Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (27)

24

Крочанките не й обръщаха внимание. Нито на Тринайсетте. Неколцина дръзнаха да изсъскат по някоя обида насреща им, но Манон усмиряваше подчинените си само с поглед.

Крочанките останаха в лагера още седмица, за да се погрижат за ранените, а Манон и Тринайсетте останаха с тях, низвергнати и презирани.

— Какво е това място? — Манон попита Гленис, като я намери да лъска дръжката на една метла със златни халки край огъня.

Две други вещици лежаха на пелерина недалеч от нея. Значи в този лагер главатарката сама си вършеше мръсната работа.

— Древен лагер, един от най-старите на клана ни. — Възлестите пръсти на старицата хвърчаха по дръжката на метлата. — Всяко от седемте Велики огнища си има огън тук. И не само те. — Наистина огньовете из лагера бяха доста повече от седем. — Беше сборище след войната, а оттогава се превърна в място, където младите ни вещици достигат зрялост. Това е ритуал, насърчаван през годините. Пращаме ги в Пустошта за няколко седмици, където ловуват и оцеляват само с метла и нож. Ние ги чакаме тук.

— Знаеш ли какъв е нашият ритуал за съзряване? — попита тихо Манон.

Лицето на Гленис се обтегна.

— Знам. Всички знаем.

От кое ли огнище беше вещицата, която бе убила на шестнайсет? Какво ли бе направила баба й с крочанското сърце, което върна в кутия в крепостта на Черноклюните, загърната с пелерината на врага като трофей?

— Кога тръгвате към Ейлве? — поинтересува се Манон.

— Утре. Най-тежко ранените в битката вече са достатъчно оздравели за път. Или да оцелеят тук сами.

Стомахът на Манон се сви, но тя побърза да прогони чувството си за вина.

Гленис й подаде една от метлите, пристегната с обикновени метални нишки.

— Ще полетите ли на юг с нас?

Манон пое метлата и между дървото и ръката й прескочи искра. Вятърът зашепна в ухото й за яростния, буен вихър между върховете над тях.

С Тринайсетте бяха взели това решение още преди дни. Щом крочанките тръгваха на юг, тогава и те поемаха на юг. Макар и всеки изминал ден да носеше гибел за Севера.

— Ще полетим с вас — отговори Манон.

Гленис кимна.

— Тази метла е на чернокоса вещица на име Карсин. — Старицата посочи с брадичка към палатките зад Манон. — Тя е на пост при уивърните ви.

* * *

Дориан реши, че няма нужда да се крие, за да упражнява магията си. Което беше добре, защото никъде в лагера на крочанките нямаше да намери уединение. Нито пък около него, където бдителните им стражи патрулираха денонощно.

Затова накрая седна пред Веста край огнището на Гленис. Червенокосата вещица почти заспиваше от скука.

— Да се учиш на хамелеонство — измърмори тя, прозявайки се за десети път, — ми се струва огромна загуба на време. — Махна със снежнобяла ръка към импровизираната тренировъчна площадка, където Тринайсетте поддържаха съвършено обучените си тела и инстинкти. — По-добре иди да тренираш с Лин.

— Току-що гледах как Лин избива зъбите на Имоджен. Прощавай, но не съм в настроение да вляза на площадката при нея.

Веста вирна кестенявата си вежда.

— Ясно, не си по мъжкарското перчене.

— Ще ми се да си запазя зъбите. — Той въздъхна. — Опитвам да се съсредоточа.

Никоя от вещиците, дори Манон, не го попита защо се упражнява. Преди около седмица просто им спомена, че паякът го е накарал да се зачуди дали и той не е способен на хамелеонство със суровата си магия, а те просто свиха небрежно рамене.

В момента ги интересуваха единствено крочанките. И пътуването до Ейлве, което вероятно щеше да се състои през някой от идните дни.

Не беше чул да се събира военен отряд, но ако появата им на юг отделеше дори малка част от моратските сили, ако отвлечеше вниманието на Ераван, докато Дориан проникваше в крепостта на валгския крал… Беше готов да приеме.

Вече беше разказал на Манон и Гленис онова, което знаеше за кралството и владетелите му. За родителите на Нехемия и двамата й по-малки братя. Империята на Адарлан бе унищожила армията на Ейлве, така че в това отношение нямаше надежда, но ако съберяха няколко хиляди войници, с които да се отправят на север… Все щеше да е от полза на приятелите му.

Оцелееха ли, и това щеше да е достатъчно.

Дориан затвори очи и Веста се умълча. От дни наред стоеше с него, когато си почиваше от тренировки и патрулиране, и го наблюдаваше за наченки на хамелеонството, което се мъчеше да постигне: промяна в косата, кожата, очите.

Ала нищо не се случваше.

Магията му докосна онази открадната хамелеонска сила — опозна я, доколкото можеше, точно преди той да убие паяка.

Сега всичко опираше до това да убеди магията си да се превърне в онази сила. Макар че нямаше представа дали подобно нещо бе извършвано някога със сурова магия.

Бъди каквото искаш, беше му казала Сирен.

Нищо. Той не искаше да бъде нищо.

И все пак продължи да се взира в себе си. Във всяка ниша, всеки ъгъл. Просто трябваше да го прави достатъчно дълго. Да овладее хамелеонството. Да се прокрадне в Морат и да открие третия ключ. А накрая да се отдаде целият на Ключалката и портата.

После всичко щеше да приключи. Както за Ераван, така и за него.

Нищо че така оставяше трона на Холин. Холин, който също бе наследник на обсебен от Валг мъж. Дали демонът не бе предал нещо от себе си и на брат му?

Запомнил бе момчето като абсолютно зверче — дали изобщо беше човек?

Но не Холин уби баща им. Не той срути стъкления дворец. Не той допусна Сорша да умре.

Дориан не смееше да попита Дамарис. Не знаеше как би постъпил, ако мечът му разкриеше, че дълбоко в брат му дебне демон.

Затова просто се взираше навътре в себе си, в потока на магията си, в прехода й от огън във вода, в лед, във вятър.

Но колкото и да й заповядваше, колкото и да си представяше кестенява коса или светла кожа, или лунички, нищо не се променяше.

* * *

Манон не беше вестоносец, но прие задачата — и схвана намека. Прие и още три метли, всичките за различни вещици из лагера.

Нямаше да е достатъчно да полети с тях към Ейлве. Не, трябваше да ги опознае. Всяка от тях поотделно.

Астерин, която ги беше наблюдавала отвъд огъня, я настигна и взе две от метлите.

— Бях забравила, че използват секвоя — отбеляза Втората й, оглеждайки метлите в ръцете си. — Много по-лесна е за дялане от желязното дърво.

Манон още помнеше как я боляха ръцете през дългите дни, когато дялаше първата си метла от парчето желязно дърво, на което се беше натъкнала навътре в Оуквалдския лес. Първите й два опита бяха приключили със счупена дръжка, ето защо бе решила да работи по-предпазливо. Три опита, по един за всяко от лицата на Богинята.

По онова време беше на тринайсет, броени седмици преди първото й кървене, донесло й онази свистяща мощ, която зовеше вятъра, вливаше се в метлите и ги издигаше в небесата. Всяко движение с длетото, всяко замахване с чука преобразяваше парчето почти непробиваемо дърво, прехвърляше силата й в оформящата се метла.

— Къде остави твоята? — попита Манон.

Астерин сви рамене.

— Някъде в крепостта на Черноклюните.

Манон кимна. Нейната се намираше на дъното на дрешника в стаята й в кулата на баба й. Захвърли я там, когато магията изчезна, защото без нея представляваше просто инструмент за чистене.

— Е, май няма как да си ги вземем — отбеляза Астерин.

— Май не — потвърди Манон, оглеждайки небето. — Утре политаме с крочанките към Ейлве. Да се срещнем с човешкия военен отряд, за който говорят.

Астерин стисна устни.

— Може пък да успеем да ги убедим всичките, и крочанките, и войниците от Ейлве, да поемем заедно на север.

Възможно беше. Ако имаха късмет. Ако не се забавеха толкова, че Ераван да смаже Севера преди това.

Стигнаха до първата от вещиците, които Гленис им беше описала, и Манон махна безмълвно на Астерин да й подаде метлата.

Крочанката сбърчи отвратено нос, хващайки дръжката й с два пръста.

— Сега ще трябва да я чистя.

Астерин я удостои с крива усмивка, вещаеща неприятности. Затова Манон я побутна да продължи напред между палатките към собственичките на другите метли.

— Наистина ли смяташ, че си струва да отделяме време на това? — измърмори Астерин, когато втората, а после и третата вещица им се озъби презрително, получавайки метлата си. — Да слугуваме на тези глезени принцеси?

— Надявам се — каза Манон, преди да стигнат до последната вещица.

Карсин. Тъмнокосата крочанка стоеше на пост пред кръга от уивърни точно където беше посочила Гленис.

Астерин се покашля и вещицата се обърна към тях. Маслиненото й лице се напрегна.

Но не ги изгледа ненавистно. Не им изсъска.

Свършила работата си, Астерин се обърна да си върви. Манон обаче заговори крочанката, кимвайки към уивърните.

— Не е като да летиш с метла. По-бързи са, по-смъртоносни, но пък трябва да ги храниш и поиш.

Зелените очи на Карсин я гледаха недоверчиво — макар и с известно любопитство. Вещицата надникна отново към уивърните, сгушени един в друг заради студа. Синята женска на Астерин се бе притиснала в Абраксос и той я беше обгърнал с крило.

— Ераван ги създаде по някой от неведомите си методи — разясни Манон. — Върна към живота древни, отдавна изчезнали същества. — В Адарлан наистина бяха летели уивърни. Много, много отдавна. — Искаше да си направи войска от безсърдечни убийци, но някои не се получиха такива.

Астерин, за нейна изненада, си мълчеше.

Карсин най-сетне проговори:

— Твоят уивърн се държи повече като куче.

Това не беше обида, напомни си Манон. Крочанките действително отглеждаха кучета като домашни любимци. Радваха им се така, както и човеците го правеха.

— Казва се Абраксос — додаде Манон. — И е… различен.

— Двамата със синята женска са вречени.

Астерин подскочи.

— Какво?

Крочанката посочи синия уивърн, сгушен до Абраксос.

— Той е по-дребен, но я обожава. Побутва я с муцуна, когато никой не ги наблюдава.

Манон и Астерин се спогледаха. Уивърните им постоянно флиртуваха един с друг, да, но да станат вречени…

— Интересно — скалъпи накрая Манон.

— Не знаехте ли, че вършат такива неща? — сбърчи вежди Карсин.

— Знаем, че се съешават — реши да се намеси Астерин. — Ала не сме забелязали да е от… желание.

— От любов — поправи я крочанката и Манон едва се удържа да не подбели очи. — Тези зверове, напук на злия си създател, са способни на любов.

Пълни глупости, макар и една част от нея да съзнаваше, че е истина. Въпреки че знаеше отговора, Манон попита:

— Как се казваш?

В очите на Карсин пак нахлу предпазливост, сякаш току-що си спомняше с кого разговаря, че може някой да ги види как си приказват.

— Благодаря за метлата — рече вещицата и тръгна нанякъде измежду палатките.

Поне една от крочанките й беше продумала. Може би пътешествието до Ейлве щеше да й предостави шанс да говори с още. Независимо че усещаше, че всеки изминал час, всяка минута им натежаваха все повече.

Побързай на север — пееше вятърът ден и нощ. — Побързай, Черноклюна!

Когато Карсин се отдалечи, Астерин се почеса по главата, загледана в Абраксос и Нарин.

— Според теб наистина ли са вречени?

Абраксос вдигна глава от гърба на Нарин и ги погледна, сякаш им казваше: „Чак сега ли разбрахте?“.

* * *

— За какво точно трябва да се оглеждам?

Седнали коляно до коляно в малката им палатка, докато вятърът бучеше навън, Манон присви златисти очи, взирайки се в лицето на Дориан.

— Наблюдавай очите ми — отговори й той. — И ми кажи, ако цветът им се промени.

Тя изръмжа.

— Толкова ли е спешно да научиш хамелеонството?

— Угоди ми — измърка й той и пак насочи магията си навътре. Кафяви. Ще станете от сини кафяви.

Лъжец — беше лъжец, щом криеше истинската си подбуда от нея. Нямаше нужда Дамарис да го потвърждава.

Тя можеше да не го допусне в Морат, но имаше и един още по-лош вариант.

Да настоява да отиде с него.

Манон впи в него поглед, от който по-малодушен мъж би избягал.

— Още са си сини.

Свещени богове, колко красива беше! Дориан се питаше кога ли ще спре да чувства тази мисъл като предателство.

Той вдиша дълбоко и пак се съсредоточи, игнорирайки шепота на двата ключа в джоба на жакета си.

— Кажи ми, ако се промени.

— Толкова ли е различно от твоята магия?

Той се отпусна назад и опря ръце в пода, чудейки се как да й го обясни.

— Не е като другите видове магия, които текат през вените ми и лесно ги преобразувам от лед в пламък, от пламък във вода.

Тя се вторачи в него с глава, килната настрани, както правеха уивърните. Точно преди да погълнат някоя коза цяла.

— Коя ти харесва най-много?

Нетипично личен въпрос. Но все пак през последната седмица, благодарение на относителните топлина и уединение, които предлагаше палатката, двамата бяха прекарали часове оплетени под одеялата.

Никога преди не бе имал жена като нея. Понякога се питаше дали тя бе имала мъж като него. Виждаше колко често изпада в екстаз, когато той поемеше юздите, когато тялото й се гърчеше под неговото и тя напълно губеше самоконтрол.

Ала часовете в палатката не бяха породили интимност помежду им. Само блажено развлечение. И за двама им. Той си повтаряше, че това го устройва. Защото тази история нямаше да има благополучен край. За никого от двата.

— Най-много харесвам леда — призна й накрая Дориан, осъзнал, че мълчанието се е проточило твърде дълго. — Той беше първата стихия, която овладях. Не знам защо.

— Не си студен човек.

Той вдигна вежда.

— Това експертното ти мнение ли е?

Манон продължи да го изучава с поглед.

— Потъваш в студени дълбини, когато си ядосан, когато приятелите ти са застрашени. Но сърцето ти не е студено. Попадала съм на мъже с ледени сърца, ти не си като тях.

— Нито пък ти — пророни той.

И осъзна, че е трябвало да си замълчи.

Манон се скова и вирна брадичка.

— Аз съм на сто и седемнайсет години — заяви някак монотонно. — Отдала съм по-голямата част от това време на убийства. Не се самозаблуждавай, че събитията от изминалите няколко месеца са заличили подобен факт.

— Продължавай да си го повтаряш.

Съмняваше се някой някога да й е говорил така непочтително — и му харесваше, че е дръзнал, без да загуби гръкляна си.

Тя пак изръмжа в лицето му:

— Глупак. Това, че съм им кралица, не отменя обстоятелството, че съм убила десетки крочанки.

— То неизменно ще е налице. Важното е да не е било напразно.

Да не е било напразно. Елин му го беше казала през онези отдавнашни дни, след като нашийникът му падна. Дориан опита да не се замисля дали скоро нямаше да усети отново ледения Камък на Уирда около шията си.

— Не съм мекосърдечна крочанка. И никога няма да бъда, дори да сложа на главата си короната им със звезди.

Тази седмица често чуваше крочанките да шепнат за короната — дали най-накрая някой ще я намери. Короната със звезди на Рианон Крочан, открадната в сетния й миг от Баба Жълтонога. Дориан нямаше никаква представа къде се е загубила, след като Елин уби матроната. Дали не я бе оставила на онзи смахнат странстващ карнавал, с който пътуваше. Дали не са я продали за някоя и друга монета.

Манон продължи:

— Ако крочанките искат да се превърна в това, за да участват във войната, ще ги оставя да отлетят сами за Ейлве.

— Толкова ли е страшно да те е грижа за някого?

Боговете знаеха, че напоследък и на него самия му беше трудно.

— Не знам как — наежи се тя.

Нелепа лъжа. Дали заради голямата вероятност отново да му сложат нашийник в Морат, или защото беше оставил кралството си в ръцете на врага, Дориан дръзна да каже:

— Грижа те е. И го знаеш. Затова си толкова уплашена.

Златистите й очи пламнаха, но не отвърна нищо.

— Това не те прави слаба — допълни той.

— Тогава защо не следваш собствения си съвет?

— Грижа ме е. — Гневът му се надигна, за да посрещне нейния. И той реши да пусне юздите си. Да захвърли въздържанието. — Грижа ме е за повече неща, отколкото трябва. Грижа ме е дори за теб.

Поредното грешно изказване.

Манон се изправи — доколкото позволяваше палатката.

— Тогава наистина си глупак.

Тя нахлузи ботушите си и излезе в мразовитата нощ.

* * *

Грижа ме е дори за теб.

Манон се намръщи, въртейки се насън между Астерин и Сорел. Имаха броени часове до излитане — за да се устремят към Ейлве, както и към отряда, готов да се съюзи с крочанките. И навярно нуждаещ се от помощ.

Това не те прави слаба.

Кралят беше глупак. Наивно хлапе. Какво разбираше той?

Но думите му все пак се загнездиха в кожата й, в костите й. Толкова ли е страшно да те е грижа за някого?

Не знаеше. И не искаше да знае.

* * *

Пукването на зората вече наближаваше, когато нечие топло тяло се пъхна до неговото.

Дориан прошепна в мрака:

— Май трите не се събирате в една палатка, а?

— Не се върнах, защото съм съгласна с теб.

Манон издърпа одеялата върху себе си.

Дориан се поусмихна и пак заспа, стопляйки и двама им с магията си.

Като се събудиха, нещо остро в гърдите му се беше притъпило — макар и съвсем мъничко.

Манон обаче го гледаше смръщено отгоре. Той се надигна със стон и се протегна, доколкото му разрешаваше палатката.

— Какво има? — попита я, съзирайки гримасата й.

Манон нахлузи ботушите си и преметна пелерината през раменете си.

— Очите ти са кафяви.

Той вдигна ръка към лицето си, но Манон вече излизаше от палатката.

Дориан я изпрати с поглед. В лагера вече кипеше оживена подготовка за тръгване.

На мястото на остротата в гърдите му, която се бе притъпила през нощта, сега магията течеше по-свободно. Сякаш и тя се беше измъкнала от вътрешните окови, които бе поразхлабил снощи. Заради изповедта си, заради разкритието си… И облекчението, дошло с тях.

Слънцето едва се издигаше в небето, когато потеглиха на дългия път към Ейлве.