Стивън Кинг
Другият (49)

2.

Ралф седеше на сгъваем платнен стол; държеше кутийка с бира, на земята до него стоеше хладилна чанта. Чу как се тресна кухненската врата и се озърна, но като видя Самюълс, обърна глава и отново се втренчи в плодното дръвче отвъд оградата.

— Я, зидарка! — възкликна. — Не съм виждал такава птичка от памтивека.

Нямаше друг стол, затова прокурорът се настани на пейката до дългата маса за пикник, където бе седял вече няколко пъти, но при по-щастливи обстоятелства. Погледна към дървото и промърмори:

— Не я виждам.

— Ето я! — Ралф посочи малката птичка, която разпери криле и отлетя.

— Според мен не беше зидарка, а врабец.

— Време е да отидеш на очен лекар. — Андерсън извади от хладилната чанта кутийка бира „Шайнър“ и я подаде на Самюълс.

— Джийни ми каза, че смяташ да се пенсионираш.

Ралф сви рамене, но не продума.

— Ако е заради психотеста, не бива да се притесняваш. Направи онова, което беше длъжен да сториш.

— Не е заради това. Нито дори заради оператора. Знаеш ли какво му се случи? Първият куршум, който изстрелях, улучи камерата му и парчетата се разлетяха навсякъде. Едно попадна в окото му.

Прокурорът не знаеше тази подробност, обаче предпочете да замълчи и да отпива от бирата, въпреки че мразеше тази марка.

— Вероятно ще го загуби — продължи Андерсън. — Лекарите от „Дин Макгий“ в Оклахома Сити се опитват да го спасят, но има опасност да не успеят. Как мислиш, някой ще назначи ли едноок оператор? Вероятно, може би или никога? Кой отговор избираш?

— Ралф, някой те блъсна, когато стреляше. И още нещо — ако този човек не държеше камерата пред лицето си, може би щеше да загине. Това е утешителното.

— О, да, много утешително. Обадих се на жена му да се извиня. А тя каза: „Ще съдим полицията на Флинт Сити за десет милиона долара, а като спечелим делото, ще се захванем с теб.“ И ми затвори.

— Няма да спечелят. Питърсън беше въоръжен, а ти си вършеше работата.

— И операторът си вършеше работата.

— Не е същото. Той имаше избор.

— Не си прав, Бил. — Андерсън се извърна, за да го погледне. — Той имаше работа. А онова беше зидарка, да му се не види!

— Ралф, моля те да ме изслушаш. Мейтланд уби Франк Питърсън. Братът на Питърсън уби Мейтланд. Повечето хора го приемат като саморазправа — око за око, зъб за зъб. И според мен имат право. Разчистване на сметки.

— Тери каза, че не го е извършил. Знаеше, че умира, и твърдеше, че е невинен.

Самюълс стана и закрачи напред-назад.

— Какво друго да каже, след като жена му беше коленичила до него и ридаеше безутешно? — подхвърли. — Нима очакваше да си признае, че е насилил момчето и му е прегризал гърлото — може би не в този ред, но това е без значение, — а като капак се е изпразнил върху него?

— Налице са куп доказателства, които подкрепят предсмъртното му признание.

Самюълс измарширува обратно до Ралф и впери поглед в него:

— Откриха неговата ДНК в семенната течност и това е най-сигурното доказателство за вината му. Тери е убил момчето. Не знам как е нагласил алибито си, обаче знам, че е виновен.

— Защо си дошъл? За да убедиш мен или себе си?

— Убеден съм в правотата си. Дойдох само да ти кажа, че знам кой пръв е откраднал белия бус.

— Нима вече има значение? — промърмори Ралф, но прокурорът забеляза любопитството в погледа му.

— Ако питаш дали информацията хвърля светлина върху този грозен и заплетен случай, отговорът е отрицателен. Обаче фактите са безкрайно интересни. Интересуват ли те?

— Разбира се.

— Бусът е бил откраднат от дванайсетгодишен хлапак.

— Дванайсетгодишен? Поднасяш ли ме?

— Не. В допълнение ще кажа, че малкият тарикат е бил на път месеци наред. Добрал се чак до Ел Пасо, където полицай го арестувал, когато спял в поредната открадната кола — някакъв буик — на паркинга на „Уолмарт“. Пътьом е забърсал четири возила, обаче бусът е бил първото. Зарязал го в Охайо и се прехвърлил на друг автомобил. Оставил ключа на таблото — точно както предположихме — добави гордо Самюълс и Ралф си помисли, че донякъде гордостта му е основателна — поне една от теориите им се беше оказала вярна.

— Обаче още не знаем как бусът се е озовал тук, нали? — промърмори. Нещо му се изплъзваше и това не му даваше покой. Някаква наглед незначителна подробност.

— Така е — кимна Самюълс. — Дойдох да ти разкажа за буса. Реших, че ще ти е интересно.

— Е, вече ми го каза.

Самюълс отпи още една глътка бира и остави кутийката на дървената маса:

— Няма да се кандидатирам за втори мандат.

— Така ли?

— Да. Нека онзи търтей Ричмънд да ме наследи и да види колко ще го заобичат хората, когато откаже да се занимава с осемдесет процента от делата, които се трупат на бюрото му. Казах на жена ти какво съм решил, а тя не прояви и грам съчувствие към мен.

— Виж, Бил, дълбоко грешиш, ако мислиш, че съм те обвинявал пред нея за случилото се. Думичка не съм казал против теб. Защо да злословя? Аз предложих да арестуваме Тери по време на бейзболния мач и когато в петък ме разпитват хората от Вътрешна сигурност, непременно ще изтъкна този факт.

— Не съм очаквал нещо различно.

— От друга страна, както вече споменах, ти не се опита да ме разубедиш.

— Бях убеден, че е виновен. Още съм убеден, макар Тери да продължи да твърди обратното, знаейки, че умира. Не проверихме алибито му, понеже той познава всички в този проклет град и се страхувахме да не го подплашим…

— Освен това решихме, че е безсмислено, и се издънихме яко…

— Добре, ясно, престани да ми го натякваш! И още нещо: вярвахме, че той е много опасен, особено за малките момчета, а в събота вечерта беше заобиколен от тях. Бедата е, че като стигнахме до съда, трябваше да го вкараме през задния вход. Грешката ми е, че не настоях за това.

Самюълс заклати глава толкова силно, че непокорният му перчем отново щръкна:

— Не се обвинявай! Прехвърлянето от затвора до съда е в компетенциите на шерифа, а не на градската полиция.

— Дулин нямаше да ме послуша. — Ралф пусна в хладилната чанта празната кутийка от бира и погледна прокурора в очите: — Нито пък теб. Мисля, че го знаеш.

— Минало-заминало. Минало свършено… или каквато там е поговорката. Случаят е приключен, макар че може би ще остане отворен…

— Наричат ги ОБР — отворени, но без развитие. Този ще остане такъв дори ако Марси Мейтланд заведе гражданско дело срещу полицията на основание, че съпругът й е бил убит в резултат на небрежност. И като нищо ще го спечели.

— Има ли такова намерение?

— Не знам. Още не мога да събера достатъчно смелост да се срещна с нея. Може би Хауи ще ти подскаже какво й се върти в главата.

— Май не е зле да поговоря с него. Да се опитам да потуша пожара, както се казва.

— Тази вечер си извор на мъдри поговорки, адвокате.

Самюълс взе кутийката с бира, намръщи се и я върна обратно. Забеляза, че Джийни Андерсън ги наблюдава през прозореца на кухнята. Не помръдваше, изражението й беше непроницаемо.

— Майка ми вярваше в „Съдба“ — промърмори той.

— И аз вярвам — кисело отбеляза Ралф, — обаче след случилото се с Тери вярата ми е разколебана. Малкият Питърсън сякаш изникна от нищото. От нищото!

Самюълс се поусмихна:

— Не говоря за предопределението, а за списанието за паранормални явления — духове, житни кръгове, извънземни и Бог знае още какво. Мама ми четеше от него, когато бях малък. Една статия ми направи дълбоко впечатление. Озаглавена беше „Стъпки в пясъка“ и в нея се разказваше за младоженци на сватбено пътешествие в пустинята Мохаве. Една нощ опънали палатката си сред горичка от тополи, а когато на другата сутрин младата жена се събудила, съпруга й го нямало. Излязла от горичката, стигнала до мястото, откъдето започвал пясъкът, и видяла следите на мъжа си. Започнала да го вика, ала той не отговорил.

— Оооо! — ахна Ралф като човек, който гледа филм на ужасите.

— Проследила следите до първата дюна, после до втората. Ставали все по-ясни, очевидно били отскоро. Проследила ги до третата дюна…

— После до четвъртата и до петата — благоговейно прошепна Ралф. — И до днес продължава да върви по следите. Бил, не ми се ще да ти прекъсна страшната история, обаче смятам да хапна пай, да взема душ и да си легна.

— Не бързай, изслушай ме. Тя стигнала само до третата дюна. Стъпките заобикаляли пясъчното възвишение, после спирали. Наоколо се ширела само безбрежната пустиня. Жената никога повече не видяла съпруга си.

— Нима вярваш на тази история?

— О, не, давам си сметка, че е глупава, но не е там въпросът. Това е метафора. Проследихме стъпките на Тери, защото такива са служебните ни задължения. Така повелява дългът ни, ако ти харесва повече. Проследихме ги, докато спряха в понеделник сутринта. Налице ли е загадка? Да. Някои въпроси ще останат ли завинаги без отговор? Да, освен ако случайно не се натъкнем на нова, удивителна информация. Случва се понякога. Тъкмо затова хората продължават да се питат каква е съдбата на легендарния профсъюзен лидер Джими Хофа, изчезнал мистериозно през 1975-а. Затова се опитват да разгадаят какво се е случило с екипажа на кораба „Мария Селесте“. Затова се водят спорове дали Осуалд е имал съучастници при покушението над Кенеди. Понякога следите спират и нямаме избор, освен да се примирим.

— А, не е точно така, има една голяма разлика — възрази Ралф. — Жената в твоята история би могла да вярва, че съпругът й е жив… някъде. Може да вярва в това, докато остарее. Само че когато Марси стигна до края на стъпките на мъжа си, той беше пред очите й — проснат мъртъв на тротоара. Ще го погребе утре, така пише в некролога му в днешния вестник. Предполагам, че на погребението ще присъстват само тя и момичетата. Плюс петдесетина „лешояди“ зад оградата, които ще ги обсипват с въпроси и ще ги снимат.

Самюълс въздъхна:

— Достатъчно. Отивам си у дома. Разказах ти за хлапака — между другото, казва се Мърл Касиди — и ми е ясно, че не желаеш да чуеш нищо повече…

— Не, остани още малко — прекъсна го Андерсън. — Разказа ми една история, сега аз ще ти разкажа друга. Не съм я прочел в списание за паранормални явления, а е нещо, което съм изживял. Всяка дума отговаря на истината.

Прокурорът отново седна на пейката.

— Когато бях хлапе — на десет-единайсет, горе-долу на възрастта на Франк Питърсън, — мама често купуваше пъпеши от фермерския пазар, когато им беше сезонът. Много ги обичах тогава. Ароматът им е божествен, дините не могат да се сравняват с тях. Един ден тя донесе три-четири пъпеша и аз веднага я попитах може ли да разрежа единия. „Може — отвърна ми, — само не забравяй да изхвърлиш в умивалника семките.“ Глупаво беше да ми напомня, защото дотогава вече имах опит с разрязването на пъпешите. Следиш ли ми мисълта?

— Ами… да. Сигурно си си порязал пръста.

— Не, обаче мама се уплаши, защото изпищях така, че сигурно ме чуха и съседите. Дотича при мен, а аз само пищях и сочех пъпеша на кухненския плот. Бях го разрязал надве и вътре гъмжеше от мухи и от излюпените им ларви — гнусни бели червейчета. Мама напръска с „Райд“ онези на плота. После уви останките в кърпа за бърсане на съдове и ги изхвърли в кофата за смет в задния двор. Оттогава само като видя парче пъпеш, ми призлява, камо ли да го ям. Това е моята метафора относно Тери Мейтланд, Бил. Наглед пъпешът беше чудесен, кората му беше непокътната. Нямаше как мухите да са проникнали вътре, обаче някак си бяха успели.

— Майната му на твоя пъпеш! Майната й на метафората ти! Отивам си у дома. Все пак помисли, преди да напуснеш работа, Бил, става ли? Жена ти предположи, че бързам да напусна, преди да са ме изритали, но ти няма да си принуден да се изправиш пред избирателите, само пред три пенсионирани ченгета, съставляващи жалкия Отдел за вътрешни разследвания, плюс психолог, разчитащ на жалките подаяния от общината, за да закрепи частната си практика, която почти е предала Богу дух. И още нещо: ако напуснеш, всички ще останат с убеждението, че сме се издънили.

Ралф го изгледа, после гръмко се засмя:

— Ама ние се издънихме. Нима още не си го разбрал, Бил? Издънихме се, и то жестоко. Купихме пъпеш, който изглеждаше чудесно, но като го разрязахме пред очите на целия град, видяхме гъмжило от личинки. Нямаше как да са попаднали вътре, обаче ги имаше.

Самюълс бавно тръгна към кухнята. Отвори мрежестата врата, после се обърна (перчемът му игриво заподскача напред-назад) и посочи дървото отвъд оградата:

— Не беше зидарка, а врабец, да му се не види!