Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (31)

28

Елин тичаше.

Изнемощелите й крака се препъваха по тревата, окованите й ръце ограничаваха движенията на тялото й, но тя продължаваше да бяга. Избра си посока, напълно произволна посока, но с речните мъгли от лявата й страна, и се устреми нататък.

Слънцето изгряваше и военният лагер… Зад нея имаше раздвижване. Викове.

Тя се изолира от всичко и тръгна надясно. Към изгряващото слънце, сякаш виждаше в него топлата прегръдка на Мала.

През тесния отвор на маската не влизаше достатъчно въздух, но тя продължи да препуска покрай палатките, покрай войници, които извъртаха недоумяващо глави след нея. Стискаше ръжена в желязната си ръкавица и нарочно не поглеждаше към суматохата отзад, навярно породена от Каирн.

Тогава обаче чу яростните му заповеди.

Приближаващите бързи стъпки по тревата зад нея. От палатките напред също започнаха да изскачат войници, вдигнати по тревога от крясъците.

Босите й стъпала прелитаха по земята, изтощените й крака я умоляваха да спре.

Но Елин хукна към източния хоризонт. Към гората и планината, към слънцето, извисяващо се над тях.

А когато първият войник се изпречи на пътя й със заповед да спре на място, тя насочи железния ръжен към него и дори не забави крачка.

* * *

Смъртта пееше на Лоркан.

Хищните птици, поели към вътрешността на лагера, му подсказваха, че Белия трън е наближил шатрата на Каирн.

Съвсем скоро щеше да им подаде сигнал.

Лоркан и Гавриел притаиха дъх, подготвяйки силата си. Тя пулсираше в телата им, надигаше се на сродни по размери вълни.

Смъртта обаче ги зовеше от друго място в лагера.

По-близо до тях. И се движеше стремглаво.

Лоркан огледа проясняващото се небе, началото на гората. Входът на лагера, бранен от стражи.

— Някой тича насам — прошепна на Гавриел. — Белия трън още е в лагера.

Фенрис. Или Конал. Или пък сестрата на Есар, която открай време не харесваше. Не че това би му пречило, ако елфата изпълнеше обещанието си.

Той посочи на север от входа.

— Ти поеми онази страна. Бъди готов да атакуваш от северния фланг.

Гавриел се устреми натам като хищник, готов да скочи от засада, когато Лоркан нападнеше челно.

Смъртта проблясваше наблизо. Белия трън почти достигаше центъра на лагера. А силата, летяща към източния вход…

Лоркан не можеше да чака повече.

Изскочи от укритието на гората. Тъмната му сила се виеше около тялото му, готова да посрещне всеки, който изскочеше от редиците с палатки.

Той извади меча от ножницата на хълбока си и заоглежда небето, лагера, света, докато смъртта блещукаше недалеч, а изгряващото слънце позлатяваше тревистите хълмове и изпаряваше росата с утринната си топлина.

Нищо. Нямаше представа какво, кой…

Тъкмо достигаше първата тясна, стръмна падина, водеща към началото на лагера, когато пред очите му изникна Елин Галантиус.

От гърлото му се надигна неочакван стон, докато я гледаше как препуска между палатките с желязна маска и оковани ръце; с окървавена кожа и къса бяла рокля. Косата й беше по-дълга от последния път, когато я бе видял, и полепнала с кръв по главата й.

Коленете му се подкосиха и дори магията му сякаш угасна за миг, докато наблюдаваше отчаяния й бяг към изхода от лагера.

Войници от всички страни се стичаха към нея.

Лоркан се окопити и освободи магията си надалеч. Не към нея, а към Белия трън, който още се движеше в галоп към центъра на лагера.

Тя е тук, тя е тук, тя е тук, сигнализира му.

Ала Лоркан беше твърде далеч, тревистите възвишения и котловини помежду им сякаш се ширеха до безкрая. Десетина войници обградиха Елин, препречвайки пътя й към откритото поле.

Единият замахна с меча си да разсече черепа й на две.

Но глупакът не знаеше пред кого стои. Пред каква мощ.

Както и че не го нападаше огнедишаща кралица, окована в желязо, а асасин.

Елин посрещна меча с вдигнати ръце.

С едно планирано движение.

Острието не достигна целта на войника, а нейната собствена.

Попадна точно в средата на веригата между ръцете й.

Желязната брънка се счупи.

В следващия момент мечът се озова в освободените й ръце. И от гърлото на елфа шурна кръв.

Елин се завъртя и атакува другите войници, изпречили се на пътя на свободата й. Тичащ към нея, Лоркан наблюдаваше сцената с изумление.

Кралицата развъртя меча пред стъписаните погледи на войниците. Замах, навеждане, атака.

С другата си ръка докопа един от кинжалите им.

И всичко приключи. След броени секунди от изхода на лагера я деляха едва шестимата стражи, вадещи оръжията си…

Лоркан изпрати магията си като смъртоносна мрежа, която повали войниците на колене. И прекърши вратовете им.

Елин не се поколеба. Прелетя покрай строполените им тела право към полето и хълмовете. Към Лоркан.

Той й сигнализира. Към мен, към мен.

Дали защото чу сигнала му, или защото го видя, Елин продължи да препуска към него.

Невредима. Изглеждаше невредима, но толкова слаба, че оплисканите й в кръв крака като че ли едва я държаха изправена.

Помежду им се простираше хълмисто поле със стръмни възвишения и дълбоки падини. Лоркан изруга.

Нямаше да се справи сама, не и по такъв терен, не и толкова изнемощяла…

Тя обаче намираше сили.

Потъна в първата падина, а магията на Лоркан продължаваше да струи. Към нея, към Белия трън.

След малко Елин се появи на билото на хълма. Движенията й ставаха все по-мудни, личеше си, че тялото й е изтощено до краен предел.

Чу се обтягане на тетива и стена от стрели литна към небето. Устремена към голите хълмове, където тичаше Елин.

Лоркан изпрати вълна от магията си и ги отблъсна.

Войниците изстреляха нови. Този път единични, но от толкова много посоки, че Лоркан не можеше да проследи източниците им. Опитни стрелци, някои от най-вещите на Майев. Елин трябваше да…

Вече го правеше.

Започна да бяга на зигзаг, за да ги затрудни.

Притичваше наляво-надясно по хълмовете, все по-бавна с всяко следващо възвишение, с всяка стъпка към Лоркан, който също тичаше към нея, скъсявайки ударно стотината метра помежду им.

Една стрела изсвистя към гърба й, но Елин се хвърли встрани и се подхлъзна на тревата и калта. Изправи се за секунда, без да изпуска оръжията си от ръце, и пак хукна през насечения терен.

Още една стрела полетя към нея и Лоркан понечи да я отблъсне, но стена от блещукащо злато го изпревари.

От север към тях тичаше Гавриел, прескачайки хлътнатини и ридове. Елин се скри в някаква падина и когато изникна, Пумата вече бягаше редом с нея, обгърнал я в златистия си щит. Не плътно — държеше го във въздуха около тях. Магията му не можеше да я доближи повече заради желязната й маска, веригите по тялото й и ръкавиците й.

Откъм лагера прииждаха войници и Лоркан запрати черен вихър към тях. Всеки, попаднал на пътя му, загиваше. Оцелелите се натъкваха на непробиваема стена.

Разгърна я колкото можа по-нашироко. Независимо от кръвната клетва към Майев, те си оставаха неговият народ, неговите войници. Ето защо се мъчеше да предотврати смъртта им. Да ги спаси от самите тях.

Елин вече се препъваше и Лоркан побърза да прекоси последните хълмове помежду им.

Отвори уста да изкрещи нещо, незнайно какво, но тогава оглушителен писък прониза синьото небе.

Вопълът на Елин, когато чу гневния крясък на ястреба, счупи нещо в гърдите на Лоркан.

Въпреки това кралицата продължи напред към укритието на гората. Лоркан и Гавриел се изравниха с нея и когато измършавелите й крака наново я предадоха, Лоркан я хвана под ръка и я затегли напред.

Бърз като падаща звезда, Роуан се насочи към тях. Достигна ги тъкмо когато навлизаха в гората и се преобрази веднага щом краката му докоснаха земята. Всички спряха и Елин се просна на килима от борови иглички.

Роуан мълниеносно се озова пред нея и ръцете му зашариха по маската й, по веригите, по окървавените й рамене, по измъченото й тяло…

Елин изпъшка отново и простена:

— Фенрис.

На Лоркан му отне секунда да я разбере. Наложи се кралицата да посочи зад тях към лагера и да повтори, сякаш нямаше сили за други думи:

— Фенрис.

Хриплив шепот. Молба. Пресеклива, задавена в кръв молба.

Фенрис бе останал с Каирн. В лагера. Ридаейки, Елин пак посочи натам.

Роуан извърна глава от вречената си.

Яростта в очите му можеше да погълне целия свят. И с тази ярост щеше да въздаде мъст, каквато само вречен можеше да отприщи заради възлюбената си.

Кучешките зъби на принца проблеснаха, но каза на Лоркан с онова смъртоносно спокойствие:

— Води я на поляната. — После кимна към Гавриел. — Ти идваш с мен.

Роуан погледна за последно Елин с бушуващ леден гняв в очите и двамата с Пумата се втурнаха обратно към потъналия в хаос и кървища лагер.