Стивън Кинг
Другият (23)

23.

Общото помещение в полицейското управление във Флинт Сити беше голямо, но четиримата мъже, които чакаха Тери Мейтланд, сякаш го изпълваха: двамата щатски полицаи и двамата надзиратели от окръжния затвор бяха много едри и широкоплещести. Макар Тери все още да беше зашеметен от това, което му се беше случило (което продължаваше да се случва), внезапно го досмеша. Затворът се намираше на по-малко от километър от полицейския участък, а бяха пратили четирима здравеняци да го заведат дотам.

— Ръцете! — изръмжа единият надзирател.

Тери протегна ръце и на китките му отново щракнаха белезници. Озърна се и потърси с поглед Хауи, защото сърцето му се сви, както когато беше на пет и майка му го остави за първи път в детската градина. Голд седеше зад едно свободно бюро и говореше по мобилния си телефон, но като видя изражението на Тери, прекъсна връзката и побърза да се приближи до него.

— Не докосвайте задържания, сър — каза онзи, който бе сложил белезниците.

Голд не му обърна внимание. Прегърна арестувания през раменете и прошепна:

— Всичко ще е наред.

После направи нещо, с което изненада и клиента си, и себе си — целуна го по страната.

Тери съхрани мисълта за тази целувка, докато четиримата го съпровождаха до главния вход и до камионетката на окръжния затвор, паркирана зад щатска патрулка с включени светлини. Съхрани и думите. Най-вече думите, докато светкавиците на фотоапаратите и телевизионните прожектори го заслепяваха и репортерите го обстрелваха с въпроси, по-страшни от куршуми: „Повдигнаха ли ви обвинение, вие ли го направихте, невинен ли сте, признахте ли си, какво ще кажете на родителите на Франк Питърсън…“

„Всичко ще е наред“ — бе казал Голд и Тери се вкопчи в тази мисъл.

Само че нищо не беше наред.