Стивън Кинг
Другият (83)

7.

Пристигна там в два и половина, но този път зави вляво, където имаше две табели с надписи СЛУЖЕБЕН ПАРКИНГ и НЕ ПРЕПРЕЧВАЙТЕ ПЪТЯ НА ЛИНЕЙКИТЕ. Тя си избра място в дъното и влезе на заден ход, за да може, като спре, да наблюдава сградата. След петнайсет минути в паркинга започнаха да влизат колите на хората от смяната от 3 до 11. Малко след 3 следобед започнаха да напускат сградата онези от първата смяна — предимно санитари, няколко медицински сестри, двама с костюми, навярно лекари. Единият костюмиран се качи в кадилак, а другият — в порше. Да, явно бяха лекари. Холи внимателно огледа другите и си набеляза медицинска сестра на средна възраст, с туника с щамповани танцуващи мечета. Колата й беше раздрънкана „Хонда Сивик“ с ръждясали прагове, счупен стоп, залепен с лейкопласт, и с избелял стикер ПОДКРЕПЯМ ХИЛАРИ на задната броня. Преди да се качи, жената спря да запали цигара. Автомобилът й беше бричка, цигарите — скъпи. Чудесно!

Холи излезе след нея от паркинга и я последва; изминаха около пет километра в западна посока, излязоха от града, прекосиха приятно наглед предградие, после навлязоха в друго, не така приятно. Жената зави по алеята пред типова къща на улица, където „близначките“ на къщата бяха почти долепени една до друга — на миниатюрните морави пред повечето от тях бяха захвърлени евтини пластмасови играчки. Холи спря до тротоара, помоли се набързо Бог да я дари със сила, търпение и мъдрост и слезе от колата.

— Госпожо? Сестра? Може ли за малко?

Жената се обърна. Лицето й беше набраздено от бръчки, косата й — преждевременно побеляла (белези, типични за страстните пушачи), та беше невъзможно да се определи възрастта й. Може да беше на четирийсет и пет или на петдесет. Не носеше венчална халка.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Да. И ще ви платя за услугата. Ще получите сто долара, ако ми разкажете за Хийт Холмс и какво го свързва с Питър Мейтланд.

— Проследили сте ме от работата, така ли?

— Да.

Жената сбърчи вежди:

— Репортерка ли сте? Госпожа Кели ни предупреди, че някаква репортерка слухти наоколо, и се закани да уволни всеки, който разговаря с нея.

— За мен ви е предупредила, обаче не съм репортерка, а работя за частна детективска фирма. Освен това госпожа Кели никога няма да разбере, че сме разговаряли.

— Легитимирайте се.

Холи й подаде шофьорската си книжка и служебната си карта от „Търси се“. Жената внимателно ги разгледа, върна ги и едва тогава се представи:

— Казвам се Канди Уилсън.

— Приятно ми е.

— И на мен, обаче ако ще си рискувам работата заради вас, ще ми платите двеста долара. — Поколеба се, после се поправи: — Двеста и петдесет.

— Дадено. — Холи предполагаше, че може да я склони да свали на двеста, дори на сто и петдесет, обаче не умееше да се пазари („да се дърли за пари“, както се изразяваше майка й). Пък и тази жена очевидно беше закъсала.

— Елате вътре — промърмори Уилсън. — Съседите ми имат уши като антени.