Стивън Кинг
Другият (161)

22.

Слънчевата светлина никога не им се беше струвала толкова прекрасна.

Едва стигнаха до табелата с вожда Ахига, когато Холи измънка, че й се вие свят и иска да си почине. Ралф примъкна широк и плосък камък и двамата седнаха на него. Тя се вгледа в проснатия на земята труп на Джак Хоскинс, изстена и от очите й потекоха сълзи. Отначало само задавено хълцаше, сякаш я бяха учили, че за нищо на света не бива да плаче пред някого. Ралф я прегърна през раменете и сърцето му се сви — беше толкова крехка. Холи притисна лице до гърдите му и се разрида. Той си даваше сметка, че не бива да се бавят, че трябва час по-скоро да се върнат при Юн; може да беше по-тежко ранен, отколкото им се бе сторило — бяха под обстрел и беше невъзможно да преценят. В най-добрия случай лакътят му беше счупен и рамото — изместено. Ралф си даваше сметка и за друго: че е наложително да изчакат още мъничко, докато Холи се посъвземе — беше го заслужила, извършвайки онова, което той, опитният детектив, не бе могъл да стори.

След около четирийсет и пет секунди „бурята“ отслабна. След минута премина. Холи Гибни беше силна жена. Обърна към Ралф зачервените си от плача очи, но сякаш още не осъзнаваше къде се намира. Нито пък кой е той.

— Не мога да го направя отново, Бил. Никога повече! Никога, никога, никога! И ако това… нещо… се върне към живота като Брейди, ще се самоубия. Чуваш ли?

Ралф лекичко я разтърси:

— Няма да възкръсне, Холи. Повярвай ми!

Тя примигна:

— Ралф. Обърках се, исках да кажа „Ралф“. Видя ли какво изпълзя от… видя ли червеите?

— Да.

— Охххх… Охххх… — Тя притисна длан до устните си, сякаш се страхуваше, че отново ще повърне.

— Откъде знаеше как да пригодиш чорапа като палка и колко силен е ударът, ако чорапът е дълъг? Бил Ходжис ли те научи?

Тя кимна.

— Какво имаше вътре?

— Сачми за лагери, също като в „палката“ на Бил. Купих ги от „Уолмарт“ във Флинт Сити. Защото не използвам огнестрелно оръжие. Всъщност не вярвах, че ще използвам Бияча, действах… импулсивно.

— Или интуитивно. — Ралф не осъзна, че се усмихва; още беше вцепенен… безчувствен… и често се оглеждаше, за да се увери, че гадините не са пропълзели след тях в отчаяния си стремеж да оцелеят в нов гостоприемник. — Бияча! Ти ли го измисли?

— Бил го наричаше така. Да тръгваме. Юн е…

— Знам. Първо обаче ще свърша нещо. Не ставай още. — Приближи се до мъртвия Хоскинс и се насили да пребърка джобовете му. Извади ключовете за пикапа и се върна при Холи. — Готово.

Заслизаха по пътеката. Холи се спъна веднъж и Ралф я хвана навреме, после тя го подкрепи, когато той залитна и едва не падна.

„Все едно сме двама сакати — помисли си Ралф. — Но след всичко, което видяхме…“

— Останаха толкова много загадки — промълви тя. — Откъде е дошъл. Дали гадинките са били причинители на болест, или дори някаква форма на извънземен живот. Кои са били жертвите му — не само децата, които е убил, а и хората, обвинени в убийствата. Сигурно са много. Много! Видя ли му лицето накрая? Видя ли как се променяше?

— Да. Никога няма да го забравя.

— Не знаем колко време е живял. Как се е проектирал. Какво всъщност беше.

— Последното ни е известно — поправи я Ралф. — Той… то беше Ел Куко. А, и още нещо — знаем, че проклетникът е мъртъв.