Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (48)

45

Отново отекна сблъсък на камък в камък, кулата се разлюля и Ирен опря ръка в поддаващата стена на крепостта Уестфол. Надолу по коридора хората крещяха панически. Някои заридаха, други скочиха върху близките си, за да ги предпазят с телата си от падащите отломки.

Зората едва бе пукнала, а битката вече се вихреше с пълна мощ.

Ирен се притисна към камъка с блъскащо сърце и заброи глътките въздух, докато треперенето й стихнеше. При предишното нападение бяха шест.

Този път, за радост, й трябваха само три.

Пет дни. Пет дни на безкраен кошмар, от който единствено най-тъмните часове на нощта им носеха отмора.

Виждаше Каол само колкото за кратка целувка и прегръдка. Първия път се появи с рана на слепоочието и тя я излекува. Следващият се бе опрял тромаво на бастуна си, целият покрит с мръсотия и кръв — по-голямата част от която чужда.

От черната коремът й се преобръщаше. Валгска. На бойното поле имаше Валги. Обсебили човешки тела. Прекомерно много, за да ги освободи. Не. С това щеше да се заеме след битката. Ако оцелееха.

Прекалено скоро. Ранените и умиращите започнаха да прииждат прекалено скоро. Еретия бе превърнала тържествената зала в болнично отделение и именно там Ирен прекарваше по-съществената половина от времето си. Натам вървеше и сега след онези няколко часа безпаметен сън.

Кулата спря да се люлее и Ирен обяви на всеослушание:

— Руките удържат фронта. Морат ни обстрелва с катапулти, защото не успява да проникне през крепостните стени.

Вярно само отчасти, но семействата, залегнали в коридора върху шалтетата за спане и малкото си притежания, като че ли се поуспокоиха.

Руките действително бяха обезвредили доста от катапултите на Морат, но оставаха още няколко — достатъчно да срутят крепостта и града. И макар още да бележеха отпор на фронта, нямаше да е за дълго.

Ирен не искаше да знае колко от птиците са загинали в боя. Броят на ранените ездачи в тържествената зала обаче й подсказваше, че са много. Еретия се бе разпоредила да водят ранените руки в един от вътрешните дворове, назначавайки им пет лечителки, които да се грижат за тях, и пространството беше толкова препълнено, че едва се минаваше през него.

Ирен продължи със забързани стъпки напред, заобикаляйки внимателно отломките, пръснати по стълбището на кулата. Предния ден така се беше подхлъзнала на някакво парче дърво, че едва не си беше прекършила врата.

Стоновете на ранените достигнаха до нея много преди да влезе в тържествената зала. През отворените й врати се мяркаха редици от войници на хаганата и Аниел. Лечителките не разполагаха с легла за всички, ето защо мнозина лежаха по постелките на пода. А онези, за които и те не бяха достигнали, се задоволяваха с пелерини и одеяла, струпани върху студения камък.

Нищо не стигаше — нито провизиите, нито лечителките. Трябваше да доведат повече от останалата част от армията си.

Ирен нави ръкави и тръгна към умивалника до вратите. Няколко от децата, чиито семейства бяха открили подслон в крепостта, изхвърляха легените с мръсна вода и ги пълнеха с топла и чиста на всеки няколко минути.

На Ирен не й харесваше да допуска децата в близост до толкова кръв и болка, но просто нямаше кой друг да върши и тази работа. И то с такова желание за помощ.

Господарят на Аниел може и да беше ужасен кучи син, но поданиците му бяха смели, благородни хора. И бяха оставили у съпруга й далеч по-дълбока следа от противния му баща.

Ирен изтърка хубаво ръцете си, независимо че ги беше измила, преди да слезе, и ги изтръска от водата. Не биваше да пилеят в бърсане оскъдните си парчета плат.

Магията й почти не се беше възстановила въпреки часовете сън. Знаеше, че ако погледне към крепостната стена, ще зърне Каол да се крепи на бастуна си или дори да яхва бойния кон, който бяха оборудвали със специалната му шина. При последната им среща предния следобед вече куцаше сериозно.

Ала не се оплака — не я помоли да пести силата си. Щеше да се бие, без значение дали беше на крака, с бастун, в количката или на кон.

Еретия я пресрещна по средата на залата с лъснала от пот тъмна кожа.

— Водят една ездачка. Гърлото й е раздрано от нокти на звяр, но още диша.

Ирен сдържа тръпката си на ужас.

— Имало ли е отрова по ноктите?

Множество от валгските изчадия имаха отровни нокти.

— Рукинът, който дойде да ни предупреди, че я изпращат, не знаеше.

Ирен извади комплекта си с инструменти от кожената чанта на хълбока си и огледа залата за удобно място, където да разположи ездачката. Беше препълнено, но намери някакво кътче до умивалниците, където току-що си бе измила ръцете.

— Ще ги посрещна на вратата.

И тя понечи да тръгне към входа.

Еретия обаче я хвана за ръката и тънките й пръсти се впиха леко в плътта й.

— Почина ли си достатъчно?

— А ти? — отвърна на свой ред Ирен.

Оставила я беше тук, когато преди няколко часа се насочи към леглото, и явно Еретия или бе пристигнала доста преди нея сутринта, или изобщо не си беше тръгвала.

Еретия присви кафявите си очи.

— Не аз трябва да внимавам колко се натоварвам.

Ирен си даваше сметка, че не говори за Каол и връзката между телата им.

— Знам си границите — увери я сковано тя.

Еретия изгледа многозначително още плоския й корем.

— Мнозина изобщо не биха рискували.

Ирен спря.

— Заплаха ли има?

— Не, но бременността, особено ранната, е изтощителна. И то без ужаса на войната и източването на магията ти докрай всеки божи ден.

Ирен позволи на думите да попият в съзнанието й.

— Откога знаеш?

— От няколко седмици. Усетих с магията си.

Ирен преглътна.

— Още не съм казала на Каол.

— Според мен няма по-подходящ момент от този — посъветва я лечителката, махвайки към треперещата крепост около тях.

Ирен го проумяваше. От известно време търсеше начин да му каже. Но да му стовари подобно бреме, такава тревога за нейната безопасност и тази на живота, растящ в нея… Не искаше да го разсейва. Да умножава страха, с който несъмнено се бореше, защото тя беше тук, с него.

А и осъзнаеше ли Каол, че ако той загинеше в бой, нямаше да сложи край само на нейния живот… Затова не можеше да му каже. Още не.

Сигурно това я правеше егоистична глупачка, но просто не можеше. Макар че в секундата, в която достигна до това в банята на кораба, след като цикълът й вече закъсняваше дни наред, заплака от щастие. А после я връхлетя и мисълта какво значеше да носи дете в утробата си по време на война; как същата тази война можеше и още да вилнее или поне да е в сетните си страховити дни, когато рожбата й се появеше на бял свят.

В онзи миг Ирен реши да стори всичко по силите си детето й да не се ражда в свят на мрак и зло.

— Ще му кажа, когато сметна за добре — заяви накрая с леко рязък тон.

Откъм отворените врати се чуха викове:

— Направете път! Направете път за ранената!

Еретия се смръщи, но хукна заедно с Ирен да посрещне жителите на града, натоварени с окървавена носилка и почти мъртвата ездачка на нея.

* * *

Конят под Каол пристъпи от крак на крак, но не понечи да избяга от мястото им зад по-долния назъбен парапет на крепостната стена. Не беше расов като Фараша, но все пак достатъчно стабилен. Сърцатото животно не се бунтуваше срещу оборудваното му с шина седло, а на Каол друго не му и трябваше.

Знаеше, че слезеше ли от коня, нямаше да може да ходи. Напрежението в гръбнака му подсказваше колко усилено се труди Ирен, въпреки че слънцето едва изгряваше. Но той се биеше също толкова успешно и на конски гръб — и така можеше да предвожда войниците.

Армията на Ераван, ширнала се твърде надалеч, за да преброи войниците, се спусна към стените на града за поредния ден на безпощадна атака.

Руките излетяха в небето, избягвайки вражеските стрели и копия, и започнаха да грабят войници от земята, да ги разкъсват на парчета. Яхналите ги рукини сипеха яростно стрели със стратегически прелети, организирани от Сартак и Несрин.

Но след петдневните сражения дори могъщите руки вече летяха по-мудно.

А обсадните кули на Морат, които в началото лесно превръщаха в отломки от метал и дърво, сега се движеха невъзпрепятствани към крепостната стена.

— Приготви войниците за битка! — нареди Каол на свъсения капитан, застанал наблизо.

Капитанът предаде командата надолу по редиците, събрани от Каол преди съмване.

През изминалите два дни няколко отряда моратски войници съумяха да хвърлят куки до върха на крепостните стени, издигайки обсадни стълби с множество вражески войници по тях. Каол мълниеносно ги свали и макар воините на Аниел да не знаеха какво да правят с обсебените от демони мъже, които им налетяха, се подчиняваха на освирепелите му заповеди. Скоро пресушиха потока от врагове през стените, прерязвайки въжетата, крепящи стълбите.

Но приближаващите кули… тях нямаше да отблъснат така лесно. Нито пък войниците, които щяха да се излеят по металните мостове между кулите и стената.

Зад него, няколко етажа по-нависоко, баща му несъмнено наблюдаваше. И вече бе подал сигнала с фенерите, който Сартак им беше казал да използват, когато руките трябваше да се върнат, за да повалят обсадните кули.

Руките обаче се бяха устремили към задните редици на моратската армия, откъдето командирите се разпореждаха с валгските пълчища. Ход, предложен от Несрин миналата вечер: да прекратят атаките над безкрайните предни редици и вместо това да елиминират пълководците. Да всеят хаос и смут.

Първата обсадна кула приближаваше с металическо скърцане. Теглеха я уивърни с отрязани криле и оковани с вериги тела. Зад нея вече се редяха войници в две колони, готови да щурмуват крепостта.

Днешният удар щеше да е силен.

Конят под Каол отново пристъпи от крак на крак и той го потупа по покрития от броня врат. Звънът на металната му ръкавица потъна в шумотевицата наоколо.

— Търпение, приятелю.

Надалеч, отвъд обсега на стрелците, катапултът зареждаше. Едва преди трийсетина минути изстреляха голям камък и Каол се скри под някаква арка, молейки се кулата, която бяха ударили, да не рухне.

И Ирен да не е наблизо.

Почти не я виждаше през последните дни на кръвопролития и умора. Не му се отдаваше възможност да й каже какво знае. Какво чувства в сърцето си. Задоволи се единствено с дълбока, пък било то и кратка целувка, а сетне хукна към онази част на зъбците, където се нуждаеха от него.

Каол извади меча си и наскоро излъсканият метал простена, излизайки от ножницата. Пръстите на другата му ръка стиснаха дръжките на щита. Щит на рукин, лек и предвиден за бързи сражения. Шината, която го придържаше върху седлото, беше стабилна, закопчалките й — сигурни.

Войниците по парапета нервничеха пред приближаващата се обсадна кула. Пред потресаващата гледка.

— Някога са били хора — провикна се Каол и гласът му се извиси над пукотевицата от битката отвъд крепостните стени. — И още умират като хора.

Няколко меча спряха да треперят.

— Вие сте народът на Аниел! — продължи той, разпервайки щита си и насочвайки меча си към врага. — Да им покажем какво значи това!

Обсадната кула се блъсна в крепостта и металният мост от най-горното й ниво се стовари върху каменния зъбец под него.

Каол свика онази своя студена, пресметлива съсредоточеност.

Съпругата му се намираше в крепостта зад него. Бременна с детето им.

Нямаше да я предаде.

* * *

Една от обсадните кули достигна крепостната стена и в древния замък вече се спускаха войник след войник.

Независимо от разстоянието, Несрин виждаше хаоса по парапетите. Каол въртеше меча си насред него, яхнал сивия си кон.

Прелитайки над армията с порой от стрели и копия, Несрин предприе вираж наляво и руките зад нея я последваха.

В отсрещния край на бойното поле Борте и Йеран, повели втори отряд рукини, свърнаха надясно и двете групи се превърнаха в огледален образ, устремявайки се една към друга, преди да се върнат, за да пометат задните редици на врага.

В същия момент Сартак, предвождащ трети отряд, нападна от противоположната посока.

Повалили бяха двама командири, но оставаха още трима. Не принцове, слава на тукашните богове и трийсет и шестте от хаганата, ала все пак Валги. Черна кръв покриваше бронираните пера на Салки и на всички други руки в небето.

Миналата вечер Несрин часове наред бе чистила Салки. Всички рукини го правеха, иначе рискуваха засъхналата кръв по перата на птиците да попречи на полета им.

Несрин зареди стрела в лъка си и си избра мишена. Отново.

Последния път валгският командир й се беше изплъзнал. Сега обаче нямаше да успее.

Салки се спусна ниско, поемайки стрела след стрела по металния нагръдник на бронята си, по непробиваемите си пера и кожа. Несрин едва не повърна, когато една стрела го прониза преди дни. Преди цяла вечност. Часове наред ги събираше от тялото му — щръкнали като тръни по бодливо растение.

През това време Сартак обикаляше лагерните огньове, утешавайки онези, чиито руки не бяха оцелели. И руките, чиито ездачи бяха загинали. Вече бяха напълнили цял фургон с копията им сулд — в готовност да ги откарат у дома, където да ги забият по голите склонове на Арундин.

Когато Салки се спусна достатъчно към земята, че да свали няколко Валги от конете им и да ги разкъса с нокти, Несрин стреля по командира.

Не видя дали го улучи.

Защото вой на рог прониза глъчката.

Рукините нададоха викове, загледани на изток. Към морето. Където дарганската кавалерия и взвод пехотинци препускаха в атака към незащитения източен фланг на моратската армия. Хасар, възседнала коня си муники, предвождаше хаганската войска.

* * *

Две армии се сблъскаха на полето пред древния град, едната тъмна, другата — златиста.

Жестокото, кърваво сражение продължи тягостни часове в сивкавия ден.

Но войската на Морат не отстъпваше. Въпреки че Несрин и рукините, командвани от Сартак и Хасар, обединиха сили с новите отряди, Валгите продължаваха да се бият.

Ордите на Морат още разделяха хаганската армия от обсадения град като мрачен океан.

И щом се спусна нощ, прекалено непрогледна дори за Валгите, войската на хагана се оттегли, за да се подготви за сражението призори.

Несрин отлетя към опазената крепостна стена, за да вземе Ирен и Каол, окървавени и капнали от умора — и те трябваше да присъстват на военното съвещание между децата на хагана. Навсякъде из лагера отекваха стоновете и агонизиращите крясъци на войниците, а лечителките, командвани от Хафиза, им се притечаха на помощ, преди да настъпи новото сражение.

Но като стигнаха шатрата на принцеса Хасар, като се събраха около картата на Аниел, смогнаха да обсъдят положението в рамките едва на броени минути, преди да ги прекъснат.

Човекът, когото Каол най-малко очакваше да зърне, се появи на входа на шатрата.