад кръчмата на Шорти и неговият приятел. Плюс таксиметровата шофьорка. И биячът от сексклуба. Всички са го разпознали.

— О, да. А сега, след като Мейтланд вече е в ареста, сто на сто ще се намерят и други свидетели от „Само за джентълмени“. Най-вече необвързани мъже, които няма да са принудени да обясняват на съпругите си какво са правили там. И все пак трябваше да изчакам. Да се обадя в гимназията, да проверя къде е бил в деня на убийството, само че изглеждаше безсмислено, понеже сега е лятната ваканция. Какво щяха да ми отговорят от там, освен: „Не е на работа“?

— Страхувал си се, че той ще научи, ако започнеш да задаваш въпроси.

Тогава му се беше сторило разумно, обаче сега изглеждаше глупаво. И дори по-лошо — безотговорно.

— Допускал съм грешки, но нито една не може да се сравни с тази — промърмори. — Като че ли бях заслепен.

Джийни завъртя глава:

— Спомняш ли си какво ти казах, когато сподели как искаш да го направиш?

— Да.

„Действай. Час по-скоро направи така, че да е далеч от отбора, от момчетата, от всички момчета.“ Така беше казала.

Двамата се спогледаха през масата.

— Невъзможно е — промълви накрая Джийни.

Ралф вдигна пръст:

— Точно! Тъкмо в това е проблемът.

Тя замислено отпи от чашата си, после го погледна над ръба й:

— Старите хора казват, че всеки човек има двойник. Мисля, че Едгар Алън По е написал разказ на тази тема; озаглавен е „Уилям Уилсън“, ако не ме лъже паметта.

— По е писал по време, когато никой не е чувал за пръстови отпечатъци и за ДНК. Още нямаме резултатите от пробата, взета от Тери, но ако се потвърди, че ДНК е негова, значи той е убиецът и може би ще се измъкна сух от водата. Ако обаче се окаже на някой друг, ще ме вкарат в лудницата. Първо обаче ще ме изхвърлят от работата и ще ме дадат под съд за незаконен арест.

Джийни взе от чинията своето парче сладкиш, но веднага го върна обратно и пак заговори:

— Неговите пръстови отпечатъци са на местопрестъплението. И ДНК ще съвпадне с неговата, сигурна съм. Но… нямаш пръстови отпечатъци или ДНК на онзи, който е бил на конференцията в Кап Сити. Ами ако Тери Мейтланд е убил момчето, а двойникът му е присъствал на конференцията?

— Ако твърдиш, че Тери Мейтланд има неизвестен еднояйчен близнак със същите пръстови отпечатъци и ДНК, това е невъзможно.

— Друга ми е мисълта: нямаш доказателства, че Тери е бил в Кап Сити. Ако Тери е бил тук, а според уликите наистина е бил, значи двойникът трябва да е бил там. Единственото логично обяснение.

Ралф разбираше логиката й; в любимите й криминални романи — от Агата Кристи, Рекс Стаут, Харлан Коубън — това щеше да е върховият момент в последната глава, когато госпожица Марпъл, Ниро Улф или Майрън Болитар разкрива как е извършено престъплението. Обединяващото звено между всички кримки беше факт, неоспорим като гравитацията: човек не може да бъде на две места едновременно.

Но ако Ралф вярваше на свидетелите от Флинт Сити, трябваше да вярва и на онези, които твърдяха, че са били с Мейтланд в Кап. Как би могъл да се усъмни в твърденията им? Раундхил, Куейд и Грант преподаваха в една и съща гимназия. Виждаха Мейтланд всеки ден. Трябваше ли той, Ралф, да повярва, че трима преподаватели са съзаклятничили за изнасилване и убийство на дете? Или че са прекарали два дни с двойник, толкова съвършен, че да не заподозрат нещо гнило? Дори ако повярваше в тази теория, способен ли беше Бил Самюълс да я внуши на съдебните заседатели, особено след като Тери беше защитаван от опитен и коварен адвокат като Хауи Голд?

— Да си лягаме — въздъхна Джанет. — Ще ти дам едно от моите хапчета и ще ти масажирам гърба. На сутринта всичко ще ти изглежда по-розово.

— Мислиш ли? — промърмори той.