Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (65)

62

Крочанките не ги напуснаха.

Полетяха с Тринайсетте на югозапад към подножието на Белия зъб. Към нов таен лагер, тъй като местоположението на последния бе разкрито. Отдалечаваха се от Терасен, но пък се приближаваха към. Морат.

И това го устройваше, мислеше си Дориан, като намериха безопасно място, където да пренощуват. Уивърните може и да имаха сили да продължат, но крочанките не можеха да летят толкова дълго на метлите си. Затова, когато нощният мрак им отне зрението и след като Сенките и крочанките избраха заедно удачен пристан за лагеруване, всички кацнаха.

Разпределиха наблюдателни постове на земята и във въздуха. Ако двете оцелели матрони възнамеряваха да отмъстят за унизителното си поражение, щяха да го сторят сега. Крочанките и Астерин цял ден бяха оставяли подвеждащи следи, но само времето щеше да покаже дали бяха успели да се прикрият добре.

Нощта бе мразовита, ето защо се наеха да опънат палатки. Уивърните се сгушиха един в друг до една от близките скали. И макар че беше най-разумно да не палят огньове, студът заплашваше да стане толкова смъртоносен в сърцето на нощта, че Тление запали своето огнище със свещения пламък от стъклената сфера, в която го пренасяха. И други последваха примера й. Но въпреки че укриваха с магия лагера и огньовете от вражески очи, Дориан не можеше да забрави, че Върховните вещици от Железни зъби все пак бяха смогнали да ги намерят веднъж.

Не говореха за следващия си ход. Дали щяха да се разделят, или да останат като обединена група.

Манон нито ги молеше, нито ги притискаше да се съюзят, да воюват рамо до рамо. В такъв устрем бяха отлетели от лагера сутринта, че Манон дори не ги бе попитала накъде отиват.

Но утре, мислеше си Дориан, докато се завиваше върху шалтето си, затопляйки тясното пространство с огнената си магия, утре трябваше да се изправят лице в лице с някои неща.

Капнал от умора, премръзнал независимо от магическия пламък, той отпусна глава върху раницата с провизии, която използваше за възглавница.

Сънят почти го бе превзел, когато в палатката се промъкна студен полъх, който светкавично изчезна. Позна кой е влязъл, преди Манон да седне до шалтето му, а като отвори очи, я видя да притиска колене към тялото си.

Взираше се в сумрака, смътно озарен от сребристата светлина на звездите по короната й.

— Не е необходимо да я носиш през цялото време — каза й той. — Позволено ни е да ги сваляме.

Две златисти очи се плъзнаха към него.

— Никога не съм те зървала с корона.

— През изминалите месеци нямах свободен достъп до кралската колекция. — Той седна върху шалтето си. — Пък и бездруго мразя да слагам корона. Впива се в главата ми.

Манон се поусмихна.

— Тази не е особено тежка.

— Така и предполагах; все пак е направена от светлина. Макар че несъмнено щеше да й тежи по други начини.

— Значи вече ми говориш — отбеляза безцеремонно тя.

— И преди ти говорех.

— Защото станах кралица ли?

— И преди беше кралица.

Манон присви златисти очи и сама потърси отговора по лицето му. Дориан й позволи, връщайки й услугата. Дишането й бе спокойно и като че поне веднъж я виждаше да стои отпуснато.

— Очаквах позорното й бягство да ми донесе повече удовлетворение. — Баба й. — Ти какво почувства, когато уби баща си?

— Гняв. Омраза.

Грозната истина в думите му не го уплаши.

Тя прехапа долната си устна. Беше прибрала железните си зъби.

— Според теб трябваше ли да я убия? — попита го с тих, нечувано колеблив глас.

— Някои биха казали — да. Ала унижението — продължи вглъбено той — вероятно ще отслаби силите на Железни зъби повече от смъртта й. Всъщност убийството й можеше да обедини клана срещу теб.

— Убих Майка Жълтонога.

— Да, нея я уби, вещицата от Синьокръвните пощади, а на баба си позволи да избяга. Подобно поражение сломява духа. Ако ги беше избила всичките, дори само баба ти и Майка Жълтонога, смъртта им можеше да се възприеме като доблестна саможертва в името на клановете.

Тя кимна и златистите й очи пак се вторачиха в него с онази свръхестествена проницателност.

— Съжалявам. За думите си, когато разбрах, че смяташ да отидеш в Морат.

Извинението й толкова го смая, че съумя единствено да примигне насреща й. Хуморът се оказа единствената му защитна реакция:

— Струва ми се, че започваш да прихващаш от крочанската добронамереност.

Тя му отвърна с половинчата усмивка.

— Майката да ми е на помощ, ако някога стана толкова скучна! Ала шеговитостта се изпари от изражението на Дориан.

— Приемам извинението ти.

Той задържа погледа й, за да прочете сама истината в неговия.

Отговорът му явно й стигаше. Отговор и последна улика към онова, което издирваше.

Златистите й очи притъмняха.

— Заминаваш — пророни тя. — Утре.

Дориан реши, че няма смисъл да лъже.

— Да.

Време беше. Тя се бе опълчила на баба си, на онова, което бе сътворила. Време беше и той да стори същото. Нямаше потребност да търси потвърждение от Дамарис или духовете на мъртвите.

— Как?

— Вие, вещиците, си имате метли и уивърни. Аз се научих да използвам свои криле.

Тя се умълча за няколко секунди. После свали колене и се извъртя с лице към него.

— Морат е капан.

— Знам.

— А аз… ние не можем да дойдем с теб.

— Знам.

Можеше да се закълне, че в очите й изплува страх. Въпреки това не му се развика — не му се озъби дори. Само попита:

— И не се боиш да идеш сам?

— Боя се, естествено. Всеки с капка разум би се страхувал. Но мисията ми е толкова важна, че страхът бледнее пред нея.

По лицето й пробяга гняв, раменете й се напрегнаха.

И в следващия миг напрежението отстъпи място на нещо, което бе виждал само веднъж, по-рано днес — изражението на кралица. Хладнокръвно и мъдро, докоснато от тъга и грейнало от бистър разум. Тя сведе очи към шалтето, а след това пак ги вдигна към неговите.

— А ако те помоля да останеш?

Въпросът й също го изненада. Затова премерено обмисли отговора си.

— Ще ми е нужна доста основателна причина.

Пръстите й намериха токите и копчетата на кожените й дрехи и се заеха да ги разкопчават.

— Защото не искам да заминаваш — беше едничкият й коментар.

Сърцето му туптеше все по-силно и по-силно, докато разкриваше сантиметър след сантиметър гола копринена кожа. Но Манон не се събличаше изкусително, а така, сякаш му разголваше душата си.

Пръстите й затрепериха и Дориан се спусна да й помогне с ботушите и с портупея. Не свали жакета й, под чиито ревери се виждаха извивките на гърдите й, надигащи се и спускащи се в неравномерен ритъм. Дишането й се учести още повече, когато протегна ръце помежду им да съблече неговия жакет.

Дориан й позволи. Позволи й да свали жакета му, после и ризата под него.

Навън вятърът виеше свирепо.

Когато коленичиха един пред друг, голи от кръста нагоре, Манон поде приглушено, оставила короната със звезди върху главата си:

— Бихме могли да сключим съюз. Между Адарлан и крочанките. И всички вещици от Железни зъби, които решат да ме последват.

Това беше отговорът й, осъзна Дориан. На настояването му за основателна причина да остане с тях.

Тя взе ръката му и преплете пръсти с неговите.

Жестът й бе по-интимен от всеки, който бяха споделяли досега. Показваше я по-уязвима, отколкото някога си бе позволявала да бъде.

— Съюз — допълни, преглъщайки — между нас двамата.

Златистите й очи се вдигнаха към неговите. Предложението й сияеше дори в тях.

Брак. Да обединят народите си по най-мощния и неразрушим начин.

— Не го желаеш наистина — пророни Дориан със също толкова тих глас. — Не би искала да се оковеш с който и да било мъж.

Той съзря истината в красивото й лице. Съгласна беше с него. Въпреки това поклати глава и светлината на звездите затанцува в косата й.

— Крочанките още не са предложили да полетят с нас към войната. А аз не смея да ги попитам. Но ако силата на Адарлан застане до мен, може най-сетне да склонят.

Ако не ги бе склонил днешният им триумф, нищо нямаше да ги накара да размислят. Дори раздялата на кралицата им със скъпата й свобода.

Но фактът, че Манон изобщо бе готова на подобна жертва…

Дориан заусуква кичур от сребристата й коса около пръста си. Даде си секунда да я изпие с поглед.

Тя можеше да е негова съпруга, негова кралица. Вече и бездруго му беше равна, вречена по душа, огледален образ в толкова много отношения. А официалният им съюз би разкрил тази връзка пред целия свят.

Но той виждаше решетките на клетката, която щеше да се стеснява все повече и повече с всеки изминал ден. Да пречупи духа й или да я превърне в нещо, което никой от двама им не искаше да познава.

— Би се омъжила за мен, само и само да помогнем на Терасен във войната?

— Елин е готова да умре, за да сложи край на конфликта. Нима е справедливо само тя да се жертва?

Това беше отговорът й. Макар и несъзнателно поднесен. Жертва.

Другата ръка на Дориан намери копчетата на панталона й и ги разкопча с няколко ловки движения. Разкривайки дългия, дебел белег през корема й.

Дали той самият щеше да успее да се въздържи като Манон, ако се изправеше срещу баба й?

Изключено.

Прокара пръсти по белега й. И нагоре по корема й. И още по-нагоре, карайки кожата й да настръхне. Спря точно над сърцето й. И долепи длан до него. Гърдите й се издигаха към ръката му с всяка насечена глътка въздух.

— Прав беше — промълви Манон. — Боя се. — Тя сложи ръка върху неговата. — Боя се, че ще влезеш в Морат и няма да се върнеш същият. А аз ще трябва да те убия.

— Знам.

Подобен страх преследваше и него самия.

Тя сключи пръсти около неговите. Сякаш се мъчеше да отпечата ръката му върху препускащото си сърце.

— Би ли останал с мен, ако скрепим този съюз?

Дориан чу всяка неизречена дума.

И докосна с устни нейните. Манон простена тихо.

Той я целуна отново и този път езикът й посрещна неговия, гладен и търсещ. Сетне зарови пръсти в косата му и двамата се надигнаха на колене, за да долепят телата си.

Тя пак простена и плъзна ръце надолу по гърдите му, към панталона му. Докосна го през материята и стонът му стопли устата й.

Времето се завъртя бясно и на света остана само Манон — живо острие в ръцете му. Панталоните им мълниеносно се озоваха при другите им дрехи на земята и той я сложи да легне върху шалтето му.

Манон откъсна ръце от него, за да свали лъскавата корона от главата си, но той я възпря с призрачния си допир.

— Недей — процеди с гърлен глас. — Задръж я.

Очите й се превърнаха в разтопено злато, клепачите й натежаха и тя се загърчи под него, отмятайки глава назад.

Устата му пресъхна от красотата, която заплаши да отнеме разума му, от изкушението, към което всеки инстинкт в тялото му се устреми. Не плътта й, а предложението й.

В този миг едва не се съгласи.

Обзе го такава ненаситност, такава алчност да я има цялата, че едва не се съгласи. Да, щеше да я вземе за своя кралица. За да не се сбогува никога с това, за да запази до края на дните си тази величествена, свирепа вещица.

Манон се пресегна към него, вкопчи пръсти в раменете му и Дориан се наведе над нея, превземайки устата й с хищна целувка.

Едно движение на бедрата й, и той се озова в нея, сред копринената й топлина, която го накара да забрави за лагера около тях, за кралствата, осланящи се на помощта им.

Този път не желаеше да я докосва с призрачни ръце. Искаше я за себе си, плът до плът.

Манон отговаряше на всеки негов тласък със свой — буен и жаден. Остани, сякаш шепнеше с всеки дъх.

Дориан вдигна единия й крак, притискайки се още повече до нея, и простена от съвършенството, с което си пасваха телата им. Манон погълна звука с целувка и впи ръка в задните му части, за да му покаже, че иска по-силно, по-бързо.

Дориан й даде онова, което желаеше. Даде на себе си онова, което желаеше. Отново и отново, и отново.

Сякаш този миг можеше да се проточи вечно.

* * *

Когато накрая се откъснаха един от друг, и двамата бяха задъхани.

Манон едва движеше крайниците си, едва успяваше да си поеме въздух, забола поглед в тавана на палатката. Дориан, изцеден докрай като нея, дори не опита да проговори.

Пък и какво беше останало за казване?

Тя му беше разкрила каквото искаше. Изрекла бе от истината толкова, колкото се беше осмелила.

И сега на нейно място искреше чувство на доволство и яснота, каквото не бе изпитвала от дълго, дълго време.

Сапфирените му очи се застопориха върху лицето й и Манон се обърна към него. Свали бавно короната от звезди и я сложи настрана.

После издърпа одеялата върху двама им.

Дориан дори не трепна, когато се сгуши в него, в солидната стена от мускули на тялото му.

Просто преметна ръка през нея и я придърпа още по-плътно към себе си.

Манон се унесе в сън, заслушана в дишането му, стоплена от обятията му.

* * *

Призори се събуди в студено легло.

Щом видя, че мястото до нея е празно, че раницата с провизии и древния меч на краля ги няма, разбра какво е направил.

Заминал бе за Морат. С двата Ключа на Уирда.