Стивън Кинг
Другият (138)

15.

Единайсет часът мина и замина; Ралф лежеше на изтърбушения мотелски креват и си казваше, че трябва да изгаси лампата, обаче не я изключваше. Обади се на Джийни и разговаря с нея почти половин час — за разследването, за Дерек, за маловажни неща. После реши да включи телевизора — може би любимите на Лави Болтън среднощни проповедници щяха да му подействат като приспивателно… или поне щяха да прекратят безумната гонитба на мислите в главата му, — но като натисна копчето на дистанционното, на екрана се появи съобщение: В МОМЕНТА САТЕЛИТНАТА АНТЕНА НЕ РАБОТИ, БЛАГОДАРИМ ВИ ЗА ТЪРПЕНИЕТО. Тъкмо когато посегна да изгаси нощната лампа, някой тихо почука на вратата. Той прекоси стаята, понечи да отвори, но се отказа и погледна през шпионката — напразно, защото беше зацапана от мръсотия или от нещо друго.

— Кой е? — попита.

— Аз съм. — Гласът на Холи беше плах като почукването й.

Ралф й отвори. Тениската й се беше измъкнала от панталона, сакото, което беше наметнала, защото навън бе застудяло, бе провиснало комично на една страна. Надигащият се вятър разрошваше късата й прошарена коса. Ралф забеляза, че тя носи айпада си, после забеляза и друго — че той е по боксерки, които не се закопчават отпред и леко зеят. Спомни си как като хлапета се майтапеха: „Кой ти даде разрешително за продажба на хотдози?“

— Събудих ли те?

— Не. Заповядай.

Тя се поколеба, после влезе в стаята и седна на единствения стол, а Ралф побърза да си обуе панталона и започна да я кори:

— Защо не се опиташ да поспиш, Холи? Изглеждаш капнала от умора.

— Вярно е. Само че понякога ми се струва, че когато съм преуморена, заспивам по-трудно. Особено ако съм разтревожена и притеснена.

— Защо не опиташ с амбиен?

— Не се препоръчва на хора, които вземат антидепресанти.

— Разбирам.

— Направих някои проучвания. Понякога това ми помага да заспя. Започнах с вестникарските публикации за трагедията, за която ни разказа майката на Клод. Била е широко отразена, открих любопитни подробности. Реших, че ще представляват интерес за теб.

— Ще ни помогнат ли?

— Така мисля.

— Тогава ме интересуват.

Той се настани на леглото, Холи седна на крайчеца на стола.

— Така. Лави говореше за входа на Ахига, спомена още как от джоба на единия близнак била изпаднала пластмасова фигурка, изобразяваща вожда Ахига. — Тя включи айпада си. — Тази фотография е заснета през 1988 година.

На тонираната в сепия снимка се виждаше индианец с благородно лице, заснет в профил. На главата си носеше украса от пера, които му стигаха до кръста.

— Отначало вождът живеел с малка група от племето навахо в резервата „Тигуа“ близо до Ел Пасо, после се оженил за белокожа и се преселил първо в Остин, където с него се отнасяли зле, после в Мерисвил — там го приели като свой, след като си отрязал косата и приел християнската вяра. Жена му имала малко спестени пари, с които отворили Мерисвилския пункт за разменна търговия, който след време бил преобразуван в „Индиански мотел & закусвалня“.

— Мил роден дом. — Ралф огледа мизерната стая.

— Да. Ето тук е вождът Ахига през 1926-а, две години преди да почине. По това време вече се е казвал Томас Хигинс. — Тя му показа втора снимка.

— Леле! Ако не беше същият благороден профил, нямаше да го позная. — Профилът беше същият, но страната откъм обектива беше прорязана от бръчки и украсата за глава я нямаше. Бившият вожд на племето навахо носеше очила без рамки, бяла риза и вратовръзка.

— Освен че упражнявал най-успешната търговска дейност в Мерисвил, вождът Ахига, наричан още Томас Хигинс, бил откривателят на пещерата и човекът, който организирал първите туристически обиколки. Били много популярни.

— Само че пещерата носи името на градчето вместо неговото — промърмори Ралф. — Не ме учудва. Може да е приел християнството и да е бил преуспяващ търговец, но за местните си е останал червенокож. От друга страна, мисля, че са се отнасяли с него по-човеколюбиво, отколкото християните в Остин. Трябва да им го признаем. Продължавай.

Тя му показа друга снимка — дървена табела с рисунка на вожда Ахига с индианската украса от пера на главата и с надпис отдолу: КЪМ НАЙ-ИНТЕРЕСНИТЕ ПИКТОГРАМИ. Холи плъзна пръст по екрана, за да увеличи изображението, и Ралф видя пътека през скалите.

— Пещерата носи името на града, но вождът е получил „утешителна печалба“ — нарекли са Ахига задния вход. Е, не е грандиозен като „Залата на звуците“, но пък води право към нея. През този вход персоналът внасял доставките, той служел и за евакуация при спешни случаи.

— Оттам са влезли спасителните екипи, надявайки се да открият друг коридор, който да ги отведе при децата, така ли?

— Точно така. — Холи се приведе към екрана, очите й блестяха. — Главният вход не само е преграден с дъски, Ралф, ами е циментиран. Местните не са искали други трагични случаи. Входът на Агиха също е бил преграден, но в нито една дописка не се споменава, че е бил циментиран.

— Не означава, че не е бил.

Холи нетърпеливо тръсна глава:

— Знам, но ако не са го…

— … свръхестественото същество е влязло оттам. Убедена си.

— Първо трябва да огледаме входа и ако забележим влизане с взлом…

— Разбирам — прекъсна я Ралф — и съм съгласен с теб. Браво. Истинска професионалистка си, Холи.

Тя срамежливо сведе поглед и смотолеви някакви благодарствени думи като жена, която не знае как да приема комплименти:

— Много си любезен.

— Не е любезност. По-способна си от Бетси Ригинс и сто пъти по-способна от онова нещо, заемащо ценно пространство и наречено Джак Хоскинс. Той скоро ще се пенсионира и ако зависеше от мен, щях да те назнача на секундата.

Холи поклати глава, обаче с усмивка:

— Стигат ми нарушителите на съдебната гаранция, мошениците, опитващи се да препродадат откраднати вещи, и изгубените кучета. Никога повече не искам да участвам в разследване на убийство.

Ралф стана:

— Връщай се в стаята си и гледай да поспиш. Ако предположенията ти са верни, утре ще сме като във филм.

— След малко. Дойдох тук и заради нещо друго. Седни, ако обичаш.