Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (116)

113

Ераван я доближи задъхан.

— Лечително — процеди, излъчвайки нечистата си сила като черна аура.

Тя отстъпи назад към парапета на балкона. Валгският крал я последва като хищник, най-накрая спипал дълго преследвана плячка.

— Знаеш ли откога те издирвам? — Вятърът брулеше златистата му коса. — Подозираш ли дори на какво си способна?

Тя се поколеба, опирайки гръб в парапета, който я делеше от ужасяващата пропаст.

— Как мислиш, че се сдобихме с ключовете? — По устните му се появи изпълнена с омраза усмивка. — Съществувате и в моя свят. Но там не сте лечителки, а екзекуторки. Унищожителни. Способни да лекувате, но и да вредите. Да разнищвате тъканта на живота. На световете. — Ераван се ухили широко. — Затова ви покорихме. Използвахме ви да разкъсате материята на Портата на Уирда. Да ни дадете три парчета от нея. Майев така и не разбра. И никога няма да разбере. — Насеченият му дъх натежаваше все повече от садистичната наслада с всяка изречена дума, с всяка стъпка към нея. — Бяха нужни всички лечителки от моя свят, за да откъснат ключовете от портата. Но ти, с твоята дарба… ти можеш да го направиш и сама. А сега ключовете пак са в портата… — Той отново се усмихна. — Майев си въобразява, че идвам да те убия. Малката ти огнена кралица също. Дори не подозират, че исках да те открия. Преди Майев. Преди да те е погубила. А сега стоиш пред мен… Да знаеш колко ще се забавляваме двамата с теб, Ирен Тауърс.

Той стори поредна стъпка към нея. После спря.

Застина. Понечи да помръдне, но не успя.

Тогава погледна към каменния под на балкона. Към кървавия символ, в чиито очертания бе влязъл, без да разбере, прекалено съсредоточен в плячката си.

Знак на Уирда. Капан.

Младата лечителка му се усмихна и бялата светлина около ръцете й примигна, а очите й от златисти станаха сапфирени.

— Аз не съм Ирен.

* * *

Ераван извърна глава към небето, където Лизандра в облика на рук се спускаше откъм другата страна на кулата с Ирен в ноктестите си крака.

Силата му се надигна, но Ирен вече сияеше по-ярко от далечната зора.

Лизандра отвори нокти и пусна предпазливо Ирен на балкона, а тя се устреми към Ераван, излъчвайки светлина.

Дориан си върна собствения облик. От неговото тяло също струеше лечебна светлина, а със силата си ограждаше Знака на Уирда, впримчил Ераван. Вратата на кулата се отвори със замах и Елида изхвърча на балкона в същия момент, в който Лизандра се приземи с тихите си леопардови лапи върху каменния под.

Валгският крал не знаеше накъде да гледа. Докато Дориан не го удари с лечебната си светлина, карайки го да загуби равновесие. Лизандра веднага му се нахвърли и го прикова към студения камък. А Елида го прониза в корема с Дамарис, забивайки върха му в една от пролуките на каменния под.

Ераван изкрещя. Ала този звук не можеше да се мери с онзи, който издаде, когато Ирен го достигна и залепи длани като огнени звезди върху гърдите му.

Светът забави темпото си, изкриви се.

Но Ирен не се боеше.

Не се боеше от ослепителната бяла светлина, която избухна от нея, вливайки се в Ераван.

Той се изви с писък, но древният меч го беше закотвил непоклатимо към камъните.

Тъмната сила на валгския крал закипя, издигна се като вълна, готова да погълне света.

Ирен не й позволи да докосне нито нея, нито приятелите й. Надежда.

Каол твърдеше, че тя носи надежда. В утробата й също растеше надежда.

За по-добро бъдеще. За свободен свят.

Надеждата бе водила две жени от отсрещните краища на континента преди десет години. Надеждата бе накарала майката на Ирен да вземе ножа и да убие войника, който се канел да изгори дъщеря й жива. Надеждата бе накарала Мериън Локан да спечели на една млада наследница време да се измъкне, жертвайки собствения си живот.

Две жени, които никога не се бяха познавали, които светът бе приемал за обикновени. Две жени, Жозефин и Мериън, избрали надеждата в лицето на мрака.

Две жени, довели ги до този момент. До този шанс за бъдеще.

В тяхно име Ирен нямаше да се бои. В името на детето в утробата си нямаше да се бои.

В името на света, който с Каол щяха да изградят за рожбата си, Ирен нямаше да се бои.

Да, боговете ги нямаше вече, Силба я нямаше, но Ирен можеше да се закълне, че усеща как топлите й, нежни ръце я направляват. Как притискат гърдите на Ераван, докато валгският крал се мяташе, мъчейки се да я разкъса със силата на хиляда тъмни слънца.

Нейната сила обаче ги разби всички.

Нахлу безмилостно в него, в гърчещия се червей във вътрешността му.

Паразит. Инфекция, хранеща се с живота, с енергията, с радостта.

Някак отдалече тя съзнаваше, че цялата искри, свети по-ярко от пладнешкото слънце. Както и че валгският крал под нея не представлява нищо повече от гнездо усукани една в друга змии, които се опитваха да я ухапят, да отровят светлината й.

Нямаш власт над мен, каза му Ирен. На тялото, приютило паразита на всички паразити.

Ще те разкъсам на парчета — изсъска той. — И ще започна с детето в…

Ирен разпали силата си само с една мисъл.

Ераван изкрещя.

Силата на сътворението и унищожението. Това таеше в себе си.

Създателка на живот. Сътворителка на светове.

Тя продължи да го изгаря късче по късче. Зае се първо с крайниците му, придвижвайки се навътре.

А когато магията й започна да се изцежда, Ирен протегна ръка.

Не усети болка, когато някой разряза дланта й. И едва почувства натиска на мазолестата ръка, която се сключи с нейната.

Ала когато суровата магия на Дориан Хавилиард се изля в нея, Ирен ахна.

И се превърна в звездна светлина, в топлина, сила и радост.

* * *

Силата на Ирен беше силата на живота. На чистия, неомърсен живот.

Едва не събори Дориан на колене, когато се срещна с неговата. Когато той й я предаде доброволно, безвъзмездно, докато Ераван лежеше под тях. Прикован с меч към каменния под.

Демонският крал изрева.

Удовлетворение. Болката му трябваше да достави удовлетворение на Дориан. Защото беше предвестник на края му.

В името на Адарлан, на Сорша, на Гавин и Елена. За всички тях Дориан изля силата си в Ирен.

Ераван се замята и магията му се надигна, блъсвайки се в непробиваема стена от светлина.

Но Дориан нареди:

— Името му!

Ирен, съсредоточена в мисията си, дори не надзърна към него.

Ераван обаче срещна погледа му, стенейки от болка.

Омразата в очите на демонския крал можеше да погълне целия свят.

— Името на баща ми — настоя безцеремонно Дориан. — Отнел си му го.

Чак сега осъзнаваше колко отчаяно се нуждаеше да го разбере.

Жалък, безгръбначен мъж — процеди безгласно Ераван. — Също като теб…

— Кажи ми името му! Върни му го!

Ераван се закикоти през писъците си. Не.

— Върни го!

Този път Ирен го изгледа недоумяващо. Магията й секна за миг.

Ераван скочи и силата му избухна.

Дориан я изтласка и се хвърли към демонския крал. Към Дамарис.

Крясъкът на Ераван заплаши да срути двореца, когато Дориан заби острието още по-надълбоко. И го завъртя. Пусна общата им сила по него.

— Кажи ми името му — просъска задъхано през зъби.

Ирен, вкопчила се в другата му ръка, го предупреди тихо. Дориан почти не я чу.

Ераван просто се изсмя отново и се закашля, когато силата им продължи да го изгаря отвътре.

— Има ли значение? — попита приглушено Ирен.

Да. Дориан не знаеше защо, но имаше.

Баща му може и да беше заличен от Отвъдното, от всяко измерение, но заслужаваше да му върне името.

Като вид отплата. Макар и само за да му даде поне мъничко покой.

Силата на Ераван пак се надигна към тях. Дориан и Ирен я потиснаха.

Сега. Трябваше да го довършат сега.

— Кажи ми името му! — изръмжа Дориан.

Ераван му се усмихна. Не.

— Дориан — предупреди го пак Ирен.

По лицето й се стичаше пот. Нямаше да издържи още дълго. А да рискува нейния живот…

Дориан изпрати силата им по острието. Дръжката на Дамарис засия.

— Кажи ми…

Твоето е.

Ераван изцъкли очи, когато думите се изнизаха от него.

Дамарис ги беше извлякъл от съзнанието му. Но Дориан нямаше време да се диви на силата на меча.

Името на баща му…

Дориан.

Взех името му — изплю Ераван, гърчейки се, докато Дамарис изтръгваше думите от него. — Заличих го. Но той си го спомни веднъж. Само веднъж. Когато те съзря за първи път.

От непоносимата истина по лицето на Дориан се затъркаляха сълзи.

Навярно баща му несъзнателно бе скрил името си в собствения си син като последен бунт срещу Ераван. Беше го дал на него като таен знак, че мъжът в обсебеното от демон тяло още се бореше. Никога не бе спрял да се бори.

Дориан. Името на баща му.

Дориан пусна дръжката на Дамарис.

Ирен се задъхваше. Веднага — трябваше да приключат веднага.

Въпреки валгския крал пред него нещо в гърдите на Дориан се отпусна. Най-сетне зарасна.

И докато топлината на магиите им изпаряваше сълзите по лицето му, Дориан каза на Ераван:

— Аз разруших крепостта ти. — Усмихна му се стръвно. — А сега ще унищожим и теб.

После кимна на Ирен.

Очите на Ераван лумнаха като живи въглени. А Ирен пак освободи силата им.

* * *

Ераван беше безпомощен срещу суровата магия, преливаща се с тази на Ирен, със силата, сътворяваща светове.

Целият град и равнината наоколо грейнаха от ослепителна светлина. Толкова ярка, че Елида и Лизандра закриха очите си. Даже Дориан затвори своите.

Но Ирен видя всичко. Видя какво се криеше в Ераван.

Изроденото, противно същество вътре. Древно и пропито с омраза, мъртвешки бледо. Бледо, защото цяла вечност бе съществувало в пълен мрак, без нито веднъж да зърне слънчева светлина.

Без да види нейната светлина, която сега обгръщаше луннобялата му, вехта плът.

Ераван се гърчеше в конвулсии, превиваше се върху пода, приклещен на това странно място в него самия.

Жалък си, каза просто Ирен.

В златистите му очи пламна огън на ярост и ненавист.

Но тя само му се усмихна, извиквайки красивия облик на майка си. За да му го покаже.

Прииска й се да знаеше как бе изглеждала майката на Елида, за да му покаже и Мериън Локан.

Двете жени, които беше убил със собствената си ръка или с чужда, и то без дори да се замисли.

Две майки, чиято любов към дъщерите им и надежда за по-добър свят можеше да надвие дори силата на Ераван. Дори Ключовете на Уирда.

И докато лицето на майка й още сияеше пред него, докато му показваше грешката, която дори не подозираше, че е допуснал, Ирен сви ръка в юмрук.

Ераван изпищя.

Тя стисна юмрука си още по-здраво и някак далечно усети как истинската й ръка прави същото. Усети как ноктите й се впиват в плътта.

Не се вслуша в молбите на Ераван. В заплахите му.

Просто стисна юмрук. И продължи да го стиска.

Докато от валгския крал не остана само тъмен пламък в шепата й.

Тя я стисна за последен път и тъмният пламък угасна.

Сетне сякаш полетя надолу обратно към тялото си. И действително падаше — ръката й се изплъзна от тази на Дориан и тя залитна назад към козинестото тяло на Лизандра.

Дориан се спусна да улови отново ръката й, за да не прекъсва потока на магиите им, но вече нямаше нужда.

Нямаше нужда нито от неговата сила, нито от тази на Ирен.

Ераван лежеше безжизнен на каменния под, забол изцъклени, незрящи златисти очи в нощното небе.

Кожата му постепенно посивя и започна да се спаружва, да гние.

Сякаш животът му се разлагаше отвътре.

— Изгори го — рече дрезгаво Ирен с ръка на корема.

Отвърна й радостна искра от силата на Дориан.

Той не се поколеба. И пламъците му светкавично погълнаха разлагащото се тяло пред тях.

Но огънят се оказа непотребен.

Защото още преди да изпепели дрехите му, Ераван се разпадна. Превърна се в купчина суха плът и крехки кости.

Дориан обаче изгори и тях.

Всички на балкона наблюдаваха мълчаливо как валгският крал изтлява в пепел.

Накрая зимният вятър повя покрай кулата и я отнесе надалеч.