Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (56)

53

Някой беше запалил бедрото й.

Не Елин, защото Елин я нямаше — беше затворена в железен саркофаг някъде отвъд морето.

Но някой прогаряше плътта й до кост, и то толкова надълбоко, че най-мъничкото движение върху леглото — ако беше легло — й причиняваше агония.

Лизандра открехна очи и нагоре по пресъхналото й гърло си запроправя път хриптящ стон.

— Спокойно — обади се дълбок глас.

Познаваше го. Познаваше мириса — на бистро поточе и свежа трева. Едион.

Тя обърна натежали, парещи очи към звука.

Лъскавата му коса висеше пред лицето му, сплъстена от кръв. Под тюркоазените му очи тъмнееха лилави кръгове — а погледът му беше съкрушен. Празен.

Намираха се във военна палатка, а единствената светлина в нея идваше от фенер, разлюлян от вятъра, проникващ през крилата на входа. Беше завита с няколко одеяла, а той седеше на обърната кофа, все още в бронята си и без нито една топла дреха.

Лизандра отлепи език от небцето си и се заслуша в света отвъд сумрачната палатка.

Хаос. Викове. Мъже крещяха измъчено.

— Не успяхме да спасим Перант — рече дрезгаво Едион. — В отстъпление сме от два дни. Още три, и ще стигнем Оринт.

Тя свъси леко вежди. От толкова време ли беше в несвяст?

— Наложи се да те сложим в един от фургоните с другите ранени. Чак тази вечер си позволяваме да спрем. — Жилестото му гърло подскочи. — На юг удари буря и забави моратската армия поне малко.

Тя се помъчи да преглътне сухотата в гърлото си. Последно си спомняше как се бори с илкените, съзнавайки за пръв път границите на простосмъртното тяло, че дори Елин, която изглеждаше толкова висока с увереното си излъчване, беше като мравка пред крилатите зверове. Тогава единият раздра крака й с нокти. И тя успя да замахне стабилно с меча. Да го посече.

— Ти обедини армията ни — каза Едион. — Загубихме битката, но войниците не избягаха посрамени.

Лизандра смогна да измъкне едната си ръка изпод одеялата и се пресегна към каната с вода до леглото. Едион мигновено скочи да й налее в чаша.

Но когато пръстите й се сключиха около нея, тя забеляза цвета им, формата им.

Собствените си ръце.

— Ти… преобрази се — обясни Едион, зърнал изцъкления й поглед. — Докато лечителката шиеше крака ти. Вероятно от болката. Но си върна този облик.

Ужас, грохотен и непоносим, се надигна в тялото й.

— Колко ме видяха?

Първите й думи. Грапави и сухи като шкурка.

— Не мисли за това.

Тя глътна вода.

— Всички ли знаят?

Едион кимна със сериозно изражение.

— Какво им каза… за Елин?

— Че е на важна мисия с Роуан и други воини. Толкова тайна мисия, че не смеем да говорим за нея.

— И войниците…

— Не мисли за това — повтори той.

Но Лизандра прочете отговора по лицето му. Разпозна напрежението му.

Бяха се обединили заради кралицата си само за да разберат накрая, че всичко е било просто заблуда, че могъществото на Носителката на огъня не е било с тях, както и че няма да ги защити от армията, прииждаща по петите им.

— Съжалявам — пророни тя.

Едион взе празната чаша, хвана ръката й и я стисна нежно.

— Аз съжалявам, Лизандра. За всичко. — Той пак преглътна. — Като видях илкените, като те видях да се биеш с тях…

Безполезна. Лъжлива кучка. Обидите, които й беше отправил, с които я беше прострелял, разсеяха още малко от мъглата на болката. Поизостриха ума й.

— Подвигът ти… — подхвана той с нисък глас. — За Терасен, за Елин. Свещени богове, беше готова да умреш за тях.

— Да, бях.

Думи, студени като стомана.

Лизандра изтръгна ръката си от неговата и Едион примигна. Кракът й пулсираше болезнено, но тя смогна да седне в леглото. Да го погледне право в очите.

— Оскърбявали са ме и са ме унижавали по толкова много начини, толкова години наред — каза с разтреперан глас. Не от страх, а от приливната вълна, която помете всички емоции в нея, прогаряйки я заедно с раната в крака й. — Но никога не съм се чувствала толкова унизена, както когато ме изгони на снега. Когато ме нарече лъжлива кучка пред приятелите и съюзниците ни. Никога. — Не съумя да сдържи сълзите на гняв, които запариха очите й. — Някога бях принудена да пълзя пред мъжете. Боговете са ми свидетели, че едва не пълзях и пред теб през изминалите месеци. А е необходимо да стигна до прага на смъртта, за да проумееш, че си се държал като истински задник? Да ме възприемеш като човешко същество?

Едион не прикри разкаянието в очите си. Години наред бе тълкувала израженията по мъжките лица и знаеше, че всяка мъчителна емоция по неговото беше съвършено искрена. Но това не заличаваше обидите и постъпките му.

Лизандра сложи ръка на гърдите си… върху разбитото си сърце.

— Исках да си ти — промълви. — След Уесли, след всичко исках да си ти. Молбата на Елин нямаше нищо общо с това. Никога не я приех като бреме, защото и бездруго исках да си ти. — Тя не избърса сълзите, рукнали по бузите й. — А ти ме изхвърли на снега.

Едион падна на колене. И протегна ръце към ръката й.

— Никога няма да си го простя. Лизандра, никога няма да забравя и частица от постъпката си, няма да спра да се мразя заради нея. И толкова много…

— Недей. — Тя отново изтръгна ръката си. — Недей да коленичиш пред мен. Безсмислено е. — Посочи изхода от палатката. — Нямам какво друго да ти кажа. Нито ти на мен.

По лицето му пак се разля агония, но тя възпря състраданието си. Не си позволи да му съчувства, когато се изправи на крака, простенвайки тихо заради някоя незнайна болка в мощното му тяло. Той я погледа мълчаливо няколко секунди.

А сетне каза:

— Всички обещания, които ти дадох на онзи плаж в Залива на Черепа, бяха от сърце.

След това си тръгна.

* * *

През по-голямата част от живота си Едион се мразеше заради едно или друго свое действие.

Но като видя Лизандра да плаче заради него… Тогава вече се усети като истинско чудовище.

Почти не чуваше войниците наоколо, напрегнати и уплашени сред снежната виелица, фучаща измежду опънатите им палатки. Още колко ли от ранените щяха да загинат тази нощ?

Използвал бе високия си ранг да осигури най-добрата лечителка за Лизандра. Но дори тя нямаше магическа дарба. И въпреки че тялото на Лизандра се възстановяваше по-бързо от човешкото, пак се беше наложило да зашият крака й и да сменят превръзките на всеки няколко часа. За щастие, раната се бе затворила достатъчно скоро, че да се снижи рискът от инфекция.

Множество от ранените наоколо не можеха да се похвалят със същото. Загнилите им рани, отровената кръв във вените им… Всяка сутрин все повече и повече трупове оставаха в снега — замръзналата земя беше прекалено твърда, за да ги погребват, а нямаха време да ги изгарят.

Храна за зверовете на Ераван, шепнеха войниците на тръгване от лагерите. Все едно завещаваха безплатен обяд на врага.

Едион се мъчеше да не отдава значение на подобни коментари, на ядния ропот за бягството и поражението им. Като съградиха лагера тази вечер, поне една трета от войниците, включително тези от Гибелния легион, получиха всевъзможни задачи, само и само да си имат работа. Да се уморят достатъчно след целодневния поход, че да не им остане енергия за негодувание.

Сега Едион вървеше към собствената си палатка, разположена в съседство с шатрите на лечителките, където лежеше Лизандра. И за да й осигури уединение, бе прибягнал към високия си ранг.

Почти достигаше малката си палатка — нямаше смисъл да издига голямата си военна шатра, при положение че до няколко часа щяха да продължат бягството си, когато мярна фигурите, скупчени една до друга край огъня отпред.

Забави крачка.

Рен стана. Лицето му беше изопнато под тежката качулка.

Мъжът до него обаче разпали опасно гнева на Едион.

— Дароу — процеди той. — Очаквах вече да си в Оринт.

Увитият в кожи лорд не се усмихна.

— Идвам лично да ти предам новината. Тъй като най-довереният ми вестоносец явно е избрал да служи другиму.

Значи… старото копеле знаеше. Знаеше, че Лизандра се е представяла за Елин. И че Нокс Оуен е помогнал да измъкнат армията от неговите ръце.

— Да приключваме по-бързо тогава — каза Едион.

Рен се напрегна още повече, но си замълча.

Тънките устни на Дароу се извиха в жестока усмивка.

— Вследствие на безразсъдното ти неподчинение, на незачитането на заповедта ни да поведеш войските в избраната от съвета посока, на пълното ти поражение по границата и загубата на Перант, те снемаме от генералския пост.

Едион почти не чу думите му.

— От този момент нататък се смятай за редови войник от Гибелния легион, ако склонят да те приемат сред редиците си. А що се отнася до самозванката, с която парадираш…

Старецът се взря презрително в лечителските шатри. Едион изръмжа.

Дароу присви очи.

— Ако отново я хванем да се представя за принцеса Елин — Едион едва не му изтръгна гръкляна, чувайки думата „принцеса“, — ще се наложи да подпишем смъртната й присъда.

— Само пробвай!

— Само пробвай да ни спреш!

Едион се подсмихна.

— О, няма да си имате работа с мен. Интересно ми е как възнамерявате да екзекутирате толкова могъща хамелеонка.

Дароу игнорира предупреждението му и протегна ръка.

— Мечът на Оринт, ако обичаш.

Рен подскочи.

— Ума ли си загуби, Дароу?

Едион просто впи поглед в него. Старият лорд каза:

— Този меч принадлежи на истинския генерал на Терасен, на принца командир. Тъй като ти вече не носиш това звание, мечът трябва да бъде върнат в Оринт. Докато не назначим нов, достоен носител на титлата.

— Притежаваме този меч, Дароу, единствено благодарение на Едион — просъска Рен. — Ако той не ни го беше отвоювал, още щеше да ръждясва в съкровищницата на Адарлан.

— И вечно ще сме му признателни за това. Поне за това.

Глух тътен изпълни главата на Едион. Дароу не прибра ръката си.

Вероятно заслужаваше подобно наказание. Заради провала на бойното поле, задето не бе спазил обещанието си към Елин да защити тези земи. За постъпката си към хамелеонката, пленила сърцето му от мига, в който разкъса валгските войници в канализацията на Рифтхолд.

Едион свали ножницата на древния меч от колана си. Рен възропта, но той не му обърна внимание и хвърли Меча на Оринт към Дароу.

Липсата на познатата тежест върху хълбока му го накара да загуби равновесие.

Старецът загледа меча в ръцете си. Подлото копеле дори плъзна благоговейно пръст по костената му дръжка.

Едион каза:

— Мечът на Оринт е само парче метал и кост. Винаги е бил единствено това. Важно е какво вдъхва на носача си. Истинското сърце на Терасен.

— Много поетично, Едион — отвърна Дароу, завъртя се на пета и тръгна към единия край на лагера, където несъмнено го чакаха придружителите му. — Командирът ти Килиан е новият генерал на Гибелния легион. Ще получиш заповеди от него.

Снежните вихрушки погълнаха стария лорд едва след няколко крачки.

— Оставаш си генерал, каквото и да разправя — възнегодува Рен.

— Господарите на Терасен се произнесоха.

— Защо не се съпротивляваш? — подскочи Рен с пламнали очи. — Просто му даде меча…

— Не ме е грижа. — Едион дори не понечи да прикрие умората, отчаянието и гнева си. — Нека задържи меча. И армията. Не ми пука.

Този път Рен не го спря. Едион влезе в палатката си и излезе чак призори.

* * *

Господарите на Терасен бяха отнели меча на генерал Ашривер.

Мълвата плъзваше от огън на огън, разливаше се като вълна сред армията.

Войникът беше нов в Гибелния легион — постъпил беше едва лятото. Голяма чест, макар и във време на война. Чест, макар и семейството му да го бе пуснало със сълзи на очи.

Да се бие за принц Едион, за Терасен — за това си струваше да напусне родния си чифлик. Да изостави красивата фермерска дъщеря, която така и не бе успял да целуне.

Струваше си едно време. Вече не.

Мъжете, с които се бе сприятелил през месеците на обучение и битки, бяха мъртви.

Войникът, свит пред малкия лагерен огън, беше последният оцелял от младите попълнения в легиона, които в началото на лятото с нетърпение бяха очаквали да изпробват уменията си срещу Валгите.

А сега, в мъртвото сърце на зимата, той се наричаше глупак. В редките случаи, когато решеше да проговори.

Думите се бяха превърнали в ненужни, чужди. Чужди като полузамръзналото му тяло, което вече никога не се стопляше, колкото и близо да спеше до огъня. Ако сънят изобщо дойдеше покрай писъците на ранените и умиращите. Покрай мисълта за страшилищата, преследващи ги на север.

Нямаше кой да им помогне. Да ги спаси. Вярата, че кралицата е сред тях, се оказваше лъжовна. Заблудата от страна на една хамелеонка. Никой не знаеше къде се бие сега Елин Галантиус, какво е сметнала за по-важно от тях.

Мразовитата нощ го притискаше отвсякъде, заплашвайки да погълне крехкия огън пред него. Войникът се приближи към пламъците, разтреперан под износената си пелерина. Всяка болка, всяка драскотина от последното сражение пулсираше мъчително.

Ала нямаше да изостави армията си. Както шепнеха някои. Въпреки че бяха снели принц Едион от генералския пост, въпреки че кралицата не им се притичваше на помощ — нямаше да изостави тази армия.

Беше се заклел да брани Терасен. Семейството си. И щеше да удържи на клетвата си.

Независимо че вече знаеше, че повече никога няма да ги види.

* * *

Снегът продължаваше да се сипе, когато отново се впуснаха в битка.

Валя и следващите два дни, преследвайки ги всеки дълъг километър на север.

Заповедта на Дароу нямаше особена тежест. Килиан директно отказа да взима решения без одобрението на Едион. Да носи броня, отговаряща на новия му ранг. Да поеме контрола във военната шатра.

Едион знаеше, че е заслужил предаността му отдавна. Както Гибелният легион бе заслужил неговата. Но сега я проклинаше донякъде. Защото му се искаше Килиан да поеме командването в свои ръце.

Лизандра се бе възстановила достатъчно, за да язди, но Едион почти не я виждаше. Тя се движеше с Рен, в близост до лечителките, в случай че шевовете на крака й се скъсаха. В редките моменти, когато се засичаха, тя впиваше толкова ненавистен поглед в него, че му идеше да повърне.

На третия ден разузнавачите ги догониха и докладваха, че моратската армия бързо скъсява разстоянието помежду им.

Едион знаеше какво предстои. Забелязваше всички морни стъпки и изпити от глад лица около себе си.

До Оринт им оставаше половин ден път. Ако теренът беше равен, щяха да имат шанс да се укрият зад древните му крепостни стени. Но от града ги делеше река Флорин. Прекалено широка, за да я прекосят без лодки. А най-близкият мост бе толкова на юг, че рискуваха, ако поемеха към него.

По това време на годината реката още можеше и да не е замръзнала. Но дори да имаха този късмет, беше толкова пълноводна, че обикновено хващаше прекалено тънък слой лед. Ако цяла армия тръгнеше по него, нищо чудно да рухнеше под нозете им.

Имаше и други маршрути към Оринт. Право на север през Еленови рога, а оттам обратно на юг към града, сгушен в подножието на планината. Но с всеки час забавяне моратското пълчище ги настигаше все повече и повече.

Едион яздеше редом с Килиан, когато Елган се изравни с тях в галоп. Конят му пръхтеше, изпускайки облаци топъл въздух в снежния ден.

— Реката е на петнайсетина километра право напред — обяви Елган. — Сега е моментът да вземем решение.

Да рискуват с южния мост или с по-дългия маршрут на север. Рен ги съзря и пришпори коня си към тях.

Килиан чакаше заповед. Едион вирна вежда.

— Ти си генералът.

— Глупости! — изплю Килиан.

Едион просто се обърна към Елган.

— Има ли вести за леда?

Елган поклати глава.

— Нито за него, нито за моста.

Светът пред тях бе превзет от безкрайни снежни вихрушки. Едион не смееше да надникне назад към едва влачещите краката си унили войници.

Без да каже и дума, Рен се върна при Лизандра.

През вятъра и снега се чу плясък на криле и един сокол се изстреля в небето, опънал сковано единия си крак.

— Продължавайте напред — каза Едион на спътниците си.

* * *

Лизандра се върна след час. Предаде вестите само на Рен, който препусна с коня си към Едион, Килиан и Елган.

Лицето на младия лорд бе пребледняло.

— Флорин не е замръзнала. Моратски пратеници са избързали напред и са съборили южния мост.

— Тласкат ни на север — промълви Елган.

Рен кимна.

— Ще ни настигнат до утре сутрин.

Нямаше да съумеят да достигнат северния вход на Оринт. А тъй като Флорин бе на броени километри пред тях, прекалено широка и дълбока, за да я прекосят, твърде студена, за да я преплуват, приближаващата откъм гърбовете им моратска армия ги хващаше в капан.