Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (46)

43

Дориан започна от дребните детайли.

Първо направи очите си черни. Чисто черни — като на Валгите. После направи кожата си вледеняващо бледа, сякаш никога не бе виждала слънчева светлина. Косата си остави тъмна, но съумя да направи носа си по-гърбав, а устните — по-тънки.

Не се преобрази наведнъж, а на части. Вплиташе нишките на новия си облик, шиеше бавно гоблена на новото си лице, на новата си кожа по време на протяжния, мълчалив полет над Белия зъб.

Не каза на Манон, че мисията им вероятно е самоубийствена. Почти не говореше с нея от онази случка на горската поляна. Отлетяха призори, след като тя обяви на Гленис и крочанките плановете си. Можеха да стигнат до Ферианската падина и да се върнат в тайния лагер в Белия зъб за четири дни, ако имаха късмет.

Манон помоли крочанките да ги чакат там. Да й се доверят достатъчно, за да се върнат в планинския си лагер и да ги изчакат.

Те се съгласиха. Навярно заради масовия гроб, който Тринайсетте копаха цял ден. Крехко доверие — и еднократно дадено.

Дориан летеше на север с Астерин. И използваше всеки мразовит час, за да променя постепенно тялото си.

„Много ли ти се ходи в Морат? — беше изсъскала отново Манон, преди да отлетят. — Да видим на какво си способен!“

Изпитание. В което възнамеряваше да се представи отлично. Макар и само за да й натрие носа.

Манон знаеше за някакъв заден проход към северния връх на Белия зъб, който се използваше единствено от уивърни и човешки войници, имали нещастието да бъдат изпратени на подобно място. Двете с Астерин оставиха Тринайсетте назад в планината, преди да го доближат, и въпреки това спряха на такова разстояние от възможните маршрути на патрулите, че им се наложи да вървят часове пеша, взимайки женския уивърн на Астерин. Абраксос се възпротиви, като го зарязаха, и задърпа яростно поводите, но Сорел го удържа.

Колкото повече наближаваха двата исполински върха, оградили падината, толкова по-огромни им се струваха. Но чак когато стигнаха южните скатове на Белия зъб, Дориан проумя колко гигантски бяха всъщност.

Достатъчно големи да поберат цяла въздушна кавалерия. Да осигурят място за обучение и развъждане на уивърни.

Това бяха изградили баща му и Ераван. В това се бе превърнал Адарлан.

В небето не кръжаха уивърни, но ревовете и писъците им отекваха откъм прохода, докато Дориан наближаваше древните порти към планината. Зад себе си водеше на верига синия уивърн на Астерин.

Просто обикновен дресьор, прибиращ се със звяра си след кратък полет. Шепата стражи на входа — простосмъртни мъже — почти не му обърнаха внимание, щом изникна иззад една скала.

Дланите на Дориан се изпотиха в ръкавиците му. Молеше се хамелеонската магия да издържи задоволително дълго.

Нямаше как да разбере дали не е спряла да действа, макар че едва ли мнозина от тукашните можеха да разпознаят истинското му лице. Нарочно бе избрал цвета на кожата и очите си близък до неговия собствен, така че, ако гобленът се разплетеше, околните да приемат промяната в облика му за трик на светлината.

Нарин изпуфтя и дръпна поводите. Не й се влизаше на това място.

Дориан не я съдеше. Вонята, стелеща се откъм планината, караше коленете му да треперят.

Но все пак години наред бе дисциплинирал изражението си така, че да не издава погнусата му от тежките парфюми, които придворните на майка му носеха. Колко далечен му се струваше сега онзи свят на парфюми, дантела и ведра музика… Ако не се бяха опълчили на Ераван, дали той щеше да запази двореца такъв? Ако бяха преклонили глава пред него, дали щеше да продължи да носи облика на Перингтън, управлявайки земите им като простосмъртен крал?

Нозете му направо горяха от безкрайния преход. Манон и Астерин го чакаха наблизо, скрити сред заснежените скали. Несъмнено наблюдаваха всяка негова стъпка към портите.

На тръгване с Манон си бяха разменили по няколко кратки, остри думи.

Той пусна двата Ключа на Уирда в разтворената й длан и Амулетът на Оринт издрънча тихо в железните й нокти. Само глупак би ги взел със себе си в една от крепостите на Ераван.

— Може да не са ти приоритет — каза й той, — но това не променя факта, че са важни за успеха ни.

Манон присви очи насреща му и прибра ключовете в джоба си без капка почит към могъщите реликви, способни да изравнят цели кралства със земята.

— Да не мислиш, че ще ги хвърля някъде като боклук?

Астерин внезапно установи, че снегът се нуждае от неотклонимото й внимание.

Дориан вдигна рамене и разкопча ножницата на Дамарис. Древният меч бе твърде изящен за обикновен дресьор на уивърни. Даде и него на Манон. Щеше да тръгне само с един кинжал — и с магията във вените си.

— Ако не се върна — подхвана той, докато Манон заканваше ножницата му на колана си, — ключовете трябва да стигнат до Терасен.

Единствено там му хрумваше да ги занесе — дори Елин да я нямаше, за да ги приеме.

— Ще се върнеш — заяви Манон, повече като заплата, отколкото като уверение.

Той се подсмихна.

— Ще ти липсвам ли, ако не се върна?

Тя не го удостои с отговор. Защо ли изобщо бе очаквал нещо подобно…

Стори едва крачка, когато Астерин го хвана за рамото.

— Влизаш и излизаш колкото можеш по-бързо — предупреди го тя. — Грижи се за Нарин.

В златисто-черните й очи блестеше тревога.

— На всяка цена — кимна Дориан и отиде при уивърна й, хващайки поводите му.

Не пропусна благодарността, която смекчи чертите на Астерин. Нито това, че Манон вече беше извърнала лице от него.

Глупаво беше да тръгва по този път с нея. Трябваше да се досети още в самото начало.

Лицата на стражите се избистриха пред очите му. И Дориан се вживя в ролята на уморен, отегчен дресьор.

Подготви се за разпит, който така и не се състоя.

Стражите просто му дадоха знак да премине, също толкова уморени и отегчени. И премръзнали.

Астерин му беше нарисувала карта на Северния зъб и на Омега, която се намираше срещу него, ето защо знаеше, че трябва да завие наляво, влизайки във високия вестибюл. Отвсякъде ехтяха ревове и пръхтене на уивърни и онази смрад на гнило нахлу безпощадно в носа му.

Намери конюшнята точно където Астерин му беше посочила. Синята й женска изчака търпеливо да върже поводите й на халката в стената.

Той я потупа успокоително по врата и тръгна да търси отговори във Ферианската падина.

* * *

Следващите няколко часа бяха от най-дългите в живота на Манон.

Обясняваше си го с напрежението. С мисията, която й предстоеше.

Съвсем не толкова изненадващо Абраксос ги намери до час. Долетя със скъсани поводи, несъмнено резултат от битката със Сорел. И застана безшумно до Манон, съсредоточен в портата, през която бяха влезли Дориан и Нарин.

Минутите се нижеха бавно. И мечът на краля натежаваше все повече в ножницата на хълбока й.

Проклинаше се, задето изпитваше нужда да докаже както пред него, така и пред себе си, че не иска да го пусне в Морат от прагматични, прозаични съображения. Ераван не беше във Ферианската падина. Така че щеше да е по-безопасно.

Донякъде. Но ако матроните бяха там…

Заради това бе отишъл. Да провери дали са в крепостта. Дали Петра действително командва въздушната кавалерия и колко вещици от Железни зъби е събрал Ераван.

Дориан нямаше опит като шпионин, но беше отраснал в двор, където хората използваха усмивките и дрехите си като оръжия. Знаеше как да се слива с тълпата, да се ослушва. Караше околните да виждат онова, което искаха да видят.

Изпратила бе Елида в тъмницата на Морат, Мракът да я вземе! Нима беше различно да изпрати краля на Адарлан във Ферианската падина?

Въпреки това дъхът излетя от дробовете й, когато Абраксос се напрегна до нея, оглеждайки небето. Сякаш дочул нещо, което те не можеха.

Радостта в очите на уивърна й й подсказа какво е.

След секунда Нарин се появи над планината и полетя мудно към тях. На гърба си носеше тъмнокос, бледолик ездач. Наистина бе смогнал да промени някои части от себе си. Лицето му беше почти неразпознаваемо. И си оставаше такова.

Астерин се спусна към уивърна си и дори Манон примигна смаяно, когато Втората й прегърна Нарин през врата. И я стисна силно. Женската отпусна глава на гърба й и изпуфтя.

Дориан скочи на земята, пускайки поводите.

— Е? — попита Манон.

Очите му — тъмни като на Валг — проблеснаха. Не му сподели, че коленете й трепереха. Почти се подкосиха, когато му върна меча и двата ключа, докосвайки с нокти пъхнатата му в ръкавица ръка.

Очите на Дориан изсветляха до онова съкрушително сапфирено, а кожата му си върна златистия оттенък.

— Матроните ги няма. Налице са само Петра Синьокръвна и около триста вещици от трите клана на Железни зъби. — Устните му се кривнаха в жестока половинчата усмивка, студена като върховете край тях. Осъдителна. — Пътят е чист, Ваше Величество!

* * *

Патрулиращите около Ферианската падина стражи ги съзряха от километри.

Въпреки това позволиха на Тринайсетте да кацнат в Омега.

Манон остави Дориан в тесния проход, където събраха Тринайсетте. Ако не се върнеха до ден, беше свободен да действа както сметне за добре. Да отиде в Морат, право в прегръдката на Ераван, ако толкова му липсваше разум.

Двамата не се сбогуваха.

Манон седеше с привидно спокойствие върху Абраксос. Тъкмо бяха прекрачили внушителния сводест вход на Омега и долавяха пронизващата втораченост на всички вражески очи пред тях и зад гърбовете им.

— Идвам да говоря с Петра Синьокръвна — обяви тя пред цялата зала.

Отвърна й млад глас:

— Така и предположих.

Наследницата на Синьокръвните се появи от близката арка с желязна диадема на челото и свободна синя роба.

Манон кимна за поздрав.

— Свикай отряда си в тази зала.

* * *

Манон не си беше измислила реч.

И докато всички триста вещици от Железни зъби се стичаха в залата, някои напуснали постовете си, тя се почуди дали не е сбъркала. Те от своя страна наблюдаваха и нея, и Тринайсетте с предпазлива ненавист.

Опозорената им Водачка на Крилото. Покварената им наследница.

Когато всички се събраха, Петра, стояща още на сводестия вход, от който се бе появила, каза:

— С тази възможност да говориш пред сестрите ми ти изплащам дълга си, Черноклюна.

Манон преглътна. Езикът й беше сух като пергамент. От гърба на Абраксос виждаше всяко движение в тълпата отпред, изумените погледи и ръцете, стиснали мечове.

— Няма да ви разяснявам коя съм — поде накрая тя. — Вярвам, че вече знаете.

— Крочанска кучка — изплю някой.

Манон надникна към Черноклюните, които я гледаха с каменни лица, а не с омразата на другите вещици. Пред тях беше дошла да говори, заради тях идваше.

— През всичките си дни на земята — каза Манон с леко разтреперан глас — съм живяла в лъжа.

— Не сме длъжни да слушаме тези глупости — провикна се друга вещица.

Астерин изръмжа и останалите замлъкнаха. Макар и изпаднали в немилост, Тринайсетте продължаваха да бъдат все така смъртоносни.

Манон продължи:

— Лъжа за нас, за това какви сме. Както и че сме чудовища, горди със зверствата си. — Тя докосна с пръст парчето червен плат в края на плитката си. — Ала ни направиха чудовища. Направиха ни… — Повтори. — А можем да бъдем толкова повече.

В залата се възцари тишина.

Достатъчно насърчение за Манон.

— Баба ми не просто иска да си върне Пустошта след войната. Възнамерява да властва над нея като Върховна кралица. Единствената ви кралица.

В залата се разнесе шепот. Възмущение от предателството, което Манон извършваше, разкривайки личните планове на Майка Черноклюна.

— Няма да съществуват нито Синьокръвни, нито Жълтоноги. Иска да вземе оръжията, които сте създали тук, да използва ездачките на Черноклюните и да ви превърне в наши поданици. А ако не сведете глава пред нея, ще ви избие.

Тя си пое глътка въздух. И още една.

— От петстотин години живеем сред кръвопролития и насилие. И ще е така още петстотин.

— Лъжкиня! — изкрещя някой. — Летим към славно бъдеще!

Астерин разкопча кожения си жакет, разгърна бялата си риза и се надигна върху стремената, за да покаже белязания си, обезобразен корем.

— Не лъже.

НЕЧИСТА

Думата стоеше като жигосана върху кожата й. И щеше да остане завинаги.

— Колко от вас — провикна се Астерин — са белязани по този начин? От майката на сестринството ви? Колко от мъртвородените ви дъщери са били изгорени, преди да ги прегърнете дори?

Тишината, която се спусна този път, бе по-различна от предишната. Тръпнеща — трескава.

Манон надзърна към Тринайсетте и откри сълзи в очите на Гислейн, докато вещицата се взираше в корема на Астерин. Сълзи в очите на всички, които не бяха знаели.

И точно заради тези сълзи, на каквито никога досега не бе ставала свидетел, Манон отново се обърна към тълпата:

— Ще загинете в тази война… или след нея. И никога няма да видите родината ни.

— Какво искаш, Черноклюна? — попита от мястото си под свода Петра.

— Полетете с нас — пророни Манон. — Полетете с нас. Срещу Морат. Срещу онези, които са решени да ви отнемат родните земи, бъдещето. — В залата пак плъзна шепот. Манон продължи: — Съюз между Железни зъби и Крочан. Съюз, който най-сетне да унищожи проклятието ни.

Отново онази тръпнеща тишина. Като мига, преди да се развихри буря.

Астерин се облегна назад в седлото, но не свали ризата върху корема си.

— Вие избирате съдбините на народа ни — рече Манон на всички събрани вещици, на Черноклюните, които можеше да отлетят към войната и да не се върнат. — Но ще ви кажа едно. — Ръцете й трепереха и тя ги сви в юмруци върху бедрата си. — Съществува по-добър свят. Виждала съм го с очите си.

Този път дори Тринайсетте я погледнаха.

— Виждала съм как вещици, човеци и елфи живеят в мир. И това не е слабост, а сила. Виждала съм крале и кралици, които обичат земите и народа си повече от самите себе си. Чиято любов е толкова дълбока, че дори когато всичко е срещу тях, им помага да постигнат невъзможното.

Манон вдигна брадичка.

— Вие сте моят народ. Независимо от заповедите на баба ми, вие сте моят народ и винаги ще си останете. Въпреки това ще тръгна на война срещу вас, ако само така мога да осигуря бъдеще на беззащитните. Твърде дълго избивахме слабите, и то с удоволствие. Време е да станем по-добри от предшественичките ни. — Същия призив бе отправила и към Тринайсетте още преди месеци. — Съществува по-добър свят. — Повтори. — И аз ще се боря за него. — Тя обърна Абраксос към пропастта зад тях. — А вие?

Манон кимна на Петра. Наследницата й кимна в отговор с пламнали очи. Щяха да им позволят да напуснат, както бяха дошли: невредими.

Манон побутна Абраксос и той се устреми към небето, а Тринайсетте ги последваха.

Не дете на войната.

А на мира.