Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (101)

98

Късаше се.

Свещената им връзка се обтягаше до скъсване.

Превит надве, Роуан дишаше тежко с ръка на гърдите, докато връзката се разнищваше бавно.

Той я държеше здраво, обвиваше я с магията си, с душата си, сякаш така нямаше да й позволи да отиде на място, където не можеше да я последва.

Отказваше да се примири. За нищо на света нямаше да се примири с подобна участ.

Някъде надалеч Дориан и Каол обсъждаха нещо. Ала думите им не го достигаха.

Свещената връзка се прокъсваше.

И той можеше единствено да я държи с всички сили.

* * *

Един по един боговете преминаха през свода, водещ към техния свят. Някои й се усмихваха презрително, минавайки покрай нея.

Нямаше да вземат Ераван със себе си.

Нямаше… нямаше да сторят нищо.

Чувстваше гърдите си кухи, сякаш някой бе изтръгнал душата й, но това…

Това…

Елин задращи с нокти по обгърнатата в мъгли земя, която дори не съществуваше. Боговете изчезваха, докато не остана само една фигура.

Колона от светлина и пламък. Огнен проблясък сред мъглите.

Мала се задържа на прага на света си.

Сякаш току-що си спомняше.

Сякаш току-що си спомняше кои са Елена и Бранън и кой е коленичил пред нея. Собствената й плът и кръв. Получателката на силата й. Наследницата й.

— Затвори портата, Носителке на огъня — каза приглушено Мала.

Но не се обърна да си тръгне.

Някъде отдалеч долетя друг женски глас.

Накажи ги някой ден. Всички до един.

Ще ги накажа, беше се заклела пред Калтейн.

Излъгали бяха. Предали бяха Елена и Ерилея, защото самите те се чувстваха предадени.

Зеленият им слънчев свят се ширеше отвъд портата.

Елин се надигна със стон.

Тя не беше жертвено агне. Нямаше да легне на олтара в името на светлото бъдеще.

И още не беше приключила с тях.

Елин срещна огнения взор на Мала.

— Направи го! — процеди тихо богинята.

Елин надзърна отвъд нея към девствения свят, в който от толкова време копнееха да се върнат. И проумя, че Мала знаеше — четеше мислите в главата й.

— Няма ли да ме спреш?

Мала просто протегна ръка към нея.

В дланта й гореше зрънце нажежена до бяло сила. Паднала звезда.

— Вземи я. Последният ми дар за моята потомка. — Елин можеше да се закълне, че Мала се усмихваше. — За онова, което жертва заради Елена. Задето се бори за нея. За всички тях.

Елин направи няколкото крачки към богинята, към силата в отворената й длан.

— Помня — каза едва доловимо Мала и в едничката й дума прозираха радост и болка, и любов. — Помня.

Елин пое зрънцето сила от ръката й.

Семенце, побрало сякаш цялото слънце.

— Когато всичко свърши, затвори портата и си помисли за дома. Магическите символи ще те отведат там.

Елин мигна — единственият израз на недоумението й, на който бе способна. Силата я заизпълва, скрепи прокъсаното в нея, обгърна празнините.

Мала отново протегна ръка и на дланта й се появи образ. На татуировката върху гърба на Елин.

Новата татуировка — разперени криле, сред чиито пера на Древния език бе изписана историята на двама им с Роуан.

Мала щракна с пръсти и от нея се надигнаха символи. Изплуваха измежду руните и перата.

Знаци на Уирда.

Роуан бе скрил Знаци на Уирда в татуировката й.

— Карта към дома — поясни тя, докато образът избледняваше. — Към него.

Някак бе подозирал, че може да се стигне дотук. Беше я помолил да го научи на знаците, за да се застрахова.

Като надникна зад себе си, към арката, водеща до нейния свят, Елин наистина ги… усети. Като че Знаците на Уирда, които бе татуирал тайно върху кожата й, служеха като въже. Въже, теглещо я към дома.

Спасително въже към вечността.

Една последна измама.

В този миг до ушите й достигна друг шепот, късче от спомен, думи, изречени на един покрив в Рифтхолд. Ами ако напред ни чакат само още болка и отчаяние? И ужасяващ край?

Тогава не е дошъл краят.

Силата продължаваше да се излива в Елин. Устните й се извиха нагоре.

Това не беше краят. И животът й не беше приключил.

Но техният приключваше.

— За един по-добър свят — каза Мала и мина през арката към своя свят.

По-добър свят.

Свят без богове. Без властелини на съдбата.

Свят на свобода.

Елин доближи портата към света на боговете. Мала вече се носеше като слънчев лъч през грейналата трева.

Господарката на светлината спря — и вдигна ръка за сбогом. Елин се усмихна и сведе глава в поклон.

Боговете, крачещи по далечните хълмове, също спряха. Усмивката на Елин прерасна в мрачна, яростна гримаса.

Но не слезе от лицето й, когато намери света, който търсеше. И бръкна надълбоко в онази всевечна, могъща сила.

Повече никога нямаше да бъде нечия робиня и пионка. Най-вече тяхна.

Боговете закрещяха, побягнаха към нея, но Елин вече отваряше дупка в небето над тях.

Отвор към свят, който бе зървала един-единствен път. Към който неволно бе отворила портал посред нощ в един каменен замък. Далечен зверски вой прониза кошмарната сива пустош.

Портал към истински ад. Широко отворена врата.

Елин затвори с усмивка арката към света на боговете, заглушавайки гневните им, уплашени викове.

* * *

Оставаше една последна стъпка към окончателното затваряне на портата.

Елин разпъна длан и огледа Ключалката, която бе изковала. Пусна я да се понесе към сърцето на мъгливото пространство с безброй врати.

Не се боеше. Без страх отвори и другата си длан и силата се изля от нея.

Сетният дар на Мала. Бунтът й срещу неправдата.

Могъществото на хиляда изригващи слънца заструи от дланта й.

Затвори се. Заключи се. Остани заключена завинаги.

Тя впрегна цялата сила на волята си. Заповяда на портата да се затвори с цялото си същество.

Но последното късче запази за себе си.

Дългът е изплатен.

Карта към дома, карта, запечатана с мастило на езика на всички вселени.

Още и още, и още. Но не всичко.

Нямаше да даде всичко. Не и онази най-съкровена част.

Нея нямаше да отдаде.

Нямаше да им отстъпи последното зрънце.

Никога.

Сноп светлина се вля в Ключалката и тя го пречупи като призма, разпращайки го към всички врати.

Затваряйки, заключвайки завинаги. Порталът, водещ навсякъде, изчезваше бавно.

Нямаше да им позволи да я унищожат. Да й отнемат всичко. Върни се при мен.

Още и още, и още. Последните капки от силата на Мала се изливаха в Ключалката.

Нямаше да им отстъпи победата. Не им принадлежеше — нито победата, нито тя самата.

Отказваше да им се предаде.

Вече крещеше. Ревеше от непримиримост.

Лъч светлина се стрелна към арката зад гърба й. Затваряше и нея.

Но Елин щеше да живее. Тя щеше да живее, а боговете можеха да вървят по дяволите…

По-добър свят. Без богове, без предначертаност.

Свят, който сами щяха да градят.

Яростният й рев отекваше из всички измерения.

Нямаше да я надвият. Нямаше да отнемат най-ценното зрънце от същността й. От душата й.

Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре…

Нейното кралство. Нейният дом. Пак щеше да го види.

Краят не беше дошъл.

Арката зад нея се затваряше бавно.

Шансовете й бяха малки, нищожни. Не й бе писано да се измъкне жива оттук — да оцелее толкова време.

Тя долепи ръка до сърцето си.

Само тази сила е важна — беше й казала много отдавна майка й. — Където и да попаднеш, Елин, колкото и далеч, тази сила ще те отведе у дома.

Където и да попаднеше.

Колкото и далеч.

Дори отвъд всички познати светове.

Тя сви пръсти в юмрук и го притисна към бушуващото си сърце. Тази сила ще те отведе у дома.

Вратата към Ерилея се затваряше сантиметър по сантиметър.

Скитница из световете. Пътешественица.

И други го бяха правили преди нея. Тя също щеше да открие начин.

Пътят към дома.

Вече не беше Обещаната кралица. Оттук насетне щеше да се нарича Кралицата светобродец.

Нямаше да се предаде така лесно.

Защото не се боеше.

Елин изтръгна последната частица от силата на Мала, достатъчна да опустоши цял свят. И я запрати към Ключалката.

Последната частица. Последното късче.

После скочи през портата.