Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (105)

102

Разчистили бяха една малка стая до тържествената зала за преклонението.

Мъждукащата светлина на шепата свещи танцуваше по древните камъни около масата, върху която го бяха разположили.

Лизандра стоеше до вратата, вперила взор в покритото с чаршаф тяло в дъното на стаята.

Рен беше коленичил пред него със сведена глава. Стоеше така от часове. Още откакто по залез се разчу, че Муртауг е загинал.

Посечен от валгски войници, докато се борел да потуши нашествието им през градските стени, когато обсадната кула ги достигнала.

Цяла свита опечалени войници бе пренесла тялото на Муртауг до каменната стая.

Лизандра чу вика на Рен дори от небето, докато с вещиците се прибираха към замъка, след като Морат за поредна вечер бе дал сигнал за край на нападението. Видя отвисоко как младият лорд хуква по парапета на крепостната стена към тялото, което войниците носеха по улиците на града.

Едион го настигна за броени секунди. Подкрепяше го, докато ридаеше неутешимо, и бе успял да го доведе до стаята въпреки новите рани по собственото си тяло.

А после беше останал до Рен по време на дългото му бдение, сложил ръка на рамото му.

Лизандра пристигна с Еванджелин. Подържа я в обятията си да поплаче и остана до входа, когато покрусеното момиче отиде да целуне студеното чело на Муртауг — едничката видима част от тялото му. Другата бе покрита с чаршаф заради зверствата на Валгите.

Тъкмо извеждаше повереницата си от стаята, когато Дароу и останалите господари се появиха.

Лизандра дори не го погледна — нито него, нито прииждащите лордове, недръзнали да постъпят като Муртауг. С героичната си смърт бе съумял да окуражи мъжете по крепостната стена. Беше им вдъхнал сили да повалят обсадната кула. Скъпоструваща победа.

Лизандра помогна на Еванджелин да се изкъпе, занесе й топла храна и я сложи в леглото, преди да се върне в стаята за преклонението.

Където Едион още стоеше до Рен, сложил ръка върху рамото на коленичилия лорд.

Ето защо Лизандра не помръдна от вратата. Нейното собствено бдение, траещо, докато силата й се възобновяваше, докато пресните й рани зарастваха сантиметър по сантиметър.

Едион прошушна нещо на Рен и свали ръка от рамото му. Навярно първите му думи от часове насам.

Той я погледна и примигна уморено. Съкрушено. Празно. Понесъл на плещите си бреме, от чиято тежест сърцето й се късаше.

Дори не крачеше с обичайната си горда походка на воин, а влачеше изнурено крака.

Тя го последва до коридора, надниквайки през рамо към Рен, все така коленичил със сведена глава.

Обграден от потресаваща тишина.

Лизандра повървя с Едион до трапезарията. Едва ли щеше да е останала много храна по това време, но тя щеше да намери. За тях двамата. Щеше да излезе на лов, ако се наложеше.

Отвори уста да го каже на Едион.

Ала в тази минута по лицето му се търкулнаха сълзи, прорязвайки слоевете засъхнала кръв и кал.

Тя го спря в коридора.

Без да срещне погледа й, той избърса сълзите от едната си буза. После и от другата.

— Трябваше да съм на западната стена — каза с пресеклив глас.

Лизандра знаеше, че не може да го утеши с думи. Затова избърса новопоявилите се сълзи — сълзи, които би проронил само в този сумрачен коридор, след като всички други си бяха легнали.

Той отново отказа да срещне погледа й и тя обви лицето му с длани, вдигайки главата му.

За част от секундата, за цяла вечност приковаха очи един в друг.

Лизандра не можеше да понесе тъгата, отчаянието по лицето му. Не можеше да ги преживее.

Затова се надигна на пръсти и го целуна по устните.

Лека като перце целувка, обещание за живот под сянката на смъртта.

Като се отдръпна, лицето на Едион беше все така сломено.

Затова го целуна наново. И прошепна до устните му:

— Той беше добър човек. Храбър, доблестен мъж. Също като теб. — Целуна го трети път. — И когато тази война приключи, какъвто и да е краят й, аз ще бъда тук, до теб. В този живот… или в следващия, Едион.

Той затвори очи, сякаш вдишваше думите й. Гърдите му наистина се надигнаха, а широките му рамене потрепериха.

Сетне отвори очите си и в тях гореше чист тюркоазен пламък, подклаждан от скръб и гняв, и бунт срещу смъртта, която ги обкръжаваше.

Едион я хвана през кръста с една ръка, а другата зарови в косите й. Отметна главата й назад и впи устни в нейните.

Целувката му я прогори чак до вечно изменящите й се кости и тя го прегърна силно през врата.

Сама с него в тъмния, притихнал коридор, докато смъртта ги дебнеше на бойното поле отвън, Лизандра се отдаде на огнената целувка, на Едион, неспособна да сдържи стона си, когато езикът му докосна нейния.

Звукът сякаш отприщи всичко в него и той я завъртя, опирайки гърба й в стената. Тя се изви към него, отчаяна да докосне тялото му с всяка част от своето. Той изръмжа в устата й и ръката му върху хълбока й се плъзна надолу по бедрото й, повдигайки го около кръста му. А после се притисна към нея, точно към мястото, където го желаеше най-много.

Едион изтръгна устните си от нейните и се зае да изучава с тях шията й, челюстта й, ухото й. Тя прошепна името му, обхождайки с ръце широкия му гръб, чиито мускули се напрягаха и гърчеха под допира й.

Още. Още. Още.

Трябваше й още от този живот, от този огън, за да прогони всички сенки.

Още от него.

Лизандра плъзна ръце към гърдите му и вкопчи пръсти в предницата на жакета му, жадна за топлата кожа отдолу. Едион само гризна нежно ухото й, прокара зъби по долната й челюст и превзе устата й с още една алчна целувка, която я накара да простене наново.

Нечии стъпки отекнаха по коридора. Някой се покашля дискретно и Едион застина.

Явно бяха доста шумни…

Но Едион не помръдна, въпреки че Лизандра свали крака си от кръста му.

Стражът ги подмина, забил очи в пода.

Подмина ги бързо.

Едион не го изпусна от погледа си, докато не се скри зад ъгъла. Проследи го с очи на върховен хищник, открил най-накрая плячката си.

Не, не плячка. Не и с него.

Партньор. Вречен.

Щом стражът се отдалечи достатъчно, несъмнено хукнал да разправя на всеки срещнат какво е прекъснал, Едион пак се приведе да я целуне, но Лизандра го спря с нежна ръка на устата.

— Утре — промълви тя.

Той изръмжа — макар и без нотка на раздразнение.

— Утре — повтори тя, целуна го по бузата и отстъпи от обятията му. — Преживей утрешния ден, бий се за живота си и ще… продължим.

Дишането му беше насечено, погледът му — напрегнат.

— От съжаление ли го направи? — попита я с прекършен, измъчен глас.

Тя погали загрубялата му от наболата брада буза и притисна устни към неговите. Позволи си да го вкуси отново.

— Направих го, защото ми опротивя всичко от цялата тази смърт. И имах нужда от теб.

Едион издаде нисък, изпълнен с болка звук и Лизандра го целуна за последно. Дори прокара език по затворените му устни. Той ги отвори за нея и в следващия миг двамата пак се оплетоха един в друг с ненаситни зъби и езици, и ръце… докосвайки, вкусвайки.

Ала Лизандра пак се изтръгна, също толкова задъхана като него.

— Утре, Едион — пророни.

* * *

— В арсенала ни са останали стрели за още три дни, може би четири, ако стрелците пестят запасите ни — разясняваше със скръстени ръце лорд Дароу, загледан в отчета.

Манон нямаше нищо против стареца — една част от нея дори се възхищаваше на железния му самоконтрол. Но военните съвещания всяка вечер започваха да й дотягат.

Главно защото с всеки следващ път новините ставаха все по-мрачни и по-мрачни.

На миналото съвещание бяха с един човек повече. Лорд Муртауг.

Днес само внукът му седеше на стола си с почервенели от плач очи. Като жив призрак.

— Как са хранителните запаси? — попита Едион от другата страна на масата.

Генералът принц също не беше в особено завидна форма. Всъщност това важеше за всички тях. Всяко лице в стаята носеше еднакво отчаяно, съкрушено изражение.

— Имаме храна за поне един месец — отговори Дароу. — Но това ще е без значение, ако няма кой да отбранява стените.

Капитан Ролф доближи масата.

— Припасите за огнените копия са на привършване. Ще е късмет, ако ни стигнат за утре.

— В такъв случай ще пестим и тях — обади се Манон. — Ще ги използваме само за по-висшите Валги, прехвърлили стената.

Ролф кимна. Още един мъж, на когото се възхищаваше напук на себе си — макар че напереното му поведение понякога я дразнеше.

С огромно усилие се възпираше да не надзърне към затворените врати на стаята. Където Астерин и Сорел щяха да я чакат на пост.

На тяхно място сега стояха Петра и Бронуен. Не като новите й Втора и Трета, а просто като представители на клановете си.

— Да кажем, че стрелите ни стигнат за четири дни — каза смръщено Ансел от Брайърклиф. — А огнените копия издържат три дни, и то при икономична употреба. Какво ни остава след това?

— Катапултите са използваеми — предложи среброкосата представителка на елфите.

— Но те са далекобойни оръдия — вметна принц Галан, който имаше очите на Едион и Елин. — Не са за близки сражения.

— Тогава ни остават мечовете — програчи Едион. — И куражът.

Манон обаче знаеше, че и второто е на привършване.

— Ние можем да отблъскваме Железни зъби — каза тя. — Но няма как в същото време да ви помагаме по стените.

Дни наред удържаха несекващ поток от вещици.

— И какво, дойде ли краят? — попита Ансел. — До четири-пет дни вдигаме ръце пред Морат, така ли?

— Ще се бием до последно — изръмжа Едион. — До последна кръв.

Дори лорд Дароу не възрази. С това съвещанието приключи и всички се разотидоха.

Нямаше друго за обсъждане. До няколко дни щяха да се превърнат в щедро угощение за гарваните.