Стивън Кинг
Другият (46)

3.

Ралф се чувстваше горе-долу добре, когато умът му беше зает с прозаичното ежедневие: какво ще има за вечеря, кога да придружи Джийни до супермаркета, за да й помогне с покупките, да не пропусне вечерното обаждане на Дерек от летния лагер (сега синът му телефонираше по-рядко, явно беше преодолял тъгата по дома). Замислеше ли се за Тери обаче (всъщност мислеше само за него напоследък), незабавно се задействаше нещо като свръхсъзнание, сякаш умът му се опитваше да си внуши, че всичко е като преди: горе си е горе, долу си е долу и капчиците пот над горната му устна са само понеже е много горещо, а климатикът на колата е скапан. Да, човек трябва да се радва на всеки ден, защото животът е кратък, но случващото се тези дни му идваше в повече. С изчезването на филтъра в съзнанието изчезваше и „голямата картина“. Нямаше гора, само дървета. Понякога беше още по-лошо — нямаше и дървета, само дървесна кора.

Щом малката процесия наближи сградата на окръжния съд, Ралф даде десен мигач и се престрои зад автомобила на шериф Дулин. Репортерите, които бяха причаквали арестанта да излезе, вече прииждаха и си пробиваха път през насъбралото се множество; два пъти повече хора, отколкото онези пред затвора, се бяха натъпкали като сардели на моравата пред сградата. Ралф забеляза емблемите на няколко телевизионни канала, щамповани на тениските на репортерите, под мишниците им вече се бяха образували тъмни кръгове от пот. Русокосата репортерка от Канал 7 в Кап Сити също се появи, косата й беше разрошена, вадички пот се стичаха по лицето й и размазваха тежкия й грим.

И тук имаше полицейски заграждения, но приливите и отливите на блъскащата се тълпа вече бяха съборили няколко. Дузина полицаи — половината от местното управление, половината от шерифската служба, се опитваха да не допуснат никого на тротоара и на стълбите към съда. Разбира се, не бяха достатъчно, но по време на летните отпуски полицията винаги страдаше от недостиг на хора.

Репортерите разблъскаха с лакти хората около себе си, за да се озоват най-отпред. Русокосата от Канал 7 също се помъчи да заеме стратегическа позиция, решавайки да омае всички с чаровната си усмивка, позната на местните зрители, обаче някой я удари със саморъчно направен плакат с нескопосано нарисувана спринцовка, надписът под която гласеше: МЕЙТЛАНД ЕТО ТИ ЛЕКАРСТВОТО! Операторът изблъска назад човека с плаката, неволно закачи някаква възрастна жена, тя политна и щеше да падне, ако не я беше подхванала друга жена, която халоса оператора по главата с чантата си. Ралф забеляза (нямаше как да не забележи), че чантата е от изкуствена крокодилска кожа и е червена.

— Как лешоядите се появиха толкова скорострелно? — промърмори Сабло. — Да им се не види, търчат по-бързо от хлебарки, когато някой запали лампата.

Ралф само поклати глава: с нарастващо недоумение се взираше в тълпата и се опитваше да я види като едно цяло, ала заради свръхнапрегнатостта му това не му се удаваше. Щом шериф Дулин слезе от колата (от едната страна кафявата му униформена риза се беше измъкнала и се виждаше коремът му, провиснал над колана) и отвори задната врата за Тери, някой извика:

— Смърт! Смърт! Смърт!

Всички зяпачи заприпяваха след него като на футболен мач:

— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!

Тери, поразен и огорчен, се взираше в обезумелите хора; един кичур се беше изплъзнал от грижливо сресаната му коса и закриваше лявото му око. (Ралф чувстваше, че може да преброи всеки косъм.) „Вижда свои познати — каза си. — Преподавал е на децата им и ги е тренирал, канил ги е в дома си на традиционното барбекю по случай края на бейзболния сезон. А сега всички до един искат смъртта му.“

Едно полицейско заграждение падна, през пролуката нахлуха хора — неколцина репортери с микрофони и куп местни, които явно изгаряха от желание да обесят Тери на първия уличен стълб. Двама полицаи се втурнаха насреща им и доста грубо ги изблъскаха назад. Друг изправи заграждението, междувременно озверялата тълпа събори друга бариера. Ралф забеляза как над двайсет души снимат с телефоните си.

— Да вървим! — извика на Сабло. — Да го вкараме вътре, преди да са задръстили стълбите.

Изскочиха от колата и забързаха към сградата, Сабло махна на Дулин и Гилстрап да ги последват. През отворената врата Ралф зърна Бил Самюълс, който изглеждаше объркан. И защо? Как е възможно да не е предвидил какво ще се случи? Как е възможно шериф Дулин да не го е предвидил? Всъщност и самият той имаше вина — защо не беше настоял да преведат Тери през задната врата, откъдето влизаха повечето служители в съда?

— Назад! Всички да се отдръпнат! Оставете съда да си свърши работата!

Гилстрап и шерифът хванаха Тери под мишниците и го поведоха към стъпалата. Ралф (отново) си помисли колко грозно е карираното сако на заместник-прокурора и се запита дали жена му го е избрала. Ако наистина беше така, тя сигурно тайно го мразеше. Арестантите, които щяха да се потят в напечения от слънцето малък бус, докато бъде предявено обвинение на „звездата на шоуто“, се бяха включили в звуковото меле: някои припяваха „Смърт, смърт!“, други лаеха като кучета, виеха като койоти и удряха с юмруци по металните мрежи на отворените прозорци.

Ралф се обърна към ескалейда и вдигна ръка, давайки знак на Хауи и Алек Пели да не извеждат от колата Марси, докато Тери не влезе в съда и тълпата не се поукроти. Само че беше твърде късно. Тя отвори задната врата, изтръгна се от хватката на Голд с лекотата, с която се беше изплъзнала от Бетси Ригинс в затвора, и се втурна към съпруга си. Ралф забеляза, че обувките й са с нисък ток и че си е порязала единия прасец, докато си е бръснала краката. „Сигурно й е треперела ръката“ — каза си. Щом тя извика името на Тери, камерите се насочиха към нея. Бяха пет и обективите им приличаха на изцъклени очи. Някой я замери с книга. Ралф не можа да прочете заглавието, но позна книгата по зелената корица — „И страж да бди на пост“ от Харпър Лий. Бяха я обсъждали в читателския клуб на жена му. Обложката се изхлузи, разгърна се и запърха във въздуха като птица. Книгата улучи рамото на Марси и отскочи, но тя сякаш не я забеляза.

— Марси! — извика Ралф и се спусна към нея. — Марси, насам!

Тя се огледа — може би го търсеше с поглед, може би — не. Изглеждаше, сякаш е изпаднала в сомнамбулен транс. Като чу името на жена си, Тери се спря, извърна се и не помръдна, въпреки че шериф Дулин го дърпаше към стълбите.

Хауи изпревари Ралф и хвана под ръка Марси. Някакъв едър мъжага с работен гащеризон събори едната преграда и се втурна към тях, като крещеше:

— Прикриваше го, а, долна курво! Признай си!

Адвокат Хауи Голд беше на шейсет, но още бе във форма и не беше страхливец. Приклекна, удари с рамо онзи право в диафрагмата и го изблъска встрани.

— Нека помогна — извика Ралф.

— Аз имам грижата за нея! — сопна се Хауи и прегърна Марси през кръста. Лицето му беше пламнало, червенината беше пропълзяла чак до оредялата му коса. — Не ти искаме помощта. Само вкарайте в съда Тери. По-бързо! Не знам какви ги мислите, но това е цирк!

Ралф възнамеряваше да отговори, че циркът е организиран от шерифа, обаче си премълча, защото донякъде и той имаше вина. Ами Самюълс? Предвидил ли беше какво ще се случи? О, да! Може би дори се беше надявал на сензация, която да предизвика големия интерес на медиите.

Обърна се тъкмо когато човек с каубойска риза се шмугна покрай един от полицаите, опитващи да удържат тълпата, изтича до Тери и му се изхрачи в лицето. Преди да побегне обратно, Ралф му подложи крак и онзи се просна по корем на платното. Джинсите му бяха клоширани „Ливайс“, на единия заден джоб се виждаше избеляло очертание на кутийка с тютюн за дъвчене. Андерсън махна на един полицай:

— Закопчай го и го вкарай в твоята патрулка!

— К-к-колите ни са отзад — заекна онзи. Беше селско момче и изглеждаше на годините на Дерек.

— Тогава го качи в буса при другите арестанти.

— Ааа, не м-м-мога, защото тия хора ще…

Ралф не чу края на фразата, защото пред очите му се разигра невероятна сцена. Докато Дулин и Гилстрап гледаха струпаните зад преградите хора, Тери помагаше на човека с каубойската риза да се изправи. Каза му нещо, което Ралф не чу, въпреки че също като другите му сетива в момента и слухът му бе необичайно изострен. Онзи кимна и си тръгна, като избърса кръвта от лицето си с ръкава на ризата си. По-късно Ралф щеше да си спомни този кратък епизод от дългата пиеса. Споменът щеше да го преследва през дългите нощи, когато сънят упорито отказва да го споходи: въпреки че ръцете му са оковани с белезници, Тери помага на онзи да се изправи… докато храчката още се стича по страната му. Все едно беше сцена от Библията.

Зяпачите вече бяха безброй и скоро щяха да са неудържими. Въпреки усилията на полицията някои се бяха добрали до двайсетте гранитни стъпала пред главния вход на сградата. Отвътре изскочиха охранители на съда — едър, пълен мъж и кльощава жена — и се опитаха да помогнат на полицаите да освободят пътя на арестанта. Някои се отдръпнаха, но други се втурнаха на местата им.

Като капак на всичко Гилстрап и Дулин заспориха. Заместник-прокурорът искаше да върнат Тери в автомобила, докато полицията овладее положението. Шерифът пък настояваше незабавно да вкарат в съда арестанта и Ралф Андерсън мислено го подкрепи.

— Няма време за спорове — извика им. — Тръгваме. Ние с Юн ще вървим пред вас.

— Извадете си оръжията — изпъхтя Гилстрап. — Ще се стреснат и на бърза ръка ще се отдръпнат!

Разбира се, това не само беше против правилата, ами бе пълно безумие и Дулин и Ралф само се спогледаха. Шерифът и помощник-прокурорът пак хванаха Тери и го поведоха напред. Поне пред стъпалата нямаше нито репортери, нито зяпачи. В циментовия тротоар блещукаха люспици слюда. „Ще ги виждам и след като влезем — помисли си Ралф. — Ще греят пред очите ми като миниатюрно съзвездие.“

Синият автобус се залюля — арестантите се хвърляха ту на едната, ту на другата страна и продължаваха да припяват „Смърт, смърт!“ заедно с множеството отвън. Зави аларма на кола — двама младежи се бяха покатерили на едно новичко камаро — единият на предния капак, другият на покрива — и танцуваха. Ралф забеляза, че телевизионните камери работят, и си представи как ще изглеждат местните хора в очите на зрителите от другите райони на щата, когато репортажът бъде излъчен в новинарската емисия в шест вечерта — като хиени. Всеки се виждаше съвършено ясно, всеки бе гротеска. Ралф видя как русокосата от Канал 7 отново падна, ударена от плаката със спринцовката, как стана и как устните й се разтегнаха в неприятна усмивка, когато си опипа главата и се втренчи в окървавените си пръсти. Видя човек с татуировки по ръцете; около главата му беше омотана жълта кърпа, чертите на лицето му бяха като размити — може би от белези от изгаряния, с които пластичните хирурзи не са се справили. „Пръснала го е запалена мазнина — помисли си. — Сигурно се е напил и е решил да си приготви свински пържоли.“ Видя как мъж размахва каубойска шапка, все едно е на родео. Видя как Хауи води Марси към стъпалата (двамата вървяха с наведени глави, сякаш да се защитят от насрещен вятър) и как някаква жена пристъпи напред и показа среден пръст на Марси. Видя човек с брезентова вестникарска чанта през рамо, който беше нахлупил плетена вълнена шапка въпреки жегата. Видя как някой удари в гърба едрия охранител от съда и как той щеше да падне, ако широкоплещеста чернокожа жена не го беше хванала за колана. Видя тийнейджърка, която се беше качила на раменете си приятеля си. Тя размахваше юмруци и се смееше, едната презрамка на сутиена й се беше смъкнала до лакътя й. Презрамката беше яркожълта. Видя момче със заешка устна и с тениска с щампа на усмихнатото лице на Франк Питърсън. Под щампата пишеше: ПОМНЕТЕ ЖЕРТВАТА. Видя хора, които размахваха саморъчни табели и плакати и крещяха. Зейналите им уста бяха като дупки, облицовани с червена коприна, и с бели зъби. Чу как някой наду тромба на велосипед. Погледна Сабло, който беше разперил ръце, за да удържа прииждащите хора, и разгада изражението му: „Издънихме се мегаяко!“

Дулин и Гилстрап най-после преведоха Тери до стъпалата. Хауи и Марси ги настигнаха. Адвокатът извика нещо на заместник-прокурора и още нещо на шерифа. Гласът му беше заглушен от виковете на озверелите хора и Ралф не чу думите му, но каквито и да бяха, онези двамата се подчиниха. Марси протегна ръце към съпруга си. Дулин я блъсна назад. Някой закрещя „Пукни, Мейтланд, пукни“ и тълпата подхвана новия припев, щом Тери и придружителите му се заизкачваха по стъпалата.

Ралф отново се загледа в човека с брезентовата вестникарска чанта с надпис ЧЕТЕТЕ „ГЛАСЪТ НА ФЛИНТ СИТИ“ — червените букви бяха избледнели, сякаш чантата беше стояла дълго под дъжда. Загледа се в човека, който носеше плетена вълнена шапка през тази лятна утрин, въпреки че температурата вече прехвърляше трийсет градуса. В човека, който посягаше да извади нещо от чантата. Изведнъж си спомни показанията на госпожа Станхоуп, възрастната жена, видяла как Франк Питърсън се качва в белия бус заедно с Тери. Беше я попитал: „Сигурна ли сте, че видяхте Франк Питърсън?“, а тя отговори: „О, да, беше Франк. Питърсън имат две момчета, и двете червенокоси.“ Не се ли подаваше рижава коса изпод плетената вълнена шапка?

„Преди време ни носеше вестника“ — бе добавила госпожа Станхоуп.

Човекът с вълнената шапка измъкна от чантата ръката си. Не държеше вестник.

Ралф извади глока си и извика колкото му глас държи:

— Оръжие! ОРЪЖИЕ!

Хората около Оли запищяха и се разбягаха. Като видя старовремския колт с дълга цев, Гилстрап пусна ръката на Тери, приведе се и побягна заднешком. И шерифът пусна ръката на арестанта, но само за да си извади оръжието… по-точно — да се опита. Предпазният ремък беше закопчан и пистолетът си остана в кобура. Ралф не можеше да стреля. Русокосата от Канал 7, още замаяна от удара по главата, стоеше пред Оли Питърсън. По страната й се стичаха тънки струйки кръв.

— Залегни! — извика й Сабло. Подпираше се на коляно, държеше глока с дясната си ръка и я придържаше с другата.

Мейтланд хвана жена си за лактите (веригата на белезниците се оказа достатъчно дълга) и я блъсна встрани тъкмо когато Оли стреля над рамото на блондинката от Канал 7. Куршумът проряза дълбока драскотина в главата на Тери, кръв шурна върху костюма, който Марси беше изгладила толкова старателно.

— Не ти стигаше брат ми, та уби и майка ми! — кресна Оли и отново стреля; този път улучи камарото от отсрещната страна на улицата. Младежите, танцуващи върху него, изпищяха, скочиха на земята и побягнаха.

Сабло на бегом се изкачи по стъпалата, сграбчи русокосата, дръпна я надолу и се просна върху нея.

— Ралф, Ралф, стреляй! — извика.

В мига, в който Андерсън натисна спусъка, един от бягащите зяпачи го блъсна и вместо да улучи Оли, куршумът разби камерата на рамото на един оператор. Човекът я изпусна, притисна длани до лицето си и слепешката се запрепъва назад. Измежду пръстите му струеше кръв.

— Мръсник! — изкрещя Оли. — Убиец! — И отново натисна спусъка.

Тери изпъшка и стъпи обратно на тротоара. Притисна окованите си ръце до брадичката си, като че ли му беше хрумнало нещо, което иска да обмисли задълбочено. Марси се втурна към него и го прегърна през кръста. Дулин още се мъчеше да извади от кобура автоматичния си пистолет. Гилстрап тичаше по улицата и отвратителното му карирано сако с цепка отзад се развяваше. Ралф внимателно се прицели и отново стреля. Този път никой не го блъсна; челото на Оли хлътна, сякаш го бяха ударили с чук. Очите му изскочиха от орбитите като на изненадан герой от анимационно филмче, когато трийсет и осем калибровият куршум му пръсна мозъка. Краката му се подкосиха. Той се просна върху вестникарската си чанта, револверът се изплъзна от ръката му, изтрополи две-три стъпала надолу и спря.

„Вече можем да се изкачим по стълбите — каза си Ралф, все още приведен като за стрелба. — Пътят е свободен.“ Само че писъкът на Марси: „Помощ! Помогнете на мъжа ми!“, му подсказа, че няма защо да се изкачват по стъпалата към съда. Не и днес, може би никога повече.