Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (37)

34

— Трябва да бием отбой — каза задъхано Галан Ашривер на Едион.

Стояха до шатрата с вода навътре сред редиците. Принцът беше оплискан с червена и черна кръв.

Три дни поред се сражаваха в мразовития вятър и снега, три дни ги изтласкваха на север километър по километър. Едион подменяше периодично войниците по фронтовата линия, но дори онези, които съумееха да поспят няколко минути, се връщаха в боя с все по-натежали крака.

Той самият бе напуснал фронтовата линия преди броени секунди, и то чак след като Килиан му нареди, принуждавайки се да го избута зад себе си. Воините от Гибелния легион си го запрехвърляха грубо, докато не достигна шатрата с вода, невъобразимо далеч от войската му, където принцът на Вендлин утоляваше жаждата си. Маслиновата му кожа беше придобила пепеляв цвят, а ашриверските му очи мътнееха, следейки войниците, които препускаха или се влачеха немощно покрай шатрата.

— Ако сега заповядаме отстъпление, ще ни гонят чак до Оринт — отвърна с болезнено гърло Едион.

Никога не бе виждал толкова огромна армия. Дори в Тералис.

Галан му подаде мяха с вода и Едион отпи жадно.

— Ще те следвам, братовчеде, накъдето и да ни поведеш, но не можем да продължим. Не и за поредна нощ.

Едион го знаеше. Осъзна го още когато боят не секна и изпод плащеницата на нощта.

Когато войниците започнаха да разпитват защо Елин Дивия огън не изпепелява враговете им. Защо поне не осветява бойното поле.

Защо пак е изчезнала.

Лизандра се биеше с илкените в облика си на уивърн, но я бяха принудили да отстъпи назад. Лесно изтребваше илкените, да, но и бе лесна мишена за стрелците и копиехвъргачите на Морат.

Някъде отпред, смущаващо близо, се надигнаха крясъци и звън на оръжия. Дори магията на елфическите лордове започваше да отслабва, а войниците им заедно с нея. Тихите асасини поемаха фронта, посичайки и Валги, и илкени със светкавична ловкост. Ала редиците им не бяха достатъчно многобройни. А подкрепленията на Ансел от Брайърклиф още ги нямаше.

Скоро — обещала бе преди няколко часа с нетипично сериозен тон червенокосата кралица, чийто легион мълниеносно губеше сила. — Останалата част от армията ми ще пристигне скоро.

Стръвно ръмжене прониза шумотевицата наоколо. Призрачният леопард вилнееше неуморно.

Едион трябваше да се върне на фронтовата линия. Да се подкрепи с малко храна и да се върне. Килиан щеше да въдворява ред известно време, но той беше генералът им. А в отсъствието на Елин… на него се падаше задачата да държи войниците в строя.

Но строят постепенно поддаваше подобно на пропукана язовирна стена.

— Река Ланис край Перант — рече Едион, загледан как Илиас и Тихите асасини свалят илкени от небето с точните си стрели.

По трудния начин бяха научили, че трябва да се целят първо в крилата. Да свалят зверовете от въздуха. А после да ги обезглавяват.

В противен случай се изправяха отново. И помнеха кой е опитал да ги убие.

— Ако се оттеглим на север — додаде Едион, — стигнем до Перант и прекосим реката, ще ги принудим и те да я прекосят. Така ще можем да разредим редиците им.

— Има ли мост?

Лицето на Галан се напрегна, когато един от оцелелите валгски принцове изпрати вълна от тъмна мощ към група техни войници, покосявайки ги така, както утринната слана попарва крехките цветя.

Отвърна му копие от вятър и лед — дело на Селен или Ендимион. Или на някого от множеството им братовчеди.

— Не и задоволително голям. Но реката е замръзнала. Може да я прекосим, след което да разтопим леда.

— С помощта на Елин?

Плах, предпазлив въпрос.

Едион махна към източника на магията, която сега ги отбраняваше от силата на валгския принц.

— Щом елфическите лордове са способни да правят лед, значи, могат да разтопят една замръзнала река. Под краката на моратската паплач.

Тюркоазените очи на Галан просветнаха — или заради плана, или защото не Елин щеше да го осъществи.

— Морат може да предвиди хода ни.

— Нямаме голям избор.

При Перант щяха да имат достъп до повече провизии, а и от града можеше да им изпратят подкрепления. Но мисълта за отстъпление…

Едион плъзна поглед по оределите им редици от изнемощели воини.

С отстъплението избираха живота. С боя — смъртта.

Защото, рано или късно, силите им щяха да се изчерпат. И всички щяха да загинат по тези южни полета.

Нямаше гаранция, че Роуан и спътниците му ще намерят Елин. Нито че Дориан и Манон ще се докопат до третия Ключ на Уирда и ще го дадат на кралицата му, ако изобщо смогнеха да се открият един друг в този хаотичен свят. Нямаше гаранция, че Манон ще убеди крочанките да се бият на тяхна страна.

Армадата им бе толкова разпокъсана по бреговете на Терасен, че нямаше как да им помогне. Подкрепленията на Ансел от Брайърклиф си оставаха основната им надежда. Ако лешоядите вече не оглозгваха костите им по бойното поле, докато те пристигнеха. Последните им съюзници.

Защото Ролф и мисенианците… не се знаеше дали изобщо ще дойдат. Още нямаха вести от тях.

— Заповядай отстъпление — каза Едион на принца. — И уведоми Ендимион и Селен, че ще ни е потребна силата им.

Да бранят с могъщия си магически щит гърбовете им, докато се мъчеха да избягат възможно най-далеч от моратската армия.

Галан кимна, нахлузи окървавения си шлем върху тъмната си коса и тръгна през стълпотворението от войници.

Отстъпление. Толкова скоро, толкова бързо. След цялото му обучение, след годините на жестоки битки и военно предводителство се стигаше дотук.

Дали изобщо щяха да се доберат до Перант?

* * *

Редът, под който армията бе марширувала на юг, напълно се срина при отбоя на север. Елфическите отряди останаха най-отзад, за да ги бранят с поотслабените си, но още здрави магически щитове. Да удържат моратската войска при подножието на планината, докато другите войници бягаха към Перант.

Негодуванието на куцащите, изтощени воини витаеше покрай Лизандра, докато крачеше мудно сред тях в облика на кон. Качила бе един млад мъж на гърба си, когато забеляза, че вътрешностите му се канят да изскочат през счупената му броня.

Километри наред кръвта му топлеше двете страни на тялото й.

Ала топлите струи отдавна бяха секнали. Замръзнали.

Като него самия.

Сърце не й даваше да го свали от гърба си, да зареже безжизненото му тяло на полето, за да го прегазят. Замръзналата му кръв и бездруго почти го беше споила с нея.

Всяка стъпка изискваше неимоверна воля, макар и нейните рани да зарастваха по-бързо от тези на войниците наоколо. Мнозина се строполяваха по пътя към Перант. Приятели и непознати вдигаха някои от тях.

Други така и не ставаха.

Съпротивата не трябваше да рухва толкова скоро.

Негодуванието набъбваше с всеки изминат километър към Перант, независимо от няколкочасовата почивка първата нощ. Къде е кралицата? Къде е огънят й?

Лизандра не можеше да се бие в облика си на Елин — не и достатъчно убедително, не и достатъчно умело, за да оцелее. А ако Носителката на огъня се сражаваше без огъня си… войниците можеше да се досетят.

Избягала е. Отново.

Втората нощ двама от Тихите асасини съзряха мъртвия войник на гърба й.

Безмълвно разтопиха с нагорещена вода кръвта, чрез която двамата бяха слепнали. После я измиха.

В облика си на дореста кобила не можеше да им благодари с думи, да ги попита дали знаят коя е. Въпреки това мъжете проявиха добрина.

Никой не посегна към самотния кон, скитащ из набързо скалъпения лагер. Някои войници си бяха опънали палатки. Множество от тях просто спяха край огньовете, загърнати с пелерини и жакети.

Ушите й бучаха. Още от първия сблъсък на бойното поле.

Не знаеше как откри шатрата му, но успя. Крилата на входа й бяха отворени, разкривайки го в компанията на Галан, Ансел и Рен.

Господарят на Алсбрук вирна вежди, като я видя да влиза, почти опирайки глава в платнения таван.

Кон. Още беше с облика на кон.

Рен закуцука към нея напук на умората, която несъмнено тегнеше върху всеки сантиметър от тялото му.

Лизандра потърси магическата нишка в себе си, онази към човешкото й тяло, към яркото сияние, което щеше да я смали до човешки ръст.

Четиримата в шатрата гледаха мълчаливо как се бори за нея. Как магията й изтръгва и сетните сили. В мига, в който си възвърна своята собствена кожа, вече летеше към покрития със слама под.

Не усети студения сблъсък, нито болката в коленете си.

Ансел веднага се озова при нея и я загърна с пелерината си.

— Къде се загуби, по дяволите?!

Дори кралицата на Пустошта беше пребледняла. Виненочервената й коса бе полепнала по главата й под напора на калта и кръвта.

Но на Лизандра не й бяха останали думи. Можеше единствено да стои на колене, стиснала пелерината около себе си.

— Тръгваме час преди съмване — обяви Едион, игнорирайки я със заповедта си.

Ансел и Галан кимнаха и излязоха тихо от шатрата. Рен пророни:

— Ще ви намеря храна, милейди — и също напусна.

Чу се скърцане на ботуши по слама и след секунда той се оказа коляно до коляно с нея. Едион.

По лицето му нямаше и капчица състрадание. Или топлина.

В рамките на една протяжна минута двамата само се взираха един в друг.

После принцът изръмжа приглушено:

— Планът ти беше пълен провал.

Тя не отговори. Просто преви рамене.

— Планът ти беше пълен провал — повтори той с блеснали очи. — Как изобщо ти хрумна, че можеш да бъдеш нея, да наденеш кожата й и да ти се размине току-така? Как очакваше да преодолееш факта, че армията ни разчита на нея да изпепели врага? При положение че ти самата си способна само да избягаш и да се върнеш с облика на някое животно?

— Нямаш право да ми приписваш вината за отстъплението — програчи тя.

Първите й думи от дни насам.

— Съгласи се да предадеш Елин на сигурна смърт и да позволиш на врага да ни разкъса на кървави парчета. Никоя от двете ви не сподели този план с нас, хората, подготвени да ви разяснят някои истини за войната, както и че срещу Морат ще ни трябва проклетата Носителка на огъня, а не някаква си неопитна, безполезна хамелеонка.

Удар след удар думите се вклиняваха в изнемощялото й сърце.

— Ние…

— Щом толкова си искала Елин да умре, можеше поне да го отложиш за след като изгореше пълчищата на Ераван!

— Това нямаше да я спаси от Майев.

— Ако ни бяхте казали, можеше да измислим друг план, да постъпим другояче, и сега нямаше да сме в това положение, дявол да те вземе!

Тя прикова поглед в калната слама.

— Тогава ме изгони от армията си.

— Ти съсипа всичко. — Думите му бяха по-студени от вятъра навън. — Двете с нея…

Лизандра затвори очи.

Пак се чу прошумоляване на слама, което й подсказа, че се е изправил на крака. След миг гласът му се стовари върху сведената й глава.

— Напусни шатрата ми!

Лизандра не знаеше дали има достатъчно сили да го стори, колкото и да й се щеше.

Трябваше да му се опълчи. Да му се развика, както той й викаше, търсейки отдушник за страха и отчаянието си.

Тя отвори очи и ги вдигна към него. Към яростта и омразата по лицето му.

Съумя да се изправи някак, макар и цялото й тяло да ревеше от болка. Съумя и да го погледне в очите.

— Напусни! — повтори с глух и леден глас Едион.

Боса в снега, гола под пелерината. Едион надникна към голите й крака, сякаш и той го съзнаваше. Без да го е грижа.

Ето защо Лизандра просто кимна, стисна по-здраво пелерината на Ансел и излезе в мразовитата нощ.

* * *

— Къде е тя? — попита Рен с купа водниста супа в едната ръка и парче хляб в другата.

Лордът огледа шатрата, като че очакваше да я открие под кревата или под сламата.

Едион продължи да се взира безмълвно в последните цепеници, догарящи в мангала.

— Какво си направил? — настоя Рен.

Краят наближаваше. Обречени бяха още откакто Майев отвлече Елин. Откакто кралицата му и хамелеонката бяха сключили тайната си уговорка.

Така че нямаше значение какво е казал. Не го интересуваше дали е несправедливо, или невярно.

Беше толкова уморен, че дори нямаше сили да свика срама си, задето й бе приписал вината за неминуемото поражение, което щяха да срещнат след броени дни пред стените на Перант.

Щеше му се да го беше зашлевила, да му се бе развикала.

А тя просто го остави да беснее. И излезе боса в снега.

Обещал беше да спаси Терасен, да удържи фронта. Правеше това от години.

А ето че се проваляше точно в изпитанието срещу Морат, най-важното от всички.

Щеше да събере силите си, за да се бори наново. Да мобилизира хората си. Просто… трябваше да поспи.

Не усети кога си е, тръгнал Рен — очевидно отишъл да издирва хамелеонката, в която бе толкова влюбен.

Но Едион трябваше да призове командирите на Гибелния легион. Да чуе как те смятат да се справят с провала.

Само че имаше енергия единствено да стои вторачен в огъня, докато дългата нощ се изнизваше покрай него.