Стивън Кинг
Другият (53)

6.

По една случайност Джун Гибсън, приготвила лазанята, която Арлийн Питърсън изсипа на главата си, преди да получи сърдечен удар, не спеше. Нито мислеше за отец Брикстън. Ишиасът не я беше мъчил цели три години и тя вече се надяваше, че се е отървала завинаги от него, но ето че пак я бе хванал — противен, нежелан гост, който отново беше нахълтал в живота й и нямаше намерение да си тръгва. Издаде го стрелкащата болка в задната част на бедрото й, която я връхлетя след панихидата в дома на Питърсънови (тогава все още поносима), обаче Джун познаваше признаците, затова помоли доктор Ричланд за оксикодон и той неохотно й го предписа. Таблетките й донесоха облекчение, но само за кратко. Болката отляво, причинена от възпалението на седалищния нерв, започваше от кръста, вървеше към глезена и се впиваше в него като окови от тръни. Най-лошото на ишиаса (поне на нейния) беше, че когато човек бе в легнало положение, болката се усилваше, вместо да намалее. Ето защо Джун седеше по пижама и халат в дневната, ту гледаше телевизионни реклами как да се сдобие със секси стегнат корем, ту редеше пасианс на айфона, подарен й от сина й по случай Деня на майката.

Ишиасът я мъчеше и зрението й вече беше поотслабнало, обаче слухът й още беше наред и тъй като беше изключила звука на телевизора, чу изстрела от съседната къща. Машинално скочи на крака и болка скова лявата половина на тялото й.

„Мили Боже, Фред Питърсън току-що се гръмна!“

Грабна бастуна и приведена като грохнала старица, закуцука към задната врата на дома си. Щом излезе на верандата, под светлината на безсърдечната сребриста луна видя на съседната морава сгърченото тяло на Питърсън. Трясъкът не е бил от изстрел. На врата на Фред беше нахлузена примка и въжето се проточваше към прекършения клон, на което е било завързано.

Госпожа Гибсън захвърли бастуна (само щеше да я забави), слезе по стъпалата на верандата, като опираше задните си части на перилото, и забързано (доколкото можеше) измина трите метра между двете къщи — беше се изкривила от нечовешката болка в левия крак, започваща от кльощавия й задник и стигаща чак до големия пръст, пищеше, но не чуваше писъците си.

Коленичи до Фред Питърсън и огледа подутото му, поморавяло лице, изплезения му език и въжето, впито в месестата му шия. Промуши пръсти под примката и задърпа с всички сили, причинявайки си нов пристъп на пареща болка; от гърлото й се изтръгна пронизителен писък и този път тя го чу. Някой запали лампите в отсрещната къща, но Джун не ги видя. Примката най-сетне се разхлабваше, слава на Бог, Исус, Мария и всички светци. Тя зачака Фред Питърсън да поеме глътка въздух.

Той не помръдна.

До пенсионирането си на шейсет и две госпожа Гибсън беше касиерка в местния клон на Фърст Нешънъл Банк. След това изкара курс за домашна помощничка и продължи да упражнява тази професия, докато навърши седемдесет и четири — парите й идваха добре като добавка към пенсията. По време на курса задължително ги обучаваха как да правят изкуствено дишане „уста в уста“. Затова сега коленичи до едрия мъж, отметна назад главата му, повдигна брадичката му, с едната си ръка притисна ноздрите му, другата поддържаше повдигната брадичката, та устата му да е отворена, и притисна устни до неговите.

На десетото обдишване, когато вече й се виеше свят, господин Джагър от отсрещната къща се приближи до нея и я потупа по костеливото рамо:

— Мъртъв ли е?

— Не е и ще се постарая да не умре. — Тя извади айфона от джоба на халата си и без да се обръща, го подхвърли на съседа: — Обади се на 911. И ако припадна, ти ще продължиш изкуственото дишане.

На петнайсетото обдишване й се зави свят и тъкмо когато си мислеше, че ще загуби съзнание, Фред Питърсън си пое въздух. После още веднъж. Тя го изчака да отвори очи и след като това не се случи, повдигна единия му клепач. Виждаше се само склерата, почервеняла заради спуканите кръвоносни съдове.

Фред си пое въздух за трети път, после дишането му отново спря. Джун започна да му прави сърдечен масаж — не знаеше дали ще помогне, но беше сигурна, че няма да му навреди. Осъзна, че болката в кръста и в крака й е намаляла. Възможно ли беше човек да се излекува от ишиас в резултат на силен шок? Не, разбира се. Ама че глупаво предположение. Причината беше в адреналина и когато той се изчерпеше, тя щеше да се чувства още по-зле.

Вой на приближаваща сирена раздра предутринния мрак.

Джун отново притисна устни до устните на Фред Питърсън (най-интимният й контакт с мъж след смъртта на съпруга й през 2004-та) и започна да вдухва въздух в белите му дробове, спирайки всеки път, когато беше на границата да загуби съзнание. Господин Джагър не предложи да й помогне, а и тя не го помоли. До пристигането на линейката отговорността за Питърсън беше само нейна.

Когато спираше, понякога той поемаше глътка въздух, друг път — не. Джун не забеляза как въртящите се червени лампи на линейката осветиха дворовете и стърчащия остатък от клона, на който Питърсън се беше опитал да се обеси. Единият парамедик й помогна да стане и тя с учудване забеляза, че почти не усеща болка. Беше невероятно. Не вярваше чудото да продължи вечно, но го приемаше с дълбока благодарност.

— Ние поемаме, госпожо — каза парамедикът. — Справили сте се страхотно.

— Така си е, Джун — обади си господин Джагър. — Спаси живота на горкия човек.

Тя избърса от брадичката си потеклата слюнка — смес от нейната и на Питърсън — и промълви:

— Може би. А може би щеше да е по-добре да не го бях сторила.