Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (68)

65

Дориан беше отишъл в Морат.

Отлетял бе от лагера със свои собствени криле. Най-вероятно беше избрал някоя мъничка, често срещана птица, на която дори Тринайсетте не биха обърнали внимание.

Манон стоеше на ръба на скалата, забола поглед на изток.

Хрущенето на сняг отзад я извести, че Астерин приближава.

— Тръгнал си е, нали?

Манон кимна, неспособна да намери думи. Предложила му беше всичко от себе си. И очакваше той да приеме. Дори си въобразяваше, че е приел, като се имаше предвид какво стори след това.

Явно това се бе оказала начинът му да се сбогува с нея. Последна интимност, преди да се хвърли в челюстите на смъртта. Нямаше да я затвори в клетка, да приеме онова, което му предлагаше.

Сякаш я познаваше по-добре, отколкото тя самата себе си.

— Да го догоним ли?

Лагерът се пробуждаше с първата светлина на утрото. Днес — днес щяха да решат накъде да отлетят. Днес щеше да се осмели да покани крочанките с тях. Но дали щяха да я изслушат?

Да тръгнат към Морат обаче, където щяха да ги разпознаят много преди да доближат крепостта, да се върнат в ада…

Слънцето се издигаше, голямо и златисто, приличащо на самотен тон от песен, огласяща света.

Манон отвори уста.

— Терасен иска подкрепления! — проехтя из лагера гласът на една млада крочанка.

Манон и Астерин се завъртяха към вещицата, препускаща към шатрата на Гленис. Старицата се показа на входа й и младата крочанка спря на място. Задъхана и с разпилени от вятъра коси, навярно беше част от патрулите.

— Терасен иска подкрепления — повтори тя и опря ръце на коленете си, докато се бореше да вземе глътка въздух. — Моратската армия е разгромила силите им първо при границата, после край Перант, а в момента напредва към Оринт. Ще завладеят града до седмица.

Макар и от дълго време да чакаше новини, Манон не бе предполагала, че ще са толкова лоши.

Тринайсетте се приближиха, следвани от Бронуен. Манон не смееше дори да си поеме дъх, когато Гленис впери поглед в неугасващия пламък в огнището на няколко крачки от шатрата й. Огънят на войната.

Накрая старицата се обърна към Манон.

— Ти как ще отговориш, Кралице на вещиците?

Изпитание и предизвикателство.

Манон вирна брадичка пред двата пътя пред себе си.

Единият водеше на изток, към Морат. Другият — на север, към Терасен и войната.

Вятърът запя, нашепвайки отговора в ушите й.

— Ще се отзова на повика на Терасен — каза Манон.

Астерин пристъпи до нея и стрелна безстрашен поглед към струпаните наоколо лица.

— Аз също.

Сорел застана от дясната страна на Манон.

— Тринайсетте също ще се отзоват.

Манон зачака. Не дръзваше дори да си помисли за нещото, което се разпалваше в гърдите й.

Бронуен излезе отпред с развяваща се от хладовития вятър тъмна коса.

— Огнище Ванора ще полети на север.

Друга вещица изопна рамене.

— Силиан също.

Последваха ги и други.

Докато не се събраха водачките и на седемте Върховни огнища.

Докато Гленис не каза на Манон:

— Преди много време Рианон Крочан тръгна на война заедно с крал Бранън. Днес тя е преродена и старите съюзи ще бъдат изковани наново. — Тя махна към вечния пламък. — Запали Огъня на войната, Кралице на вещиците, и призови воините си.

Сърцето на Манон запрепуска толкова диво, че усети пулса си в дланите си, ала въпреки това взе един брезов клон, оставен сред подпалките.

Никой не продума, когато го пъхна във вечния огън.

Червени, златисти и сини пламъци обгърнаха дървото и започнаха да го поглъщат лакомо. Манон извади клона от огъня чак когато се разпали напълно.

Дори вятърът не посмя да смути пламъците, когато го вдигна като факла в новия ден.

Тълпата от крочанки се раздели, отваряйки пътека към огнището на Бронуен. Вещицата вече я чакаше с цялото си сестринство.

Всяка нейна стъпка отекваше като тропот на боен барабан. Като отговор на древен въпрос.

Когато Манон спря, Бронуен впи искрящи очи в нея.

Манон каза само:

— Кралицата ви призовава на война.

И допря пламъка до този в огнището на Бронуен.

Избухна светлина — ярка и трепетна.

Бронуен също взе един клон, вече разпален в огъня.

— Ванора ще полети с теб.

После тръгна с факлата към съседното огнище, където пъхна частицата от свещения пламък. Отново изригна светлина и Бронуен обяви с гръмък, ясен глас в настъпващия ден:

— Кралицата ви призовава на война. Ванора ще полети с нея. А вие?

Водачката отвърна:

— Червена роза ще полети с нея.

И запали собствената си факла, отправяйки се към огнището на следващия клан.

И така огнище след огнище. Докато и седемте в лагера не приеха свещения пламък.

Тогава младата вещица от последния клан взе запалената факла, яхна метлата си и излетя в небето. За да открие по-далечните кланове, предавайки им призива на кралицата.

Манон и Тринайсетте, заобиколени от крочанките, я наблюдаваха, докато не се превърна в димяща точка, която изчезна безвъзвратно от полезрението им.

Манон се помоли безмълвно свещеният пламък в ръцете на младата вещица да гори силно по време на дългия й, опасен полет.

Чак до бойните полета на Терасен.

* * *

Огънят на войната стигаше до нови и нови огнища.

Пренасяха го през заснежени планини, през гъсти гори, скришом от враговете, дебнещи в небето. През протяжни, мразовити нощи, брулени от свирепия вятър, който сякаш се мъчеше да угаси пламъка до сетната искра.

Но не успяваше — нямаше шанс срещу огъня на кралицата.

Затова го пренасяха от огнище на огнище.

До откъснати от света селца, чиито жители се разпръскваха с ужасени писъци, когато младолика жена се спускаше с метлата си от небесата, стиснала свещената факла в ръка.

Сигнал не за тях, а за неколцината жени, които не побягваха, а тръгваха към пламъка, към ездачката, която викаше:

— Кралицата ви призовава на война. Ще полетите ли с нас?

Жените отваряха сандъци, отдавна скрити по тавански стаи. И вадеха от тях старателно сгънати червени пелерини. Вадеха метли, закътани в килери, зад врати, под легла, овързани със златни или сребърни нишки, или пък с прост канап.

И мечове — древни и красиви — излизаха изпод дъските на пода, от плевни, а остриетата им лъщяха ярко като в деня, когато ги бяха изковали в град, вече потънал в руини.

— Вещици — шепнеха стотици селяни с изцъклени, недоумяващи очи, когато жените излитаха в небето с разпилени от вятъра червени пелерини. — Вещици са живели сред нас толкова време.

От село на село неугасващи огнища лумваха, подклаждани от призива. И неизменно една ездачка излиташе към следващото огнище, към следващия бастион на надеждата им.

— Вещици сред нас! Вещици, тръгнали на война!

Нарастваща вълна от вещици, излитащи с мечове и червени пелерини, с метли, сипещи дългогодишен прах с всеки километър на север.

Вещици, които се сбогуваха със семействата си, без да обяснят защо, които целуваха спящите си рожби и изчезваха сред звездната нощ.

Зовът летеше километър след километър в притъмняващото небе, неудържим и вечен като свещения пламък, предаван от огнище на огнище.

— Полетете, полетете, полетете! — призоваваха вещиците. — Към кралицата! Към войната!

И крочанките летяха през снегове, бури и опасности.