Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (57)

54

Фараша гризеше ябълка от ръката на Каол. Красивата черна кобила беше поуплашена след първия си полет.

Сигурно дори конят на Хелас би се стреснал. Всъщност всеки разумен човек би сметнал висенето на стотици метри от земята за страшно.

— Това може да го прави и някой друг. — Ирен го гледаше как работи, облегната на стената на конюшнята в крепостта, следейки всяка от нестабилните му стъпки. — Ти най-добре си почини.

Каол поклати глава.

— Тя не знае какво й се случва. Искам да я поуспокоя, преди да заспи.

Преди утрешната битка — преди да излязат на бойното поле, този път с истински шанс да спасят Аниел.

Още се мъчеше да преглътне всички събития от изминалите месеци. Битките и загубите. Къде бе изчезнал Дориан с Манон и Тринайсетте… Само се молеше приятелят му да е постигнал успех — и да не е решил той да изкове Ключалката.

Тъй като имаше нужда да разнищи всичко научено, остави Елин и спътниците й при тържествената зала да си търсят храна и поведе Фараша към конюшнята. Главно за да предпази околните от кобилата, която опита да ухапе най-близкия войник, когато й свалиха качулката. Защото дори качулката не беше смогнала да скрие от нея онова, което се разиграваше с голямата клетка, в която я бяха вързали.

Но Фараша не отхапа ръката му, докато гризеше от ябълката, така че Каол се надяваше да му прости за тежкия полет. Една част от него се чудеше дали кобилата знаеше, че е избрал да остане с нея въпреки болките в гърба си и необходимостта от бастун.

Той погали абаносовочерната й грива и я потупа по мускулестия врат.

— Готова ли си да потъпчеш малко валгски изверги утре, приятелко?

Фараша изпръхтя и го погледна с едното си тъмно око, сякаш за да попита: „А ти?“.

Каол се усмихна, а Ирен се засмя приглушено.

— Трябва да се връщам в залата — каза съпругата му. — Някой може да потърси помощ.

И все пак не тръгна.

Погледите им се срещнаха над мощния гръб на Фараша. Той заобиколи кобилата, внимавайки да не го захапе.

— Знам — пророни в отговор.

Ирен килна глава.

— Какво знаеш?

Каол преплете пръсти с нейните. После сложи ръцете им върху още плоския й корем.

— О! — отвори смаяно уста тя. — Аз… Как?

Сърцето му запрепуска.

— Значи е вярно.

Златистите й очи се приковаха в неговите.

— Искаш ли да е вярно?

Каол долепи длан до бузата й.

— Повече, отколкото някога съм предполагал.

Усмивката на Ирен бе толкова широка и слънчева, че сърцето му почти се пропука.

— Вярно е — промълви тя.

— В кой месец си?

— Почти във втория.

Той огледа корема й, който скоро щеше да порасне заедно с рожбата в него. Тяхната рожба.

— Допускам, че не си ми казала, защото не си искала да ме тревожиш.

Ирен прехапа долната си устна.

— Нещо такова.

Каол изсумтя.

— А когато започнеше да се клатушкаш като гъска и коремът ти се надуеше до пръсване?

Тя го перна по ръката.

— Няма да се клатушкам като гъска.

Той се засмя и я придърпа в обятията си.

— Имах предвид, че ще се клатушкаш очарователно. — Смехът на Ирен отекна в тялото му и Каол я целуна по главата, по слепоочието. — Ще си имаме детенце. — Прошепна в косите й.

Тя го прегърна през кръста.

— Да — прошушна. — Но откъде разбра?

— От баща ми — измърмори Каол. — Явно е по-наблюдателен от мен.

Тя изтръпна до него.

— Нали не си ядосан, че скрих от теб?

— Не. Бих се радвал да го чуя първо от теб, но разбирам защо не си искала да ми казваш още. Колкото и глупаво да е — добави и я гризна нежно по ухото.

Ирен го сръчка в ребрата и той отново се засмя. Засмя се, макар че всеки ден от обсадата, всеки враг, срещу който се изправяше, го изпълваше с ужас да не допусне фатална грешка. Не можеше да се отърве от мисълта, че загинеше ли, повличаше и нея със себе си.

Тя го стисна по-силно в прегръдката си и отпусна глава върху гърдите му.

— Ще бъдеш блестящ баща — пророни. — Най-блестящият баща, съществувал някога.

— Големи надежди ми възлагаш, като се има предвид, че преди броени месеци искаше да ме хвърлиш от най-високия прозорец на Торе.

— Никоя лечителка не би постъпила толкова непрофесионално.

Каол се ухили, после вдиша аромата й, измъкна се от прегръдката й и я целуна по устните.

— Не мога да опиша колко съм щастлив, Ирен. Каквото и да пожелаеш, на твоите заповеди съм.

Устните й се извиха в лека усмивка.

— Опасни думи.

Той погали с палец брачната й халка.

— Значи ще трябва възможно най-бързо да сложа край на тази война, за да построя къщата ни до лятото.

Тя врътна очи.

— Колко благородна причина да надвиеш Ераван!

Каол си открадна още една целувка от нея.

— Колкото и да ми се ще да ти докажа, че съм готов да изпълня всяка твоя заповед — пошепна до устата й, — трябва да свърша една друга работа, преди да си легнем.

Ирен вирна вежди.

Той направи гримаса.

— Налага се да запозная Елин с баща ми. Преди случайно да се сблъскат един с друг.

Баща му не беше край залата, когато пристигнаха, а Каол се тревожеше твърде много за Фараша, за да хукне да го търси.

Ирен настръхна, въпреки че в очите й проблесна искрица шеговитост.

— Подло ли е от моя страна, че ми се иска да погледам? И да донеса нещо за хапване?

Каол преметна ръка през раменете й и погали Фараша на раздяла. Накуцваше въпреки бастуна, а болката в гърба му изпращаше огнени копия надолу по краката му, но всичко това беше второстепенно. Всичко — дори проклетата война бледнееше пред жената до него.

Пред бъдещето, което щяха да съградят заедно.

* * *

Колкото добре бе минал разговорът му с Ирен, толкова по-зле бе потръгнал този между Елин Галантиус и баща му.

Ирен не донесе храна, но главно защото на път към тържествената зала срещнаха баща му. Крачеше яростно към стаята, където почиваха Елин и спътниците й.

— Татко — подхвана Каол, изравнявайки се с него.

Ирен мълчеше и само наблюдаваше движенията на Каол. Болката в гърба му трябваше да е нетърпима, щом куцаше толкова сериозно, независимо че магията й се възвръщаше лека-полека. Нямаше представа къде бе оставил количката си — дали не я беше затрупала някоя отломка при обстрела. Молеше се да не е така.

Баща му се изрепчи:

— Не ме събуди, когато кралицата на Терасен е пристигнала в замъка ми?!

— Не ми беше приоритет.

Каол спря пред вратата на малката стая, където бяха настанили кралицата, и почука.

Някой изсумтя от другата страна вместо отговор и съпругът на Ирен отвори вратата с рамо, колкото да надникне вътре.

— Баща ми иска да те види — обяви Каол на човека вътре, вероятно кралицата.

Мълчание, последвано от шумолене на дрехи и мудни стъпки.

Ирен стоеше отзад, когато накрая Елин Галантиус се появи на вратата. Лицето и ръцете й бяха почистени, но носеше същите мръсни дрехи. До нея се извисяваше снажният среброкос елфически воин — Роуан Белия трън. За когото Ирен бе чула да говорят с такова страхопочитание в хаганата преди няколко месеца. В стаята лейди Елида седеше до далечната стена с поднос храна до себе си, а гигантският бял вълк лежеше на пода, следейки събитията с притворени очи.

Смайващо беше да ги зърне в подобна среда, да осъзнае, че макар да бяха могъщи, древни създания, елфите никога не напускаха истински родните си гори. Кралицата явно също предпочиташе този облик, разпуснатата й коса почти скриваше леко заострените й уши. Зад нея не се мяркаше Гавриел — златокосият, меланхоличен на вид воин, нито смразяващият кръвта Лоркан. Слава на Силба за последния!

Елин остави вратата отворена. Двамата членове на двора им не помръднаха от местата си. Изглеждаха почти отегчени.

— Е — поде лаконично кралицата, пристъпвайки в коридора.

Бащата на Каол плъзна поглед по принца воин до нея. Сетне обърна глава към Каол и каза:

— Предполагам, че са се запознали във Вендлин. След като ти я изпрати там.

Ирен се напрегна от подигравателния му тон. Копеле. Отвратително копеле.

Елин изцъка с език.

— Да, да, нека разясним този въпрос. Нищо че не ми изглежда синът ви да съжалява. — Тя надзърна към Ирен, която се постара да не изтръпва под взора на тюркоазено златистите й очи. Не долови в тях огъня от онази нощ в Иниш, но бяха запазили безпощадната си проницателност. Различни. И двете бяха различни от онези момичета. Устните на кралицата се кривнаха в усмивка. — Мисля, че добре се е уредил. — Тя вдигна свъсен поглед към консорта си. — Поне Ирен не ми се струва от онези образи, които си придърпват цялото одеяло нощем и хъркат като дъскорезница.

Ирен се покашля, а принц Роуан само се усмихна на кралицата.

— Не ми пречи, че хъркаш — каза й кротко.

Устата на Елин потрепна и тя извърна поглед към бащата на Каол. Усмивката на Ирен посърна, когато се натъкна на мрачното лице на мъжа. Нервите на Каол бяха обтегнати като струни.

— Не си губете времето с подигравки — каза кралицата на баща му. — Уморена съм, и гладна, така че няма да е разумно за вас.

— Намираш се в моята крепост!

Елин заоглежда демонстративно тавана, стените, пода.

— Сериозно?

Ирен сведе глава, за да прикрие усмивката си. Каол също.

Елин обаче се вторачи наново в господаря на Аниел.

— Надявам се, че няма да ни пречите.

Чертаеше граници. Дъхът на Ирен пресекна в гърлото й.

Бащата на Каол каза само:

— Доколкото знам, не си кралица на Адарлан.

— Не, но синът ви е дясна ръка на краля, тоест превъзхожда ви по ранг. — Елин се усмихна на Каол с плашеща благост. — Нима си пропуснал да му споменеш?

Ирен и Елин не бяха момичетата от онази нощ в Иниш, да, но дивият огън още живееше у кралицата. Див огън, докоснат от лудост.

Каол сви рамене.

— Бях решил да му кажа в подходящия момент.

Баща му изръмжа.

— Защитили сте и сте подготвили народа си достойно. Нямаме намерение да ви отнемаме това — заяви принц Роуан на мъжа.

— Не ми е потребно одобрението на елфически главорези — озъби се господарят на Аниел.

Елин перна Роуан по рамото.

— Главорез. Допада ми. По-добре е от „мишелов“, нали?

Ирен нямаше представа за какво говори кралицата, но въпреки това за пореден път сдържа смеха си.

Елин се поклони театрално на господаря на Аниел.

— Е, след тази приятна раздумка смятам да довършим вечерята си. Желая ви чудесна вечер, ще се видим на парапета утре, а междувременно бъдете така любезен да гниете в ада!

Елин се завъртя и поведе съпруга си обратно към стаята. Но преди да влязат, кралицата се усмихна през рамо на Ирен и Каол и каза с блеснали от неподправена радост очи:

— Поздравления!

Ирен нямаше представа как е научила. Но все пак елфите притежаваха свръхестествено обоняние.

Ето защо й се усмихна и сведе глава — миг преди Елин да затръшне вратата в лицето на господаря на Аниел.

Каол се обърна към баща си, прикрил умело всяка нотка на хумор в изражението си.

— Е, видя я.

Мъжът се тресеше, навярно от смесица от гняв и унижение, а когато се извърна, за да си тръгне, Ирен проумя, че това бе една от най-хубавите гледки в живота й.

Ако съдеше по усмивката на Каол, съпругът й си мислеше същото.

* * *

— Ама че противен човек! — Елида дояде пилешкото си бутче и подаде едно на Фенрис, който си беше възвърнал елфическия облик. Той го захапа с доволно ръмжене. — Горкичкият лорд Каол.

Елин, облегната на стената с протегнати напред болезнени крака, също дояде порцията си пилешко и отхапа от парчето си черен хляб.

— Горкичкият Каол, горкичката му майка, горкичкият му брат. Горко на всички, които имат досег с него.

Изправен пред единствения и доста тесен прозорец в стаята, откъдето наблюдаваше тъмната армия на стотици метри под тях, Роуан изсумтя:

— Тази вечер беше в завидна форма.

Елин му изкозирува с парчето си овесен хляб.

— Всеки, който прекъсва вечерята ми, си плаща.

Той врътна очи, но се усмихна така, както го бе забелязала да се усмихва, когато двамата бяха надушили детето в утробата на Ирен.

Елин се радваше за нея — и за двама им с Каол. Приятелят й заслужаваше подобно щастие повече от всеки друг. Колкото собствения й вречен…

Не си позволи обаче да потъва в размишления по въпроса. Вместо това дояде хляба си, отиде до прозореца и се опря на Роуан. Той преметна ръка през раменете й — небрежен, спокоен жест.

Никой не говореше за Майев.

Елида и Фенрис продължиха да се хранят мълчаливо, предлагайки им поне мъничко уединение в тясната, гола стая, която щяха да обитават вкупом, спейки на шалтета по пода. Явно господарят на Аниел не споделяше нейното влечение по лукса. И нямаше навик да предлага дори най-основните удобства на гостите си. Като гореща вана. И легла.

— Войниците са уплашени — каза Роуан, загледан в долните етажи на крепостта. — Подушвам страха им.

— Удържат крепостта от дни. Знаят какво ги чака призори.

— Страхът им — сключи челюсти той — е доказателство, че нямат доверие на съюзниците ни, че не вярват хаганската армия да ги спаси. Затова няма да се бият от сърце. И може да проявят слабост, каквато не бива да допускаме.

— Може би трябваше да предупредиш Каол — каза Елин. — Той можеше да ги мотивира някак.

— Имам чувството, че вече ги е мотивирал колкото е могъл. Но страх като този прояжда душата.

— Какво да сторим тогава?

Роуан поклати глава.

— Не знам.

Но Елин усети, че знаеше, че му се искаше да каже още нещо, но се въздържаше или защото не бяха сами, или заради някакво колебание.

Ето защо не го притисна, а отправи очи към назъбените парапети с патрулиращи зад тях войници, към многолюдната тъмна армия отвъд. Пронизителен лай и рев огласяха нощта, толкова неземни, че по гръбнака й полази студена тръпка.

— Битката по суша по-лесна ли е, или по-трудна от тази по море? — попита Елин съпруга и вречения си, впила поглед в татуираното му лице.

Досега бе воювала единствено срещу корабите в Залива на Черепа, но онова сражение приключи относително бързо. И срещу илкените в Каменните блата, но тогава беше по-скоро изтребление, отколкото битка. Нищо общо с това, което ги чакаше призори. Срещу което се бяха борили приятелите й сред Тясното море, докато те двете с Манон бяха в огледалото, а сетне и с Майев на онзи плаж.

Роуан се замисли.

— И двете са грозна картинка, но по различен начин.

— Аз предпочитам да се бия по суша — промърмори Фенрис.

— Защото никой не обича миризмата на мокро куче? — подметна през рамо Елин.

Фенрис се засмя.

— Точно поради това.

Поне отново се усмихваше.

Устните на Роуан потрепнаха нагоре в краищата, ала очите му останаха сурови, докато се взираше във вражеската армия.

— Утрешната битка ще е също толкова кървава — каза той. — Но планът ни е стабилен.

Щяха да чакат на парапета с Каол в готовност за отчаяните ходове на Морат, когато се озовяха приклещени към крепостната стена и пометени от хаганската армия. Елида щеше да помага на ранените в тържествената зала заедно с Ирен и другите лечителки.

Елин нямаше идея къде бяха Лоркан и Гавриел. И двамата се отцепиха още с пристигането, Пумата отиде да стои на пост някъде, а Лоркан вероятно пак се цупеше. Но едва ли щяха да пропуснат утрешния бой.

Сякаш мислите й го бяха призовали, и Гавриел влезе тихо в стаята.

— Армията е в покой — обяви вместо поздрав, после най-безцеремонно клекна до Фенрис и си придърпа платото с пилешко месо. — Но войниците треперят от страх. Дните на отбрана са изцедили силите им.

Роуан кимна, без да съобщи на Пумата, че тъкмо това обсъждаха. Гавриел нападна храната.

— Ще трябва да се погрижим да не поддадат утре.

Наистина.

— Чудех се — подхвана след малко Елида, сякаш говореше сама на себе си, — щом Майев е натрапница, кой ще управлява Доранел, ако я прокудим заедно с другите Валги?

— Или я изпепелим — подхвърли Фенрис.

Елин се усмихна мрачно, ала въпросът на Елида се загнезди в съзнанието й.

Гавриел бавно побутна настрана платото с пилешко.

Ръката на Роуан падна от раменете на Елин. Боровозелените му очи се загнездиха в нея широко отворени.

— Ти.

Елин примигна насреща му.

— Има и други наследници на Маб. Галан, Едион…

— Тронът се предава по майчина линия, само от елфа на елфа. Поне би трябвало — добави Роуан. — Ти си единствената с директна, неопровержима кръвна връзка с Маб.

— И твоят род, Роуан — обади се Гавриел. — Някой от твоя род ще има право върху половината трон на Мора.

— Селен. Неин ще е.

Въпреки че бе принц, кръвната връзка на Роуан с Мора толкова бе изтъняла през вековете, че вече я имаше само на думи. Можеше да се каже, че Елин имаше по-близко родство с Елида, дори с Каол, отколкото с Роуан, независимо от далечното им общо потекло.

— Е, отстъпвам престола на Селен — рече Елин, изтупвайки ръцете си като че от въображаем прах. — Доранел е неин.

Повече никога нямаше да отиде в онзи град, без значение дали щяха да надвият Майев, или не. Навярно това я превръщаше в страхливка. Но не посмя да потърси утешителния тътен на магията си.

— Малките хора действително знаеха — каза умислено Фенрис, потривайки челюстта си. — Знаеха коя си.

Открай време знаеха. Спасили бяха живота й преди десет години, а през последните седмици помагаха на всички тях. Знаеха коя е и й оставяха дарове. Сякаш отдаваха почит на наследницата на Бранън. Не на…

— Елфическата кралица на Запада — пророни Гавриел.

Мълчание.

— Това звание ли е? — учуди се Елин.

— Вече да — отвърна Фенрис.

Елин го стрелна косо.

— Да, ако Селен стане Елфическата кралица на Изтока — потвърди Роуан.

Никой не продума цяла минута.

Елин въздъхна към тавана.

— Е, какво толкова? Поредната префърцунена титла.

Никой не понечи да проговори. Елин не позволи на това ново бреме да проникне твърде надълбоко в съзнанието й. На всичко, което предполагаше званието — че можеше да й се наложи да закриля не само Малките хора на континента, но и заедно с кадъра да поставят основите на нова родина за всички елфи, пожелали да живеят с тях. За всички елфи, оцелели след клането в Терасен преди десет години и решили да се завърнат.

Наивна мечта, която едва ли щеше да види сбъдната. Едва ли щеше да осъществи.

— Елфическата кралица на Запада — повтори, вкусвайки думите на върха на езика си.

Питайки се колко ли време щеше да се нарича така.

Тежкото мълчание в стаята й подсказа, че приятелите й си мислеха същото. А болката, гневът и решимостта в очите на Роуан — че вреченият й вече разсъждаваше дали това ново звание нямаше да я спаси някак от жертвения олтар.

Подобен въпрос обаче щяха да обсъждат по-късно. След утрешната битка.

Ако оцелееха.

* * *

Имаше порта и отвъд черния й свод се ширеше вечността.

Но не за нея. Тя не отиваше в Отвъдното.

Боговете й бяха подготвили друг ковчег — този път изсечен от онзи тъмен лъскав камък.

Камък, какъвто огънят й не можеше да разтопи. Да прониже. Единственият начин да се измъкне от затвора му беше да се превърне в него — да се слее с него като морска пяна с пясъка.

Всяко дихание бе по-плитко от предходното. В този ковчег нямаше дупки.

Знаеше, че отвъд стените му има втори ковчег. Знаеше, защото приглушените викове от него я достигаха някак.

Две принцеси, едната от злато, другата — от сребро. Една млада и една древна. Двете заедно щяха да платят цената за затварянето на портата към вечността.

Въздухът й беше на привършване. Изразходила бе прекалено много от него в трескаво дращене по камъка. Пръстите й пулсираха болезнено около изпотрошените нокти и съдраната плът.

Женските писъци стихваха постепенно.

Трябваше да приеме съдбата си, да се примири с нея. Чак тогава капакът на ковчега щеше да се отвори.

Въздухът беше горещ, скъпоценен. А тя не можеше да се измъкне, не можеше…

* * *

Елин се изтръгна от съня си. Стаята още тънеше в мрак, а приятелите й наоколо дишаха равномерно.

Чист, свеж въздух. Отвъд тесния прозорец блещукаха звезди.

Нямаше ковчег от Камък на Уирда. Нямаше порта, която щеше да я погълне.

Но знаеше, че онези проклети богове я наблюдават. Дори тук я наблюдаваха. И чакаха.

Чакаха саможертвата й. Това представляваше за тях — жертвено агне.

Стомахът й се присви в спазъм, но Елин не му обърна внимание, не обърна внимание на разтрепераното си тяло. На горещината под кожата си.

Завъртя се на една страна и се притисна към утешителната топлина на Роуан. Приглушените писъци на Елена още бучаха в ушите й.

Не, повече никога нямаше да се усети толкова безпомощна.