Стивън Кинг
Другият (19)

19.

Хауи Голд се ръкува със Самюълс и Ралф Андерсън. После се загледа през еднопосочното стъкло в Тери Мейтланд, все още с екипа на „Златните дракони“ и с късметлийската си бейзбол на шапка. Седеше спокойно, изпънал гръб и с вирната глава, ръцете му бяха скръстени на масата. Не се въртеше неспокойно на стола, погледът му не се стрелкаше нервно ту в една, ту в друга посока. „Накратко, поведението му е на невинен човек“ — неохотно призна пред себе си Ралф.

Голд се извърна към прокурора.

— Говори! — каза лаконично, сякаш подканяше куче да направи заучен номер.

— Засега не разполагаме с много, Хауард. — Самюълс машинално приглади немирния си кичур, който след секунда щръкна отново. Ралф неволно си спомни един бисер на Алфалфа, на който с брат си се скъсваха от смях като малки: „Само веднъж в живота си срещаш приятели, каквито се срещат веднъж в живота.“ — Знай обаче, че не сме допуснали грешка и не сме се побъркали, мътните ни взели!

— Какво каза Тери?

— Нищо засега — намеси се Ралф.

Голд рязко се извърна към него, светлосините му очи, увеличени от диоптрите на кръглите му очила, проблеснаха:

— Не ме разбрахте, Андерсън. Не питам за тази вечер. Знам, че не е продумал, защото не е глупак. Интересувам се какво е казал на предварителния разпит. Ако не ме информирате, ще го науча от него.

— Нямаше предварителен разпит — смотолеви Ралф. Нямаше причина да се тревожи, не и с доказателствата, които бяха събрали само за четири кратки дни, но… все пак се притесняваше. Може би защото Хауи Голд му говореше на „ви“, сякаш никога не се бяха черпили с питиета в „Колелото на каруцата“ срещу окръжния съд. Изпитваше абсурдното желание да му се тросне: „Не гледай мен, а човека до мен. Той ме пришпори.“

— Моля? Добре ли чух? Я почакайте!

Голд пъхна ръце в джобовете си и се запоклаща на пети. Ралф го беше виждал да го прави много пъти, в окръжния и в районния съд, и се подготви за най-лошото. Да си на свидетелската скамейка и да те разпитва Хауи Голд, не беше приятно изживяване. Ралф обаче го разбираше… поне до тази вечер: поведението на адвоката в съдебната зала беше професионален трик.

— Да не би да казваш, че си го арестувал пред две хиляди души, без дори да му дадеш възможност да обясни? — премина на „ти“ Хауард.

— Ти си добър защитник, но сега и Господ Бог не може да отърве Мейтланд. Между другото, присъстваха хиляда и двеста души, максимум хиляда и петстотин. „Естел Барга“ не побира две хиляди. Трибуните ще се сгромолясат.

Голд пренебрегна този безплоден опит за разведряване на атмосферата. Гледаше Ралф, сякаш онзи бе някакъв непознат вид насекомо.

— Арестува го на обществено място, когато му предстоеше да обере лаврите…

— Ларвите ли? — усмихна се Самюълс.

Голд пренебрегна и него и продължи да се взира в Ралф.

— Направи го, макар че би могъл да разположиш дискретна полицейска охрана около игрището и после да го арестуваш в дома му. Направи го пред жена му и дъщерите му, направи го показно и нарочно. Какво те е прихванало? Какво, да му се не види?

Ралф усети как лицето му отново пламва.

— Наистина ли искаш да знаеш, господин адвокат?

— Кротко — предупреди го Самюълс и сложи ръка на рамото му. Ралф я отблъсна.

— Не аз го арестувах. Пратих двама полицаи, защото се страхувах, че ще го сграбча за гърлото и ще го удуша. Което би създало доста работа на умник като теб. — Пристъпи към Голд, за да му попречи да се полюшва, и продължи гневната си тирада: — Той е похитил Франк Питърсън и го е завлякъл във Фигис Парк. Там го е изнасилил с клон и го е убил. Искаш ли да знаеш точно как, господин адвокат?

— Това е поверително! — извика Самюълс.

Ралф не му обърна внимание.

— Предварителното заключение на криминолозите е, че му е прегризал гърлото. Може дори да е погълнал парче от плътта, разбираш ли? Което така го е възбудило, че си е смъкнал панталона и се е изпразнил по задната част на бедрата на жертвата. Най-жестокото, най-гнусното, най-неописуемото убийство, което някога ще видим, опазил ни Бог! Вероятно отдавна е събирал смелост да го извърши. Нито един от нас, хората, присъствали на местопрестъплението, няма да забрави гледката, докато е жив. Тери Мейтланд го е извършил. Тренер Т. е извършил зверството, а доскоро докосваше сина ми и му показваше как да удря с бухалката. Току-що ми разказа тъкмо това, сякаш оправдава действията му…

Голд вече не го гледаше като странно насекомо, а изумено, сякаш се беше натъкнал на артефакт от тайнствена извънземна раса. Ралф не му обърна внимание. Вече нищо не можеше да го спре.

— Ти също имаш момче — Томи се казва, нали? И се нави да тренираш детския футболен отбор заедно с Тери, защото Томи играеше, нали? Мейтланд докосваше и твоя син. А сега ще го защитаваш, така ли? Браво на теб!

Самюълс процеди:

— Ралф, дръж си езика зад зъбите!

Голд престана да се полюшва, но не отстъпи назад и продължи да наблюдава Ралф с любопитството на изследовател.

— Дори не си го разпитал — въздъхна. — Не си. Никога не съм… никога не съм…

— Я стига! — прекъсна го Самюълс с изкуствено приповдигнат тон. — Виждал си всичко, Хауи. Най-често по два пъти…

— Искам да разговарям с него — прекъсна го Голд, — затова изключете звука и дръпнете завесата.

— Добре — кимна прокурорът. — Разполагаш с петнайсет минути, след което идваме и ние. Виж дали треньорът ще каже нещо.

— Искам един час, господин Самюълс.

— Трийсет минути. После или ще ни връчиш самопризнанията му — което може да се окаже решаващо дали да получи смъртна присъда, или да остане до края на дните си в „Макалистър“, — или ще бъде заключен в килия до понеделник, когато ще му бъде предявено обвинението. От теб зависи. И още нещо — ако си мислиш, че лесно сме взели това решение, грешиш както никога през живота си.

Голд се приближи до вратата. Ралф прокара картата си по електронната ключалка, изчака щракването, после се върна до стъклото, за да продължи наблюдението. Самюълс настръхна, когато Тери Мейтланд стана, разпери ръце и тръгна към адвоката, само че нямаше от какво да се притеснява: задържаният изглеждаше радостен, а не агресивен. Прегърна Голд, който пусна куфарчето и също го прегърна.

— Братска прегръдка — подхвърли Самюълс. — Боже, колко трогателно!

Голд се извърна, сякаш го беше чул, и посочи червената лампичка.

— Изключете я! — долетя гласът му през високоговорителя. — Микрофона — също. И дръпнете завесата.

Ралф натисна ключовете, монтирани на стенната поставка, на която стояха аудио– и видеозаписните устройства. Червената лампичка на камерата в ъгъла на помещението за разпити угасна. Той кимна на Самюълс, който дръпна завесата. Звукът от плъзгането й възкреси неприятен спомен в паметта на Ралф. На три пъти — и трите преди Бил Самюълс да стане прокурор — бе присъствал на екзекуции в „Макалистър“. Пред дългия прозорец между помещението за изпълнение на присъдата и наблюдателната зала имаше подобна завеса (може би произведена от същата компания). Беше дръпната, когато свидетелите влизаха в залата, и се плъзгаше обратно веднага след като обявяха осъдения за мъртъв. Тази тук издаваше същия неприятен съскащ звук.

— Ще отскоча до „Зони“ за сандвич и безалкохолно — каза Самюълс. — Бях твърде нервен и не вечерях. Искаш ли нещо?

— Кафе. Без мляко, с една бучка захар.

— Сигурен ли си? Пил съм кафе в „Зони“, неслучайно го наричат „Черната смърт“.

— Ще рискувам.

— Добре. Връщам се след петнайсет минути. Ако приключат по-рано, не започвайте без мен.

Нямаше да започнат без него. Ралф на драго сърце щеше да му отстъпи мястото на примадоната и славата в това ужасяващо представление. Ако изобщо можеше да се говори за слава… До стената в дъното на помещението бяха наредени столове. Той седна до копирната машина, която сънено бръмчеше. Впери поглед в стъклото, закрито от завесата, и се запита какво ли казва Тери Мейтланд, какво ли безумно алиби се опитва да пробута на човека, който навремето е бил негов помощник-треньор.

Мислите му се прехвърлиха към едрата индианка, която беше закарала Мейтланд от „Само за джентълмени“ до гарата в Дъброу. „Тренирам баскетболния отбор към Християнския младежки съюз — бе казала тя. — Мейтланд често идваше на мачовете, сядаше при родителите и гледаше как играят хлапетата. Казваше, че търси таланти за Градската бейзболна лига…“

Беше го познала, той нея — също — при това телосложение и етническа принадлежност човек трудно би я забравил. И все пак в таксито я беше нарекъл госпожо. Защо? Защото я познаваше по лице, но не помнеше името й? Твърде възможно, само че тази теория издишаше. Име като Върбова вейка трудно се забравя.

— Е, бил е под стрес — промърмори Ралф или на себе си, или на задрямалата копирна машина. — Освен това…

В паметта му изплува нов спомен, а с него и друга причина Мейтланд да нарече Върбова вейка „госпожо“ — теория, която му допадаше много повече. Брат му Джони беше с три години по-малък и не го биваше в игрите на криеница. Обикновено изтичваше в стаята си и се завиваше презглава, въобразявайки си, че ако не вижда Ралфи, и Ралфи няма да го види. Не беше ли възможно човек, току-що извършил жестоко убийство, да е склонен към същото магическо мислене? „Ако аз не те познавам, и ти не ме познаваш.“ Безумна логика, разбира се, но самото престъпление беше безумно и това предположение обясняваше не само обръщението на Тери към Върбова вейка, а и защо е решил, че може да му се размине, макар да беше добре познат на мнозина във Флинт Сити, както и истинска знаменитост за местните запалянковци.

Обаче Карлтън Скоукрофт… Ако затвореше очи, Ралф почти си представяше как Голд подчертава ключов пасаж в показанията на Скоукрофт и когато се подготвя за речта си пред съдебните заседатели, може би ще перифразира прочутата фраза на Джони Кокран, адвоката на О Джей Симпсън: „Щом ръкавицата не става, клиентът ми се освобождава.“ Не по-малко остроумната версия на Голд би гласяла: „Щом клиентът ми е бил в неведение, следва незабавно оневинение.“

Нямаше да мине, дори не беше почти същото, но…

Според Скоукрофт Мейтланд обяснил кръвта по лицето и по дрехите си с кръвоизлив от носа. „Спука ми се кръвоносен съд и кръвта бликна като фонтан. Случайно наблизо да има мобилен доктор?“

Само че с изключение на четирите години в колежа Тери Мейтланд бе живял само във Флинт Сити; не му е бил необходим рекламният билборд за пункта за спешна медицинска помощ, за да се ориентира. Всъщност дори не би попитал. Тогава защо е задал безсмисления въпрос?

Самюълс се върна с кока-кола, бургер, увит в прозрачно фолио, и с чаша кафе, която подаде на Ралф.

— Наред ли е всичко?

— Да. Остават им още двайсет минути. Като приключат, ще се опитам да го накарам да ни даде ДНК проба.

Самюълс разопакова бургера си, недоверчиво надникна в разрязаното хлебче и изпъшка:

— Все едно са останки от жертва на изгаряне.

Въпреки това отхапа от сандвича.

Ралф се изкушаваше да сподели с него мислите си за разговора на Тери с Върбова вейка и странния му въпрос за дежурен медицински пункт, но се отказа. Отказа се и да спомене факта, че Мейтланд не си е направил труда да се дегизира или поне да си скрие лицето с тъмни очила. И преди беше повдигал подобни въпроси, обаче Самюълс винаги правеше на пух и прах аргументите му, твърдейки (с основание), че са без значение, когато се съпоставят с показанията на свидетелите и с криминологични доказателства, уличаващи Тери.

Кафето наистина беше отвратително, но Ралф все пак отпи няколко глътки и чашата му беше почти празна, когато Голд позвъни, за да отворят вратата на стаята за разпити. Ралф видя изражението му и стомахът му се сви на топка. Голд не изглеждаше разтревожен и разгневен, нито разиграваше театрално възмущение, към което прибягваха негови колеги, разбрали, че клиентът им е затънал до гушата. Не, на лицето му беше изписана симпатия, и то искрена.

— Съчувствам ви — заяви. — И двамата здравата сте загазили.