Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kingdom of Ash, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2024)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Кралство на пепелта

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Година на превод: 2019 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първа допечатка

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Ваня Петкова

Художник: Talexi

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-2275-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16074

История

  1. — Добавяне

8

Елин се свести сред чернота. Прихлупена, сключена чернота.

Като размърда ръце, блъсна лактите си в двете страни на кутията и дрънченето на веригите отекна в малкото пространство. Ако опънеше леко крака, босите й ходила щяха да докоснат долния край.

Вдигна оковани ръце към масивната желязна стена на броени сантиметри над лицето й. Проследи с пръсти завъртулките и слънцата, гравирани по нея. Дори от вътрешната страна — по нареждане на Майев. За да не забравя Елин, че тази кутия е изработена специално за нея дълго преди да се роди.

Но… докосваше хладния, груб метал с голи пръсти.

Каирн беше свалил железните ръкавици. Или бе забравил да й ги сложи след последните си издевателства. След като ги беше държал над открития мангал, докато металът не се нажежи до червено около ръцете й и тя не запищя…

Елин долепи длани до металния капак и натисна.

Строшената ръка, парчетата кост, стърчащи от кожата й — нямаше и следа от тях.

Или изобщо не се беше случило. Макар че й се бе сторило напълно реално.

Повече от другите спомени, които я притискаха, настояваха да ги припознае. Да ги приеме.

Елин натисна желязото с длани, напрягайки мускули.

Капакът дори не помръдна.

Опита отново. Това, че имаше сили да го прави, се дължеше на другите услуги, които лечителите на Майев предлагаха: поддържаха мускулите й, за да не атрофират, докато лежеше в желязната кутия.

Сподавено скимтене отекна в тясното пространство. Предупреждение.

Елин свали ръце тъкмо когато ключалката изскърца и вратата се отвори със стон.

Стъпките на Каирн бяха по-забързани този път. Нервни.

— Облекчи се в коридора и изчакай до тази врата — подхвърли злобно на Фенрис.

Стъпките спряха и Елин се приготви. Разнесе се стържене на метал и в кутията й се изля светлина от огън. Тя примигна, ала не помръдна.

Закачили бяха оковите й за самата кутия. Научи го по не лекия начин.

Без да каже нищо, Каирн откопча веригите от металните стени.

Най-опасният момент за него — точно преди да я окове на олтара. Въпреки че ръцете и краката й бяха вързани, не смееше да рискува.

И днес не рискува, нищо че не си даде труда да й сложи железните ръкавици.

Сигурно се бяха разтопили в огъня на мангала заедно с кожата й.

Каирн я вдигна, а на вратата тихомълком се появиха шепа стражи. По лицата им не се изписа възмущение, като видяха какво й е причинявал.

Елин ги познаваше отпреди. От един окървавен плаж.

— Варик — обади се Каирн и един от стражите пристъпи напред.

Фенрис стоеше до него, висок като пони. Варик беше опрял меч в гърлото му.

Каирн хвана веригите й и я дръпна към гърдите си, повеждайки я към стражите и вълка.

— Пробваш ли нещо, той умира.

Елин не му каза, че не й се вярваше да има сили за каквото и да било, камо ли да избяга.

Тялото й натежа внезапно.

Не се съпротивлява, когато нахлузиха черен чувал на главата й, докато минаваха през сводестата врата. Нито когато поеха по коридора. Въпреки това броеше стъпките и завоите.

Не я интересуваше дали Каирн се е досетил да прибави няколко излишни, за да я заблуди. Пак ги броеше, заслушана в тътена на реката, засилващ се с всяка крачка. Фината мъгла охлаждаше голата й кожа и правеше хлъзгави камъните под краката й.

Накрая стигнаха до открито пространство. Не го виждаше, но влажните му пръсти погалиха плътта й, нашепвайки за простора, ширнал се пред нея.

Бягай. Сега.

Думите бяха далечна песен.

И все пак не се съмняваше, че мечът на стража още е опрян в гърлото на Фенрис, както и че ще пролее кръвта му. Магията на Майев държеше Фенрис здраво — възпираше странната му дарба да прескача на кратки разстояния, сякаш минаваше от стая в стая.

Елин отдавна беше загубила надежда, че приятелят й ще намери начин да използва силата си, да я отнесе надалеч оттук. Не й се виждаше възможно магически да си върне способността, ако мечът го пронижеше.

Но ако тя послушаше този глас, ако побегнеше, струваше ли си да плати с живота му?

— Обмисляш го, нали? — изсъска Каирн в ухото й. Елин усети усмивката му дори през черния чувал на главата си. — Дали си струва да платиш за бягството си с живота на вълка. — Смях на любовник. — Опитай. Провери докъде ще стигнеш. Остават ни няколко минути ходене.

Тя не му обърна внимание. Нито на гласа, шепнещ бягай, бягай, бягай.

Продължиха да вървят. Краката й трепереха все повече с всяка следваща стъпка.

Това подсказваше от колко дълго я държаха тук. От колко дълго не й позволяваха да се движи, въпреки че лечителите поддържаха мускулите й живи.

Каирн я поведе нагоре по вито стълбище, от което се задъха. Мъглата бавно отстъпваше място на прохладен нощен въздух, пропит с благоухание на цветя.

Цветята продължаваха да съществуват. В този свят, в този ад… някъде цъфтяха цветя.

Ревът на водата заглъхваше зад тях, стихваше до далечен ромон, докато накрая не го замени ведро бълбукане. Фонтани. Студени, гладки плочки посрещнаха стъпалата й и дори през торбата на главата си видя златистите вълнички на танцуващ огън. Фенери.

Въздухът се сгъсти, стана неподвижен. Вътрешен двор може би.

Светкавици от болка пробягваха по бедрата й, по прасците й, предупреждаваха я да забави темпото, да си почине.

Въздухът на открито пак зейна като пропаст около нея, отново заехтя буйна вода.

Каирн спря и я издърпа към исполинското си тяло, докато оръжията му не се впиха във веригите й, в кожата й. Другите стражи също спряха сред шумолене на дрехи. Ноктите на Фенрис затракаха по камък — нарочно ги беше извадил, за да й покаже, че още е с нея.

Елин осъзна защо го прави в мига, в който женски глас, едновременно млад и стар, бодър и бездушен, измърка:

— Свали чувала от главата й, Каирн.

Платът пред очите й изчезна и Елин примигна няколко пъти, за да се ориентира.

И преди беше идвала тук.

Стояла бе на тази широка веранда с внушителен изглед към реката и водопадите, минавала бе през древния каменен град, който вече знаеше, че се издига зад нея.

Заставала беше на същото това място пред тъмнокосата кралица, разположена на каменния си престол върху висок подиум. Ситни капчици като мъгла обгръщаха въздуха около нея, а на облегалката й бе кацнала бяла сова.

Този път в краката й лежеше само един вълк. Черен като нощта, черен като очите на кралицата, които се съсредоточиха с мрачно удовлетворение върху Елин.

Майев позволи на Елин да се огледа. Да види всичко.

Тъмнолилавата й рокля проблясваше като мъглата около нея и дългият й шлейф се разстилаше по стъпалата на подиума. Разстилаше се към…

Зървайки онова, което блещука в дъното на стъпалата, Елин застина.

Червените устни на Майев се извиха в усмивка и тя махна с бяла като слонова кост ръка.

— Ако обичаш, Каирн!

Елфът веднага повлече Елин към подножието на стъпалата. Където парчета натрошено стъкло бяха подредени в кръг. Спря я на сантиметри от първото.

Майев махна на черния вълк в краката си и той се изправи, взе нещо от широката странична облегалка на престола и тръгна към Каирн.

— Сметнах, че поне трябва да уважим титлата ти — отбеляза Майев с усмивка на паяк. Елин забеляза какво даде вълкът на стража до Каирн. — Сложи си я! — Нареди кралицата.

Древна корона лъщеше в ръцете на елфа. Изработена от сребро и перли с формата на вдигнати криле, които се срещаха над островърхия й център, обточен с дълги късове чист диамант, короната сияеше, сякаш уловила сноп лунни лъчи, докато стражът я поставяше на главата й.

Ужасяващата, неочаквана тежест на хладния метал се впи в скалпа й. Беше много по-тежка, отколкото изглеждаше, навярно със сърцевина от масивно желязо.

Просто друг вид окова. Още от едно време.

Елин едва се сдържа да не бутне проклетото нещо от главата си.

— Короната на Маб — обяви Майев. — А сега на истинската й кръвна наследница.

Елин не й отвърна. Само впери поглед в кръга от натрошено стъкло.

— А, това ли? — подхвърли Майев. — Мисля, че знаеш какво ти предстои, Елин Дивия огън.

Елин мълчеше.

Майев кимна.

Каирн я блъсна напред право към стъклата.

Острите парчета нарязаха босите й стъпала, новата й кожа изпищя от болка.

Елин вдиша рязко през зъби, потискайки вика си, а Каирн я бутна на колене.

Дъхът излетя от дробовете й при сблъсъка със земята. С всяко стъкло, вклинило се надълбоко в плътта й.

Трябваше да диша. Дишането беше ключово, жизненоважно.

Тя изтръгна съзнанието си от всичко това, прогони го и се съсредоточи да вдишва и издишва. Като прилива и отлива на морето.

Топла локва се разля под коленете, прасците и глезените й и медният мирис на кръвта се смеси с мъглата.

Тялото й започна да се тресе, дъхът й се насече и в гърлото й се надигна писък.

Елин прехапа долната си устна и кучешките й зъби я пронизаха.

Нямаше да изпищи. Още не.

Дишай — дишай.

Прехапа се по-силно и устата й се обля в кръв.

— Жалко, че си нямаме публика — каза Майев. Гласът й идваше едновременно отдалеч, но и от прекалено близо. — Елин, Носителката на огъня, най-сетне с полагащата й се корона на елфическа кралица. Коленичила в моите крака.

Тялото й пак се разтресе, и то толкова мощно, че парчетата стъкло намериха нови ъгли, нови начини да пронижат кожата й.

Все повече и повече се отдалечаваше от себе си. Всяка глътка въздух я теглеше навътре в морето, към място, където думите, чувствата и болката се превръщаха в далечен бряг.

Майев щракна с пръсти.

— Фенрис.

Вълкът мина покрай Елин и седна до трона. Първо обаче надникна към черния. Едва забележимо.

Черният отвърна на погледа му с безизразни, студени очи. Това накара Майев да заповяда:

— Конал, вече може да кажеш на близнака си каквото имаш да му казваш.

Проблесна ярка светлина.

Елин вдиша през носа, издиша през устата; и отново, и отново. Почти не отчете присъствието на красивия тъмнокос елф, който вече стоеше на мястото на вълка. С бронзова кожа като брата си близнак, но без онази дивост, без пакостливия блясък в очите. Облечен бе в дрехи на воин, черни, за разлика от обичайното сиво на Фенрис. Върху хълбоците му висеше по един боен нож.

Белият вълк вдигна очи към близнака си, прикован неподвижно от невидимата магия.

— Говори свободно, Конал — каза Майев все така усмихната. Совата, кацнала на облегалката на трона й, наблюдаваше събитията със сериозни, нетрепващи очи. — И нека брат ти знае, че тези думи са лично твои, че не аз командвам езика ти.

Нечий ботуш побутна Елин в гръбнака — лек тласък напред. Към стъклата.

Колкото и да дишаше, не можеше да се отдалечи достатъчно, за да озапти приглушения стон, който се изниза от гърлото й.

Мразеше го — мразеше този звук, колкото мразеше кралицата пред себе си и садиста зад гърба си. Ала той все пак излезе на бял свят, мъчно доловим сред грохота на водопадите.

Фенрис стрелна тъмни очи към нея. Мигна четири пъти.

Тя не съумя да му отвърне. Пръстите й се свиваха и разпъваха в скута й.

— Сам си го навлече — каза Конал на Фенрис, отново привличайки вниманието на брат си. Гласът му беше леден като на Майев. — Това ли искаше да постигнеш с дързостта и безразсъдството си? — Фенрис не отговори. — Не благоволи да оставиш поне малка част и на мен. Положи кръвната клетва не за да служиш на кралицата ни, а за да не те надмина поне в едно нещо в живота ти.

Фенрис оголи зъби, макар че очите му притъмняха от тъга.

Поредната прогаряща вълна обля коленете на Елин, бедрата й. Тя затвори очи.

Щеше да понесе агонията, да я надвие.

Народът й страдаше от цяло десетилетие. Най-вероятно страдаше и сега. В негово име щеше да се справи. Да прегърне болката. Да я надживее.

Гърленият глас на Конал се носеше покрай нея:

— Ти си позор за рода ни, за кралството. Продаде се на чужда кралица, и защо? Помолих те да се владееш, когато те изпратиха да търсиш Лоркан. Да постъпиш разумно. А ти директно се изплю в лицето ми.

Фенрис изръмжа и явно звукът беше нещо като таен език помежду им, защото Конал изсумтя:

— Да напусна? И защо ми е да напускам? Заради това? — Дори със затворени очи Елин знаеше, че сочи нея. — Не, Фенрис. Няма да напусна. Нито пък ти.

Дълбоко скимтене прониза влажния въздух.

— Достатъчно, Конал — намеси се Майев и отново проблесна светлина, която проникна дори в мрака зад клепачите на Елин.

А тя продължаваше да диша, диша, диша.

— Знаеш колко бързо може де приключи всичко, Елин — каза Майев. Елин не отвори очи. — Кажи ми къде си скрила Ключовете на Уирда, положи кръвната клетва… Няма значение в какъв ред.

Елин отвори очи. Разпери окованите си ръце пред себе си.

И удостои Майев с вулгарен жест, по-мръсен и гнусен от всеки друг, който бе използвала досега.

Усмивката на Майев се стегна — едва забележимо.

— Каирн.

Преди да смогне да си поеме дъх, две груби ръце блъснаха раменете й. Натиснаха я надолу.

Този път не успя да потисне писъка си.

Този път пропадна в огнена яма от агония, чиито пламъци плъзнаха нагоре по краката й, по гръбнака й.

О, богове… о, богове…

Някъде отдалеч ръмженето на Фенрис проряза писъка й, а сетне Майев подхвърли напевно:

— Чудесно, Каирн.

Натискът върху раменете й изчезна.

Елин се приведе над коленете си. Пълни дробове — трябваше да напълни дробовете си с въздух.

Ала не можеше. Съумяваше да поеме единствено плитки, насечени глътки.

Погледът й се замъгли и кървавата локва около нея заплува пред очите й.

Понеси болката, надживей я…

— Тази сутрин шпионите ми ме зарадваха с интересна вест — провлачи небрежно Майев. — Че в момента твоя милост се подвизава в Терасен, където подготвя за война скромната си армийка. Ти, принц Роуан и двамата ми изпаднали в немилост воини. Заедно с обичайния ти антураж.

Елин не подозираше, че го е запазила толкова време.

Онова мъничко късче надежда, наивно и жалко. Късчето надежда, че той ще дойде за нея.

Все пак му бе казала да не идва. Да закриля Терасен. Уредила беше всичко необходимо да отбранява кралството й срещу набезите на Морат.

— Полезно е да си имаш хамелеонка, която да се представя за теб — продължи някак вглъбено Майев. — Но се чудя още колко ли ще удържи заблудата, щом кралицата няма как да изпепели легионите на Морат с невижданата си дарба. След колко ли време съюзниците, които си свикала, ще започнат да разпитват защо Носителката на огъня не гори.

Не лъжеше. Всички подробности, планът й с Лизандра… Щом Майев знаеше тях, значи, не лъжеше и за другото. Но дали пък просто не гадаеше? Да… да, но…

Роуан беше тръгнал с тях. Всички бяха заминали към Севера. И вече бяха в Терасен.

Малко успокоение. Малко успокоение, но…

Стъкълцата около нея лъщукаха сред озарената от лунна светлина мъгла, а кръвта й се стичаше на гъсти струйки край тях.

— Аз не желая да залича този свят, както си е наумил да стори Ераван — каза Майев, сякаш бяха просто приятелки, седнали на раздумка в някоя от по-изтънчените чайни на Рифтхолд. Ако изобщо бяха останали подобни след нападението на Железни зъби. — Ерилея си ми харесва такава, каквато е. Открай време.

Стъклата, кръвта, верандата и лунната светлина се размиваха пред погледа й.

— Водила съм много войни. Пращала съм свои воини да се бият в тях, да им слагат край. Знам колко са опустошителни. Между другото, стъклото под коленете ти е от една от тези войни. От стъклените планини в Юга. Някога бяха пясъчни дюни, но драконите ги превърнаха в стъкло с огнения си дъх по време на един древен, кървав сблъсък. — Тя изхъмка ведро. — Някои твърдят, че това било най-твърдото стъкло на света. Най-нечупливото. Реших, че с твоята огнедишаща дарба вероятно ще оцениш произхода му.

Майев изцъка с език и Каирн пак опря ръце в раменете й.

И натисна.

По-силно и по-силно. Богове, богове, богове… Никой бог нямаше да й се притече на помощ. Писъците й отекнаха между скалите и водата.

Сама. Беше напълно сама. Нямаше смисъл да моли белия вълк за помощ.

Жестоките ръце се отдръпнаха от раменете й.

С пареща в гърлото й жлъчка Елин наново се преви над коленете си.

Понеси болката; надживей я…

Майев просто продължи:

— Драконите не оцеляха в тази война. И повече никога не полетяха.

Устните й се извиха в самодоволна усмивка — явно тя беше отговорна за това.

Тя беше изловила и изтребила някои от другите носители на огъня.

Незнайно защо Елин изпита скръб по тези същества, изчезнали преди несметни векове. Същества, които повече никой нямаше да види. Превзе я невъобразима тъга. Но защо, при положение че собствената й кръв ридаеше в агония?

Майев се извърна към Конал, който все още бе в елфически облик до трона й, вперил гневен взор в брат си.

— Време е за вечеря.

Елин остана коленичила в парчетата стъкло, докато пренасяха храна и питиета. Докато Майев вечеряше със сирене и грозде, наблюдавайки я усмихнато.

Тялото й вече трепереше неудържимо, почти вкочанено от болка.

А съзнанието й потъваше надълбоко… и все по-надълбоко.

Нямаше значение дали Роуан ще дойде. Дали останалите са изпълнили желанието й да се борят за Терасен.

Тя щеше да го брани по свой собствен начин. Възможно най-дълго. Поне това дължеше на Терасен. И никога нямаше да изплати напълно дълга си.

Някъде отдалеч започнаха да ехтят думи, да се мержелеят спомени. Тя им позволи да я повлекат, да я изтръгнат от тялото й.

Седеше до баща си на няколкото стъпала, спускащи се към откритата тренировъчна площадка в замъка.

Мястото приличаше по-скоро на храм, отколкото на бойна арена, оградено с рухнали от природните стихии светли колони, вековни свидетели на възхода на най-могъщите терасенски воини. Толкова късно през летния следобед площадката пустееше, обляна от златиста светлина.

Рое Галантиус прокара ръка по тъмния метал на кръглия си щит, белязан от отдавна погубени врагове.

Някой ден — подхвана той, докато ръката й проследяваше една от дългите драскотини по древната повърхност — ще наследиш този щит. Както аз го наследих и прачичо ти преди мен.

Още беше задъхана от тренировката, приключила току-що. Само с него — както й беше обещал. Един час, който отделяше за нея веднъж седмично.

Баща й опря щита в стъпалото под тях и сблъсъкът на метал с камък отекна в обутите й със сандали стъпала. Тежеше почти колкото нея, а той го носеше с лекота, сякаш беше продължение на ръката му.

И ти — продължи баща й, — като много други велики жени и мъже от рода ни, ще браниш с него кралството ни. — Тя вдигна очи към лицето му, красиво и небелязано от бръчки. Тържествено и кралско. — Това е твоята съдба, единственият ти дълг. — Той стисна с една ръка ръба на щита, а с другата потупа метала, за да подчертае думите си. — Да закриляш народа си, Елин. Да го отбраняваш.

Тя кимна, макар и да не разбираше за какво й говори. А баща й я целуна по челото, като че се надяваше никога да не й се наложи.

Каирн отново я натисна към стъклото.

Но не й беше останал глас да изкрещи.

— Започва да ми омръзва — каза Майев, забравила сребърния поднос с храна. Приведе се напред в трона, а совата зад нея разтръска криле. — Да не би да си въобразяваш, Елин Галантиус, че не съм готова да прибягна до нужните жертви, за да постигна целта си?

Елин не помнеше как се говори. И дума не беше продумала тук.

— Нека ти демонстрирам — изопна гръб Майев.

Очите на Фенрис просветнаха предупредително.

Майев махна с бялата си ръка на Конал, застинал до трона й. Където и бе останал, след като пренесе храна на кралицата си.

— Действай!

Той извади единия нож от колана си. И пристъпи към Фенрис.

Не.

Думата прокънтя студено в нея. Дори устните й я оформиха беззвучно, когато обтегна рязко веригите си, запращайки жилки течен огън по краката си.

Конал стори още една крачка.

Парчетата стъкло скърцаха и пращяха под нея. Не, не…

Конал спря над Фенрис с разтреперана ръка. Фенрис само му изръмжа.

Конал вдигна ножа във въздуха помежду им.

Елин не можеше да скочи на крака. Оковите и стъклото не й позволяваха. Не можеше да направи нищо, нищо…

Каирн я хвана за врата, впивайки безмилостно пръсти в плътта й, и пак я натисна към плувналите в кръв стъкла. Дрезгав, пресеклив писък излетя от устните й.

Фенрис. Едничката й връзка с живота, с тази реалност…

Острието на Конал проблесна. Беше им се притекъл на помощ в Мъглив рид. Опълчил се бе на Майев; може би щеше да го направи и сега, може би ненавистните му думи бяха просто заблуда…

Ножът полетя надолу.

Не към Фенрис.

А към собственото му сърце.

Фенрис опита да се спусне към него. Със зейнала в глух рев паст се мъчеше да скочи към брат си, който се строполи върху плочките на верандата. И под тялото му се разля локва кръв.

Сякаш уплашена, совата върху трона на Майев плесна веднъж с криле. Дълбокият смях на Каирн прокънтя покрай главата на Елин.

Наистина. Всичко това се случваше наистина. Нямаше друг начин.

Нещо студено и мазно се надигна в нея. Ръцете й се отпуснаха от двете страни на тялото й. Светлината напусна тъмните очи на Конал, чиято черна коса се разстилаше около главата му като огледален образ на изтичащата му кръв.

Фенрис трепереше. Вероятно и тя самата.

— Поквари нещо, което ми принадлежеше, Елин Галантиус — отсече Майев. — И сега трябва да бъде пречистено.

Фенрис скимтеше, все още мъчейки се да пропълзи до мъртвия си брат на земята. Елфите умееха да изцеляват телата си, може би сърцето на Конал щеше да се затвори…

Гърдите му се надигнаха от хриплива, повърхностна глътка въздух.

И не помръднаха повече.

Воят на Фенрис разсече нощта.

Каирн я пусна и Елин се стовари на длани и китки върху стъклата.

Остана така, почти просната върху острите парчета. Короната се килна от главата й и заподскача по пода, разпръсквайки драконско стъкло по пътя си. Сетне се търкулна в рязък завой по верандата. Чак до каменния парапет.

И падна в ехтящата, омразна река отдолу.

— Няма кой да ти помогне — гласът на Майев беше празен като черното пространство между звездите. — Никой няма да дойде за теб.

Пръстите на Елин се свиха сред парчетата древно стъкло.

— Помисли върху това. Помисли си за тази нощ, Елин. — Майев щракна с пръсти. — Приключихме.

Каирн сграбчи веригите й.

Краката й се подкосиха, по стъпалата й се отвориха нови рани. Тя почти не ги усети — почти не ги усети в морето от ярост и огън, закътано навътре, навътре в нея.

Ала когато Каирн я вдигна с безжалостно груби ръце, тя атакува.

Два удара.

С първия заби дълго парче стъкло от едната страна на шията му. Той залитна назад и изруга, пръскайки кръв от дълбоката рана.

Елин се завъртя на място сред резливите късове и хвърли парчето, озовало се в другата й ръка. Право към Майев.

Стъклената стрела я пропусна на косъм, одрасквайки светлата й буза, преди да издрънчи в каменната облегалка зад нея. Совата отгоре изпищя.

Варварски ръце я докопаха. Каирн крещеше като обезумял — Ах, ти малка кучко! — ала Елин не го чуваше. Защото по бузата на Майев шурна тънка струйка кръв.

Черна кръв. Тъмна като нощта.

Тъмна като очите, които кралицата впери в нея, вдигайки ръка към лицето си.

Краката на Елин омекнаха и тя не оказа съпротива, когато стражите я повлякоха назад.

Като примигна, кръвта стана червена. Мирисът й — металически като този на нейната собствена.

Оптична измама. Халюцинация, поредният сън…

Майев загледа аленото петно върху бледите си пръсти.

Ониксовочерен вятър връхлетя Елин, уви се около шията й. И я притисна толкова помитащо, че всичко изчезна.