Стивън Кинг
Другият (69)

1.

В десет часа в неделната утрин ресторантът на О’Мали беше по-безлюден от всякога. Двама старчоци се бяха настанили близо до вратата, пред тях стояха големи чаши с кафе, на масата помежду им беше отворена шахматна дъска. Единствената сервитьорка се взираше като хипнотизирана в екрана на малкия телевизор над барплота, по който вървеше информационна реклама за стикове за голф.

Юн Сабло седеше на маса в дъното; носеше избелели джинси и прилепнала тениска, която подчертаваше релефните му мускули (каквито Ралф не притежаваше от около 2007-а насам). Юн също зяпаше телевизора, но като видя Ралф, вдигна ръка и му помаха. Изчака го да седне и отбеляза:

— Не проумявам защо сервитьорката проявява такъв интерес към този стик.

— Според теб жените не играят голф, така ли? В какъв свят на мъже шовинисти живееш, амиго?

— Знам, че жените играят голф, обаче този стик е кух. Ползата от него е, че ако ти се допикае преди четиринайсетата дупка, можеш да се облекчиш в него. Дори е осигурена мъничка престилка, която да си преметнеш върху оная работа. С което искам да кажа, че тъкмо този стик е безполезен за представителките на нежния пол.

Сервитьорката дойде да им вземе поръчката. Ралф поиска бъркани яйца и препечен ръжен хляб, като гледаше менюто, а не нея, иначе имаше опасност да се разсмее. Желание, с което тъкмо тази сутрин не предполагаше, че ще се бори; колкото и да се мъчеше, все пак тихичко се изкиска. Сетеше ли се за престилчицата, го напушваше истеричен смях.

И без да умее да чете мисли, келнерката разбра причината за веселието му и промърмори:

— Абе, наглед е голям майтап. Освен ако простатата на мъжа ти, който е луд по голфа, не е колкото грейпфрут, а ти се чудиш какво да му подариш за рождения ден.

Ралф и Юн се спогледаха и не издържаха. Разсмяха се гръмко и шахматистите ги изгледаха на кръв.

Жената се обърна към Юн:

— Ще поръчаш ли нещо, красавецо, или само ще се наливаш с кафе и ще се хилиш на стика писоар?

Той си поръча пържени яйца по мексикански, сервирани върху запържена царевична тортиля и залети с пюре от домати, люти чушки и кромид, подправено с кориандър. Изчака сервитьорката да се отдалечи и отбеляза:

— Не мислиш ли, че живеем в странен свят, изобилстващ със странни неща?

— Така изглежда. Особено предвид предстоящия ни разговор. Какво беше странното в Канинг?

— О, де да беше само едно!

Юн носеше кожена чанта с дълга дръжка, за която Джак Хоскинс веднъж се беше изказал (подигравателно), че е чантичка за педали. Извади от нея айпад мини в кожен калъф, протрит от употреба. Ралф беше забелязал, че все повече полицаи използват такива джаджи, и предполагаше, че до 2020-а или до 2025-а те ще изместят традиционните бележници. Е, светът вървеше напред. Човек или се движеше в крачка с него, или изоставаше безнадеждно. Радваше се, че за рождения ден му бяха подарили такова устройство, вместо писоарния стик за голф.

Юн натисна няколко клавиша и отвори файла с бележките си.

— Вчера следобед младеж на име Дъглас Елфман намерил дрехите и маратонките. Разпознал катарамата с форма на конска глава, защото я били показали в репортаж по телевизията. Обадил се на баща си, който веднага се свързал с шерифската служба. В шест без петнайсет вече бях там заедно с криминалистите. Джинсите… нищо не мога да кажа за тях — панталони от деним се срещат под път и над път, — обаче веднага познах катарамата. Погледни и ще се убедиш, че е същата.

Чукна по екрана и се появи снимка в едър план на катарамата. Ралф нито за миг не се усъмни, че същата катарама беше видял на колана на Тери на записите от охранителната камера на транспортен център „Вогъл“ в Дъброу.

— Да, още една брънка във веригата — промълви, говорейки и на себе си, и на Юн. — Той оставя буса зад кръчмата на Шорти. Прехвърля се на субаруто. Зарязва го край Железния мост, захвърля дрехите, бельото и обувките си…

— Ластични джинси „Ливайс 501“, боксерки, бели спортни чорапи и много скъпи маратонки. Плюс колана с интересната катарама.

— Да. Преоблича се — по дрехите му вече няма кръв, — качва се на такси, чакащо пред „Само за джентълмени“, и поръчва да го закарат до гарата в Дъброу. Само че не се качва на влака. Защо?

— Може би се е опитвал да остави фалшива следа — в подобни случаи връщането по обратния път е задължително. Или пък… хрумна ми нещо налудничаво. Да ти го кажа ли?

— Давай.

— Мейтланд е имал намерение да избяга. Качва се на влака за Форт Уърт, Тексас, а оттам продължава я за Мексико, я за Калифорния. Защо след убийството да остане във Флинт Сити, след като знае, че мнозина са го видели? Само че…

— Какво?

— Само че не може да си тръгне тъкмо когато предстои най-големият мач в живота му. Искал е да поведе отбора към още една победа и да стигнал до финалите.

— Наистина е налудничаво.

— По-налудничаво от това да убиеш и да изнасилиш с клон момченце?

Волю-неволю, Ралф щеше да признае, че Юн има право, но сервитьорката донесе поръчките и му спести отговора. Щом останаха сами, побърза да попита:

— А отпечатъците по катарамата?

Сабло прокара пръст по дисплея и показа друга снимка на конската глава, отново в едър план; на тази фотография блясъкът на катарамата беше помрачен от белия дактилоскопски прах. Отпечатъците върху нея бяха му заприличаха на стъпки в схема от едновремешен самоучител по танци.

— Криминолозите имаха в компютъра си отпечатъците на Мейтланд и програмата веднага показа съвпадение. Само че… ето първата странност, необичайност… наречи я както щеш. Линиите и завъртулките на отпечатъците от катарамата са избледнели и на места са прекъснати. Все пак са достатъчно за доказване на съвпадение, което ще издържи в съда. Обаче компютърният специалист, който ги изследва — а той е много опитен, — каза, че са от пръстите на възрастен човек. На осемдесет, дори на деветдесет години. Попитах го дали разликата се е получила заради това, че Мейтланд е бързал отново да се преоблече и да си плюе на петите. Той отговори, че е възможно, обаче изражението му отричаше това предположение.

— Ами… — Ралф си взе от бърканите яйца и установи, че има апетит — приятна изненада също като внезапния пристъп на смях по повод многофункционалния стик за голф. — Не отричам, че е странно, но може би е без значение. И наум добави: „Докога ще продължавам да пренебрегвам непрекъснато изникващите аномалии и да твърдя, че са без значение?“

— Имаше на още един човек — продължи Юн. — Те също бяха доста неясни, затова компютърният специалист не ги изпрати в националната база данни на ФБР, но той вече разполагаше с всички паразитни пръстови отпечатъци от буса и от катарамата. Погледни и кажи какво мислиш.

Той подаде на Ралф айпада. Виждаха се два комплекта дактилоскопски следи; единият беше обозначен с „БУС НЕИЗВЕСТНО ЛИЦЕ“, другият — с „КАТАРАМА НА КОЛАН НЕИЗВЕСТНО ЛИЦЕ“. Изглеждаха идентични, но само на пръв поглед. Нямаше да бъдат приети като доказателства в съда, особено ако ги оспореше адвокат като Хауи Голд (той беше като булдог — захапеше ли нещо, не го пускаше). Ралф обаче не се намираше в съдебната зала и беше почти убеден, че отпечатъците са на един и същ човек, а предположението му се основаваше на онова, което снощи му беше казала Марси Мейтланд. Е, доказателствата не бяха сто процента сигурни, но все пак бяха достатъчни за детектив в принудителен отпуск, който не е длъжен да докладва всичко на висшестоящите… или за окръжен прокурор, борещ се за преизбиране.

Разказа на Юн за срещата си с Марси, обаче временно спести една подробност.

— Разковничето е в буса — каза накрая. — Може би криминолозите ще намерят отпечатъци от хлапака, който първи го е откраднал…

— Вече намериха. От полицията в Ел Пасо ни изпратиха отпечатъците на Мърл Касиди. Компютърният специалист ги сравни с паразитните дактилоскопски следи в буса — повечето по сандъчето с инструменти, което Касиди сигурно е отворил, за да провери дали вътре има нещо ценно. Съвършено ясни са и не са ето тези. — Той прокара пръст по екрана и се върна на размазаните отпечатъци на неизвестното лице, обозначени с „БУС“ и „КАТАРАМА НА КОЛАН“.

Ралф се приведе напред и отмести чинията си:

— Виждаш връзката, нали? Не знаем дали Тери е откраднал буса, понеже семейство Мейтланд са пътували със самолет и на отиване, и на връщане. От друга страна, ако неясните отпечатъци от буса и по катарамата са еднакви…

— Смяташ, че все пак той е имал съучастник, който е закарал буса от Дейтън до Флинт Сити.

— Убеден съм. Няма друго обяснение.

— Някой, с когото са си приличали като две капки вода, така ли?

— Върнахме се на отправната точка — въздъхна Ралф.

— Освен това и двата комплекта отпечатъци бяха на катарамата — продължи Юн. — Което означава, че Мейтланд и двойникът му са носили един и същ колан, може би едни и същи дрехи. Има логика, ако са близнаци, които са били разделени след раждането си. Само че в регистрите е отбелязано, че Тери Мейтланд няма нито братя, нито сестри.

— Имаш ли още нещо? Каквото и да било.

— Да. Стигнахме до най-странното, най-необяснимото, ако щеш. — Юн премести стола си до Ралф. Сега на екрана беше снимка в едър план на джинсите, чорапите, боксерките и маратонките, струпани на купчина до пластмасов маркер за улики с номер 1. — Виждаш ли петната?

— Да. Каква е тази гадост?

— Не знам — отвърна Сабло. — И криминолозите не знаят, обаче единият каза, че прилича на сперма, и аз го подкрепям. На снимката не се вижда много добре, но…

— Семенна течност? Поднасяш ли ме?

Сервитьорката се върна с кана кафе, Ралф обърна айпада с екрана надолу.

— Някой от вас иска ли още?

И двамата поискаха да им долее в чашите и щом отново останаха насаме, Ралф обърна айпода и плъзна пръсти върху екрана, за да увеличи изображението:

— Юн, виждам това… нещо на чатала на джинсите, надолу по крачолите чак до подгъва…

— Също и върху боксерките и чорапите — прекъсна го Сабло. — Да не говорим за маратонките — вътре в тях и отгоре им, — където веществото е така засъхнало, че прилича на глазура върху керамично изделие. И е толкова много, че сигурно може да запълни кух стик за голф.

Ралф не се засмя, само промърмори:

— Не може да е семенна течност. Дори порнозвездата Джон Холмс в разцвета си…

— Знам. А и спермата не причинява ето това.

Юн прокара пръст по екрана. На следващата снимка беше фотографиран подът на обора. Друг маркер за улики — номер 2 — стоеше до купчинка слама. Поне Ралф си помисли, че е слама. Номер 3 беше върху бала сено вляво, която се беше послегнала, сякаш беше тук от много дълго време. Почти цялата беше боядисана в черно, до нея също имаше голямо черно петно, като че ли някаква разяждаща слуз се беше стекла на пода.

— Същото ли е? — попита. — Сигурен ли си?

— Деветдесет процента — отвърна Юн. — В сеновала има още. Ако е сперма, то ще да е била полюция, достойна за „Рекордите на Гинес“.

— Невъзможно е — промърмори Ралф. — Нещо друго е. Първо, няма начин семенната течност да боядиса в черно сеното. Абсурд!

— И аз съм на същото мнение, ама какво ми разбира главата — та нали съм само момче от бедно мексиканско семейство.

— Надявам се, че криминолозите ще анализират… веществото.

Юн кимна:

— В момента се занимават с това.

— И ти ще ме информираш за резултата.

— Естествено. Сега разбираш какво имах предвид, като казах, че тази история става все по-странна.

— Джийни я нарече необяснима. — Ралф се прокашля. — Всъщност използва думата свръхестествена.

— Моята Габриела предположи същото. Може би е женска интуиция. Или пък мексиканска.

Ралф повдигна вежди.

— Си, сеньор! — Сабло се засмя. — Майката на жена ми починала млада и Габи израснала със своята абуела — с баба си, която й напълнила главата с предания и легенди. Та като й разказах за видяното в обора, тя се сети за мексиканския вампир. Някакъв човек умирал от туберкулоза и един стар, мъдър отшелник, живеещ в пустинята, му казал, че ще се излекува, ако изпива кръвта на дечица и маже с мазнина от тях гърдите и гениталиите си. Болният го послушал и станал безсмъртен. Предполага се, че отвлича само непослушни деца и ги пуска в голямата си черна торба, затова някои го наричат Торбалан. Габи ми разказа как като малка, може би на седем, изпаднала в истерия от лекаря, дошъл при брат й, който бил болен от скарлатина.

— Защото лекарят е носел черна чанта, която й е напомнила за торбата на страшното същество от легендата.

Юн кимна и добави:

— Как се казваше вампирът? На върха на езика ми е, обаче ми се изплъзва. Много изнервящо, нали?

— Според теб с какво си имаме работа? С вампир ли?

— Не. Може да съм син на беден мексикански фермер или, да речем, на собственик на автосалон в Амарило, но не съм малоумен. Убиецът на Франк Питърсън е простосмъртен като нас двамата и почти сигурно е бил Тери Мейтланд. Ако разгадаем какво се е случило, всичко ще си дойде на мястото и аз отново ще спя нощем, вместо да се мятам в леглото. Защото тази история не ми дава покой. — Сабло си погледна часовника. — Време е да тръгвам. Обещах на жена ми да я заведа в Кап Сити на изложението на художествените занаяти. Други въпроси? Би трябвало да ми зададеш още един, защото още нещо шантаво ще ти избоде очите.

— В обора имаше ли следи от автомобилни гуми?

— Мислех, че ще питаш за друго, но да, имаше. Само че бяха безполезни — ще се убедиш, като разгледаш снимките, на които се виждат следи и моторно масло, но не и отпечатъци, които да използваме за сравнение. Предполагам, че са от буса, с който Мейтланд е отвлякъл момченцето. Бяха доста раздалечени, което означаваше, че не са от субаруто.

— Ъхъ. Слушай, нали имаш във вълшебната си джаджа записите на разпитите на свидетелите, които проведох? Преди да си тръгнеш, намери онзи с Клод Болтън. Той е бияч в „Само за джентълмени“, макар че, доколкото си спомням, се обиди, когато го нарекох така.

Сабло отвори един файл, поклати глава, отвори друг и подаде на Ралф айпада:

— Скролвай надолу.

Отначало Ралф подмина онова, което търсеше, но накрая се справи:

— Ето го! Болтън каза: „Чакайте, сетих се още нещо, дреболия всъщност, но някак зловеща, ако наистина той е пречукал онова хлапе.“ Добави, че онзи го е одраскал. Като го попитах какво точно е станало, отговори, че благодарил на Мейтланд, задето е помогнал на племенниците на приятеля му, и му стиснал ръката. В този момент Тери го одраскал с нокътя на кутрето си. Това го върнало към наркоманските му дни, защото някои момчета, най-вече „Ангелите на ада“, си оставяли дълги ноктите на кутретата, та да загребват с тях кока. Очевидно е била някаква мода.

— Ще благоволиш ли да обясниш защо е толкова важно? — Юн демонстративно си погледна часовника.

— Може и да е. А може да се окаже… — Спря се навреме, преди да каже несъществено. Все повече намразваше тази дума. — Може би не е от значение, но е нещо, което жена ми нарича стечение на обстоятелствата. Тери също е бил одраскан по подобен начин, когато е посетил баща си в клиниката в Дейтън. — Той набързо разказа как санитарят се подхлъзнал, хванал се за Тери, за да запази равновесие, и одраскал китката му.

Юн се позамисли, после сви рамене:

— Според мен е най-обикновено съвпадение, драги. Извинявай, но наистина трябва да тръгна веднага, за да не си навлека гнева на Габриела. Но не и преди да ти кажа, че все още пропускаш нещо и не говоря за следите от автомобилни гуми. Твоят приятел Болтън дори го споменава. Превърти нагоре и ще го намериш.

Само че не се налагаше да превърта — беше пред очите му.

— Джинси, боксерки, къси чорапи и маратонки… но няма риза.

— Точно! — кимна Сабло. — Или му е била любимата, или е бил принуден да я облече, защото не е имал друга.