Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (93)

90

Манон се свлече на колене върху каменния под и не помръдна дълго, дълго време.

Не чуваше думите на всички, които й говореха и я докосваха по рамото. Не чувстваше студа.

Слънцето се издигна в небето и започна да се спуска.

В даден момент Манон легна върху камъните и се сви на топка до стената. Събуди се загърната от голямо крило. Абраксос дремеше и топлият му дъх галеше главата й.

Не й бяха останали думи. Само бучаща тишина.

Тя се поизправи и се измъкна внимателно изпод крилото на бранителя си.

Зазоряваше се.

А на мястото на вещерската кула и цялата вражеска армия се стелеше единствено обгоряла земя.

Морат се бе оттеглил. Надалеч.

Градът и крепостните стени бяха оцелели.

Тя разбуди Абраксос с милувка.

Уивърнът й още не можеше да лети, затова слязоха заедно по стълбището на бойния парапет. Минаха през портите на двореца и поеха по градските улици.

Не я беше грижа, че ги следваха. Все повече и повече хора.

Изгряващото слънце позлатяваше кръвта и отломките, изпълващи улиците.

Манон не усети топлината му по лицето си, като излязоха от южната порта и тръгнаха през полето. Не я вълнуваше, че някой отваря тежките врати заради тях.

Абраксос избутваше купчини валгски трупове, разчиствайки пътя й. И на всички, които ги следваха.

Цареше абсолютна тишина. И в нея, и над равнината.

Тишина и пустота.

Манон прекоси застиналото бойно поле. И спря чак като стигна центъра на взрива. Като навлезе в сърцевината му.

От кулата нямаше и помен. Нито от вещиците в нея и около нея. Дори камъните се бяха разтопили.

Нямаше следа от Тринайсетте и храбрите им, доблестни уивърни.

Манон падна на колене.

Вдигна се пепел, лека като сняг, и полепна по сълзите върху лицето й.

Абраксос легна и изви опашка около нея, а тя се преви над коленете си и зарида.

Ако погледнеше зад себе си, щеше да зърне Тление. И Бронуен. Петра Синьокръвна.

Едион Ашривер, Лизандра и Рен Алсбрук.

Принц Галан и капитан Ролф, и Ансел от Брайърклиф, Илиас и елфическите благородници.

Ако погледнеше, щеше да види дребните бели цветя в ръцете им. И да се зачуди откъде са ги взели посред зима.

Ако погледнеше, щеше да види хората, събрали се зад тях, толкова много, че се точеха чак до портите на града. Щеше да види как човеци стоят рамо до рамо с крочанки и Железни зъби.

Всички идваха да почетат заедно Тринайсетте.

Ала Манон не погледна зад себе си. Дори когато военачалниците, последвали я дотук, се заеха да полагат цветята по взривената, окървавена земя. Дори когато сълзите им започнаха да капят по пепелта.

Те не продумаха. Не продумваше и никой от тълпата след тях. Някои носеха цветя, но мнозина идваха с мънички камъчета, които оставяха на лобното място. Онези, които не бяха взели нищо, оставяха каквото имаха по себе си. Накрая земята се покри с дарове, сякаш сред кървавото поле бе поникнала цяла градина.

Гленис се задържа до последно.

А когато двете се озоваха насаме сред смълчаното бойно поле, прабабата на Манон сложи ръка на рамото й и пророни с тих, далечен глас:

— Бъди мостът, бъди светлината. Когато желязото се топи, когато цветя избухват от кръвта, нека земята бъде свидетел, а ти се завърни у дома.

Манон не чу думите й. Не усети, когато дори Гленис се върна в града зад тях.

Часове наред остана коленичила на бойното поле с Абраксос до себе си. Като че й се искаше да бъде още малко с тях, със своите Тринайсет…

А надалеч, отвъд заснежените планини, сред пусто поле пред руините на град със славно минало започна да разцъфва цвете от легендите.