Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (99)

96

Роуан не беше помръднал през часовете, в които стояха до Елин и Дориан и ги наблюдаваха как се взират в нищото. Каол също не трепваше дори.

Нощта отминаваше и звездите се въртяха на небесното си колело над това омразно, студено място.

Накрая Дориан се изопна като струна, загълта трескаво въздух и се стовари на колене.

Без да мръдне, Елин просто пусна ръката му.

Душата на Роуан замръзна.

— Не — програми Дориан и залази към нея, мъчейки се да хване ръката й отново, да се свърже с нея.

Ала раната по вътрешността на предмишницата й се бе затворила.

— Не, не! — закрещя Дориан и Роуан осъзна истината.

Осъзна какво бе сторила.

Последната измама, последната лъжа.

— Какво стана? — попита Каол, докато помагаше на Дориан да се изправи.

Ридаейки, кралят разкопча ножницата на древния меч от хълбока си и го хвърли настрана. Дамарис издрънча глухо на земята.

Роуан просто гледаше втренчено Елин.

Вречената си, която за пореден път го беше излъгала. И него, и всички останали.

— Не стигаше… силата и на двама ни не стигаше. Щяхме да умрем — обясни през вопли Дориан. — Но Дамарис някак призова баща ми и… той зае моето място. Предложи да заеме моето място, за да може тя…

Той скочи напред, протягайки се към ръката на Елин, но вече бе напуснал обръча от Знаци на Уирда.

И те не го допуснаха обратно вътре.

Ограждаха Елин като стена.

Свещената връзка се обтягаше все повече и повече.

— Двамата с краля… те двамата ще довършат — каза разтреперано Дориан.

Роуан почти не чуваше думите му.

Трябваше да се досети. Трябваше да се досети, че ако планът им се провалеше, Елин за нищо на света не би пожертвала приятел. Дори в името на нещо толкова важно. Дори заради собственото си бъдеще.

Знаела беше, че Роуан ще се помъчи да я спре, ако му бе споменала тази възможност, как бе възнамерявала самата тя да постъпи, ако всичко отидеше по дяволите. И се беше съгласила да приеме помощта на Дориан, само и само да влезе на онова място. Сигурно щеше да пусне ръката на приятеля си дори и баща му да не се беше появил.

Толкова пъти му беше споделяла, че иска всичко да приключи най-сетне. Трябваше да се досети.

Каол хвана Дориан и той пророни горестно на Роуан:

— Съжалявам.

Беше го излъгала.

Огнено сърце го бе излъгала.

И сега щеше да умре пред очите му.

* * *

Уловила ръката на врага си, Елин пак отприщи магията си. Освободи я в буен поток.

Силата на безименния крал не можеше да се мери с тази на Дориан. Но беше достатъчна, както той самият я бе описал. Достатъчна да помогне.

Още от началото не бе планирала да позволи на Дориан да се самоунищожи заради това. А единствено да даде достатъчно от силата си. После щеше да го прати обратно в Ерилея. И да приключи всичко сама.

Да плати за десетте години на егоизъм, десетте години далеч от Терасен, десетте години на бягство.

Агонията се превръщаше във вцепеняващ грохот. Дори старият крал се задъхваше от болка.

Краят наближаваше. Златните обръчи и кръгове на Ключалката започваха да се втвърдяват.

Но трябваше още. Да затвори завинаги това място, всички светове.

Той никога нямаше да й го прости.

Вреченият й.

Ала се налагаше някак да го накара да я пусне, да приеме дълга й. А нямаше да успее да стигне дотук, ако той я умоляваше да не тръгва, ако ридаеше, както тя самата бе искала да заридае, когато го целуна за последно.

Върни се при мен, беше й прошепнал.

Знаеше, че ще я чака. Роуан щеше да я чака, докато Отвъдното не го призовеше.

Някаква безценна, свидна частица от магията й се изтръгна от тялото й и Елин проплака, олюлявайки се на краката си. Само опората на краля не й позволи да се свлече на земята.

Ключалката беше почти завършена; двата застъпващи се кръга на Окото — почти изковани.

Магията й се гърчеше, молеше я да спре. Но Елин не можеше. И нямаше да спре.

— Скоро — увери я кралят.

Като се обърна към него, го видя да се усмихва.

— Обещах да ти предам едно послание — каза тихо той. Образът му постепенно се размиваше, изцеден почти докрай от енергията си. Но той продължаваше да се усмихва. Изглеждаше в покой. — Родителите ти… Толкова се гордеят с теб. Помолиха ме да ти предам, че те обичат безкрайно. — Вече беше почти прозирен, думите му звучаха като шепот на вятъра. — И че си изплатила дълга си, Огнено сърце!

В следващия миг изчезна. Вля и сетната част от себе си в Ключалката. Заличавайки всяка следа от себе си.

Елин не усещаше сълзите по лицето си, когато се свлече на колене. И продължи да отдава магията си, цялото си същество. Името ми е Елин Ашривер Галант…

Сподавен писък се изтръгна от гърлото й с изковаването на последната частица от Ключалката.

Ключалката, вече толкова истинска, колкото собствената й плът.

И последната капка магия бе напуснала тялото на Елин.