Стивън Кинг
Другият (55)

8.

Ралф не знаеше куп подробности за временното отстраняване от длъжност, защото досега не му се беше случвало. Например дали е редно, или не да посещава участъка. Затова изчака до късно следобед, когато „пулсът на работата“ беше по-бавен. В общото помещение завари само Стефани Гулд, която още беше с цивилно облекло и въвеждаше докладите на един от старомодните компютри (които градската управа все обещаваше да подмени), и Санди Макгил, която се беше настанила на бюрото на диспечера и четеше „Пийпъл“.

Стефани го погледна:

— Здрасти, детектив. Какво те води насам? Чух, че си в платен отпуск.

— Търся с какво да си запълвам времето.

— Веднага ще ти го запълня. — Тя посочи купчината доклади до компютъра.

— Ще го отложим за друг път, става ли?

— Съжалявам за случилото си. Всички съжаляваме.

— Благодаря.

Той се приближи до бюрото на диспечера и поиска от Санди ключа за стаята, в която се съхраняваха доказателствата. Тя му го даде веднага, без да отмести поглед от списанието. На кука до вратата на помещението бяха окачени клипборд и химикалка. Ралф се поколеба дали да не пропусне регистрацията, после обаче вписа името си, датата и часа — 15.30. Всъщност нямаше избор, след като и двете жени знаеха, че е тук и каква е целта на посещението му. Ако някой се поинтересуваше какво е искал да разгледа, щеше да каже самата истина. В крайна сметка беше временно отстранен, не уволнен.

Стаята беше голяма колкото дрешник и вътре беше горещо и задушно. Флуоресцентните лампи на тавана примигваха. Също като стария компютър и те плачеха да бъдат подменени. Благодарение на субсидията от федералното правителство полицаите на Флинт Сити бяха отлично въоръжени. Голямо чудо, че компютрите и мебелировката се разпадаха — важните клечки не се интересуваха от тия подробности.

Ако убийството на Франк Питърсън беше извършено по времето, когато Ралф постъпи в полицията, в помещението щяха да се съхраняват четири (може би дори шест) кашона с доказателства по случая с Мейтланд, но след изобретяването на компютрите необходимостта от големи складови помещения беше отпаднала и днес тук имаше само два кашона, плюс сандъчето с инструменти, намерено в буса и съдържащо обичайните гаечни ключове, чукове и отвертки. Отпечатъците на Тери не бяха открити нито върху сандъчето, нито по инструментите. Според Ралф това означаваше, че сандъчето е било в буса от самото начало, а когато Тери е отмъкнал возилото, не си е направил труда да разгледа какво има вътре.

На единия кашон беше написано МЕЙТЛАНД ДОМ. На другия — БУС/СУБАРУ. Тъкмо този търсеше Ралф. Преряза запечатващата лента — спокойно можеше да го стори, след като Тери вече беше мъртъв.

Порови вътре, докато откри листчето хартия, което си спомняше, съхранено в прозрачен плик за веществени доказателства. Парчето хартия беше синьо и почти триъгълно. Най-отгоре с тлъсти черни букви беше написано ТОМИ И ТАП. Не се знаеше какво следва подир ТАП, защото другата част от надписа липсваше. В горния ъгъл беше нарисуван малък пай, от който се вдигаше пара. Навярно заради това Ралф беше решил, че парченцето е откъснато от меню на заведение за храна за вкъщи, макар да беше забравил тази подробност. Какво беше казала Джийни, когато разговаряха сутринта? „Вярвам, че в главата ми има още дузина мисли, подредени една след друга, макар да не го съзнавам.“ Ако беше така, той беше готов да даде куп пари, за да хване онази, криеща се зад жълтата презрамка на сутиена. Защото беше сигурен, че я има. Почти сигурен беше и в още нещо — че знае как парченцето хартия се е озовало на пода в буса. Някой беше оставял менюта под чистачките на всички превозни средства в района, където той е бил паркиран. Шофьорът (или хлапакът, който беше откраднал буса, или онзи, който го е откраднал, след като малкият го е зарязал) е откъснал менюто, вместо да вдигне чистачката, и под нея е останало триъгълното парченце хартия. Забелязал го е едва когато е потеглил. Може би се е пресегнал през сваленото стъкло, измъкнал го е и го е хвърлил на пода, вместо да го остави да отлети. Може би защото не обича да замърсява околната среда, а само да краде коли. Или пък зад него се е движела полицейска кола и не е искал да прави каквото и да било, с което да привлече вниманието. Възможно е дори да се е опитал да го изхвърли навън, обаче повей на вятъра да го е върнал в буса. Ралф беше разследвал пътни злополуки (едната с много жертви), при които това се беше случило с изхвърлена незагасена цигара.

Извади от задния си джоб бележника — никога не се разделяше с него, независимо дали беше в принудителен отпуск, или не — и написа на един празен лист ТОМИ И ТАП. Върна кашона с надпис БУС/СУБАРУ на полицата, от която го беше взел, излезе от малкото помещение (като не пропусна да отбележи точния час) и отново заключи вратата. Върна ключа на Санди и сложи пред нея отворения си бележник. Тя прекъсна за момент запознаването си с най-новите приключения на Дженифър Анистън и погледна написаното.

— Говори ли ти нещо? — попита Ралф.

— Тц. — Санди отново се задълбочи в списанието.

Той се приближи до Стефани Гулд, която продължаваше да въвежда рапортите в базата данни и ругаеше под нос, щом натиснеше погрешен клавиш — явно й се случваше често. Тя погледна написаното в бележника му и промърмори:

— „Тап“ е ваксина против тетанус, за друго не се сещам. Важно ли е?

— Не знам. Може би не.

— Защо не провериш в Гугъл?

Докато чакаше старомодния си компютър да зареди, Ралф реши да провери в информационната система, за която беше женен. Джийни вдигна на първото позвъняване и отговори на въпроса му, без дори да се замисли:

— Може да означава Томи и Тапънс — съпруг и съпруга детективи, страшни сладури, описани от Агата Кристи в романите й, които не са за Еркюл Поаро или за мис Марпъл. Ако съм права, вероятно ще намериш ресторант, собственост на англичани емигранти, а специалитетът на заведението е примерно любимата английска закуска, което аз наричам „цър-пър“ — манджата от вчера претопли и не му мисли.

— Какви ги говориш?

— Дълго е за обяснение.

— Може би не е важно — повтори той. „А може да е. Ровиш се в лайната докрай, за да си сигурен; да ме прощава Шерлок Холмс, но работата на полицейския детектив е най-вече да се рови в лайната.“

— Все пак ми е любопитно дали ще изляза права. Нали ще ми кажеш, като се прибереш? И да не забравя — свършихме портокаловия сок.

— На връщане ще се отбия в деликатесния магазин на Джералд — обеща той и затвори.

Влезе в Гугъл, написа ТОМИ И ТАПЪНС, после добави РЕСТОРАНТ. Полицейските компютри бяха допотопни, но безжичният интернет работеше като змей. Само след секунди информацията се появи на монитора. Ресторант-кафене „Томи и Тапънс“ се намираше на булевард „Нортуудс“ в Дейтън, Охайо.

Дейтън… Защо името на този град му беше толкова познато? Не беше ли споменаван по време на тази злощастна история? И ако наистина беше така, по какъв повод? Ралф се облегна на стола и затвори очи. Връзката с жълтата презрамка на сутиена продължаваше да му се изплъзва, обаче в този случай отговорът дойде веднага. По време на последния му разговор насаме с Мейтланд, когато стана въпрос за нюйоркската регистрация на буса, Тери каза, че е бил в Ню Йорк през медения си месец, с други думи — преди шестнайсет години. И че напоследък е пътувал само до Охайо. По-точно — до Дейтън: „Момичетата бяха във ваканция, а пък аз исках да посетя татко.“ А когато Ралф го попита дали баща му живее там, отговорът гласеше: „Да, ако състоянието му напоследък може да се нарече живот.“

Той позвъни на Сабло:

— Здрасти, Юн, аз съм.

— Привет, Ралф, как ти се отразява отпуската?

— Бива. Да видиш само как съм окосил моравата! Ей, чух, че ще получиш писмена похвала, задето изигра ролята на рицар, спасяващ нахални телевизионни репортерки.

— Така се говори. Знаеш ли, животът се отнесе добре с мен, момчето от бедно мексиканско семейство.

— Ако не ме лъже паметта, ти ми каза, че баща ти притежава най-големия автосалон в Амарило.

— А, може и така да е било. Наложи ли се обаче да избираш между истината и легендата, пич, избираш легендата. Мъдра мисъл на Джон Форд, режисьора на „Човекът, който застреля Либърти Валънс“. С какво да ти услужа?

— Самюълс разказа ли ти за хлапето, което първо е откраднало буса?

— Да! Невероятна история. Знаеш ли, че името му е Мърлин, почти като на магьосника Мерлин. Сто на сто е вълшебник, та да стигне от Ню Йорк чак до Южен Тексас.

— Можеш ли да се свържеш с колегите от Ел Пасо? Там е свършило приключението на „вълшебника“, обаче от Самюълс научих, че малкият е зарязал буса в Охайо. Интересува ме дали го е оставил близо до ресторант, наречен „Томи и Тапънс“ на булевард „Нортуудс“ в Дейтън.

— Нищо не ми струва да опитам.

— Разбрах от Самюълс още нещо — че този Мърл е пътувал дълго из „родината“. Възможно ли е да разбереш кога е зарязал буса? Дали е било през април.

— Ще се постарая. Ще ми обясниш ли защо се интересуваш?

— Тери Мейтланд е бил в Дейтън през април. Посетил е баща си.

— Сериозно? — Тонът на Юн подсказа, че любопитството му се е разпалило. — Сам ли?

— Със семейството си — неохотно призна Ралф. — Освен това и на отиване, и на връщане са пътували със самолет.

— В такъв случай предположението ти издиша.

— Може би, обаче нещо в тази история въздейства по особен начин на съзнанието ми.

— Не ги разбирам тия купешки думи, детектив, щото съм син на беден и неук мексиканец.

Ралф само въздъхна.

— Е, да видим какво ще изровя — промърмори Сабло.

— Благодаря, Юн.

Тъкмо когато приключи разговора, в участъка влезе началник Гелър — носеше спортен сак и явно току-що беше взел душ. Ралф му махна за поздрав, но онзи само се намръщи:

— Не е редно да си тук, детектив.

Е, поне този въпрос вече имаше отговор.

— Върви си у дома, окоси моравата или свърши нещо друго.

— Вече я окосих. — Ралф стана. — Наред е разчистването на мазето.

— Чудесно, не отлагай. — Гелър се спря на вратата на кабинета си: — И… виж, съжалявам за случилото се. Много съжалявам.

„Непрекъснато ми го повтарят“ — каза си Ралф и излезе под горещото следобедно слънце.