Стивън Кинг
Другият (37)

14.

Полицайка, която изглеждаше недоспала, обискира Марси, после й нареди да остави чантата си в специалната пластмасова касетка и да мине през детектора за метал. Взе шофьорските книжки и на двамата, сложи ги в найлоново пликче и го закачи при другите на таблото.

— Дайте ми костюма и обувките, госпожо.

Марси се подчини.

— Искам да го видя с този костюм, когато го взема утре сутринта — каза Хауи и мина през металдетектора, който изписука.

— Непременно ще кажем на иконома му — озъби се полицаят от другата страна на устройството. — Сега извадете всичко от джобовете и опитайте пак.

Проблемът се оказа ключодържателят му. Хауи го подаде на униформената и отново мина през детектора.

— Идвал съм тук най-малко пет хиляди пъти и все забравям за ключовете — подхвърли той на Марси. — Сигурно е фройдистки комплекс.

Тя се усмихна насила и не продума. Беше изнервена, гърлото й беше пресъхнало и каквото и да кажеше, сигурно щеше да прозвучи като грачене.

Друг полицай ги поведе навътре — през една врата, после през друга. Марси чу детски смях и гласове на възрастни. Минаха през зона за посещения, застлана с грозен кафяв мокет. Няколко деца си играеха. Затворници в кафяви гащеризони разговаряха със своите съпруги, гаджета и майки. Едър мъж с лилаво родилно петно на едната си страна и със заздравяваща рана на другата помагаше на дъщеричката си да пренареди мебелите в куклена къща.

„Това е кошмарен сън — помисли си Марси. — Невероятно ясен, но само сън. Ще се събудя до Тери и ще му кажа как съм сънувала, че го арестуват за убийство. Хубаво ще се посмеем.“

Един от затворниците я посочи без капчица дискретност. Жената до него се ококори, после зашепна на друга жена. Полицаят, който водеше Марси и Хауи, сякаш се затрудни с картата, която отваряше вратата в другия край на зоната за посещения, и Марси го заподозря, че нарочно се бави. Преди ключалката да изтрака, изглежда, всички ги зяпаха. Дори децата.

По протежение на късия коридор, в който попаднаха, имаше кабинки, разделени с прегради от материал, напомнящ замъглено стъкло. Тери седеше в едната. Марси се разплака, като го зърна в прекалено големия затворнически гащеризон — изглеждаше толкова безпомощен! Влезе в кабинката и погледна съпруга си през преградата, която не беше стъклена, а от плексиглас. Притисна към нея дланта си и разпери пръсти, той притисна своята длан върху нейната, все едно се докосваха. Разговорите се водеха през дупчици, разположени във формата на окръжност като на старомодните телефонни слушалки.

— Не плачи, мила, иначе и аз ще се разплача. И седни.

Тя седна на късата скамейка и Хауи се смести до нея.

— Как са момичетата?

— Добре. Тревожат се за теб, но днес са по-добре. Научихме чудесни новини. Знаеш ли, че речта на господин Коубън е била заснета от Канал 81?

Тери зяпна от изумление, после се засмя:

— Председателката май спомена нещо за телевизионно отразяване, обаче беше толкова многословна, че я слушах с половин ухо. Слава Богу!

— Да, определено е Божия работа — усмихна се Хауи.

Тери се приведе, докато челото му почти докосна преградата. Очите му блестяха от възбуда:

— Марси… Хауи… и аз зададох въпрос на Коубън. Да, шансът не е голям, но може би гласът ми е на записа. От полицията разполагат с програма за гласово разпознаване и е лесно да направят сравнение!

Марси и Хауи се спогледаха и се разсмяха. Смехът бе необичаен в отделението за максимална сигурност и надзирателят в края на коридора вдигна поглед и се навъси.

— Какво? Какво казах?

— Камерата те е заснела, когато задаваш въпроса! — възкликна Марси. — Разбираш ли? Има те на видеозаписа!

За миг Тери сякаш не вникна в думите й. После победоносно вдигна юмруци, както когато някой от неговите играчи отбележеше точка или се справеше отлично в защита. Тя машинално вдигна ръце и повтори жеста.

— Сигурна ли си? Сто процента? Изглежда твърде хубаво, за да е вярно.

— Вярно е — усмихна се Хауи. — Всъщност ти си на записа пет-шест пъти, когато камерите се насочват към присъстващите, за да покажат реакциите им. Фактът, че си заснет как задаваш въпрос на Коубън, е само черешката на тортата.

— Значи обвинението срещу мен отпада и утре излизам на свобода, нали?

— Да не избързваме. — Широката усмивка на Хауи помръкна. — Утре ще ти предявят обвинение, а полицията разполага с куп криминологични доказателства, които смята за неопровержими…

— Това е нелепо! — прекъсна го Марси. — Как е възможно да обвинят Тери в убийство, извършено във Флинт Сити, след като той очевидно е бил на учителската конференция в Кап? Записът го доказва…

Хауи вдигна ръка, за да я накара да млъкне, и обясни:

— По-късно ще се занимаем с това противоречие, макар отсега да ви предупреждавам, че нашите доказателства оборват техните. Буквално ги прегазват. Само че машината вече е задействана.

— О, да, машината — промърмори Марси. — Да. Знаем го, нали, Тери?

Той кимна:

— Като че съм попаднал в роман от Кафка. Или в „1984“. И забърках в тази гнусна история най-близките си хора…

— Момент, момент — прекъсна го Хауи. — Никого не си забъркал, вината е на онези умници от полицията и прокуратурата. Успехът ни е в кърпа вързан, приятели. Чичо Хауи ви го обещава, а той винаги си спазва обещанията. Утре точно в девет ще ти предявят обвинение пред съдия Хортън, Тери. Ще изглеждаш чудесно, изтупан и спретнат, с хубавия костюм, който жена ти донесе. Възнамерявам да се срещна с Бил Самюълс, за да обсъдим гаранцията — тази вечер, ако приеме поканата, утре сутрин, ако откаже. Няма да му хареса и ще настоява за домашен арест, но ние ще надделеем, защото дотогава някой журналист вече ще е открил записа на Канал 81 и проблемите на обвинението ще станат обществено достояние. Предполагам, че ще трябва да ипотекираш дома си, за да осигуриш гаранцията, но няма да е голям риск, освен ако нямаш намерение да свалиш електронната гривна от глезена си и да духнеш накъдето ти видят очите…

— Никъде няма да ходя — прекъсна го Тери. По лицето му бяха избили червени петна. — Как го беше казал онзи генерал от Гражданската война? „Възнамерявам да водя битки на тази линия, ако ще да продължи и цяло лято“, ако не ме лъже паметта.

— И каква е следващата битка? — попита Марси.

— Ще подскажа на окръжния прокурор, че ще сгреши, ако внесе в съда обвинителен акт. Мисля, че този аргумент ще надделее. После ще те освободят.

„Дали? — запита се Марси. — Дали всички ние ще се освободим? След като от полицията и прокуратурата твърдят, че имат неговите отпечатъци и свидетели, които са го видели да отвлича момченцето, а след това да излиза от Фигис Парк с окървавени дрехи? Ще бъдем ли някога истински свободни, докато истинският убиец е на свобода?“

— Марси! — усмихна й се Тери. — Успокой се. Знаеш какво казвам на момчетата: Завземай база след база.

— Ще те попитам нещо — намеси Хауи. — Само налучквам, разбира се.

— Давай.

— Те твърдят, че разполагат с всички важни веществени доказателства, макар че още чакат резултатите от ДНК теста…

— Не може да има съвпадение — прекъсна го Тери. — Няма начин.

— Същото важи и за пръстовите отпечатъци — промърмори Хауи.

— Може някой да го е натопил — предположи Марси. — Да, параноично е, обаче… — Тя сви рамене.

— Но защо? — попита Хауи. — Това е въпросът. Можете ли да посочите човек, който би положил толкова големи усилия, за да злепостави Тери, да му причини това изпитание?

Съпрузите Мейтланд, седнали от двете страни на плексигласовата преграда, се замислиха, после поклатиха глави.

— И аз не мога — продължи Хауи. — В живота рядко е като в романите на Робърт Лъдлъм. И все пак те разполагат с достатъчно доказателства, за да избързат с ареста, за което — убеден съм — вече съжаляват. Боя се само от едно, приятелю: дори да те изтръгна от машината, сянката й може да остане върху теб.

— Почти през цялата нощ си мислих за същото — промърмори Тери.

— Аз още си го мисля — промълви Марси.

Хауи се приведе напред:

— Ще ни е от полза, ако имаме веществени доказателства, с които да оборим техните. Предполагам, че видеозаписът на Канал 81 и свидетелските показания на другите преподаватели от гимназията ще са предостатъчни, обаче аз съм алчен. Искам още.

— Да се намерят веществени доказателства в един от най-посещаваните хотели в Кап Сити, и то след четири дни? — промълви Марси, без да подозира, че повтаря казаното наскоро от Бил Самюълс. — Струва ми се невъзможно.

Тери, който беше смръщил чело и се взираше в една точка, промърмори:

— Не чак толкова…

— Тери? — повдигна вежда Хауи. — Какво искаш да кажеш?

Мейтланд ги погледна и се усмихна:

— Може и да се намерят. Така мисля.