Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (41)

38

Явно кралицата и консортът й се нуждаеха от миг насаме. Елида се изненада повече да види Фенрис в красивия му елфически облик, отколкото златото, което носеха двамата с Гавриел.

Лоркан се засмя приглушено, докато го изсипваха в раниците си. За толкова съкровища някои хора дори не можеха да си мечтаят.

— Поне е предвидлива.

Фенрис застина, клекнал пред торбата си. Златото в ръцете му блещукаше като косата му, а в тъмните му очи нямаше ни най-малко топлина.

— В това положение сме единствено заради теб.

Лоркан се напрегна осезаемо и Елида замръзна. Гавриел остави съкровището и бавно плъзна ръка към кинжала в ножницата си.

Но тъмнокосият воин просто килна глава.

— Често ми се напомня — отвърна, без да погледне Елида. Фенрис му се озъби.

— Когато всичко това приключи — изсъска той, — двамата с теб ще си разчистим сметките.

Лоркан оголи зъби на свой ред в брутална усмивка.

— За мен ще е удоволствие.

Елида знаеше, че говори искрено. На драго сърце щеше да поеме агресията на Фенрис, да се хвърли в унищожителния, кървав сблъсък.

Гавриел въздъхна и кехлибарените му очи срещнаха тези на Елида. Нямаше как да ги помирят.

Въпреки това Елида си пое дъх, канейки се да ги увери, че раздорът помежду им, бил той породен от желание за мъст, нямаше да укроти гнева им, когато Елин и Роуан се появиха от прохода.

Голдрин висеше от хълбока на кралицата, несъмнено върнат й от принца. Лъскавият му рубин, приличащ на аметист под синята светлина на фенера, се полюшваше с всяка стъпка на Елин.

Тъкмо влизаха в лодката, когато откъм прохода долетя съскане.

Роуан и Гавриел побързаха да я отблъснат от брега. Съществата, които я теглеха, се устремиха напред по реката.

Просветнаха остриета и безсмъртните воини застинаха като статуи.

Елин не извади Голдрин. Не запали огън в дланта си. Просто стоеше до Елида с каменно лице.

Съскането се усилваше. Обгърнати в сенки и покрити със струпеи ръце задращиха по свода на прохода, отдръпвайки се от светлината.

— Някой май негодува заради изчезналото съкровище — прошепна Фенрис.

— Ще се наложи да се наредят на опашката — отвърна Елин и Елида можеше да се закълне, че златистите й очи проблеснаха в мрака, сякаш озарени от скрита надълбоко светлина, която бързо изчезна.

Мразовит вятър връхлетя пещерата. Съскането спря.

Елида потрепери и прошепна:

— Не знам дали някога ще поискам да се върна по тези земи. Фенрис се засмя, макар и очите му да останаха студени.

— Съгласен съм с вас, милейди.

* * *

Носиха се сред непрогледна чернота още един ден, и още един. А морето не се показваше.

Елин бе потънала в дълбок, безпаметен сън, когато нечия мощна ръка я стисна за рамото.

— Погледни! — промълви Роуан, погалвайки ухото й с дъха си.

Тя отвори очи и я посрещна бледа светлина.

Не бяха стигнали открито небе, осъзна, като се надигна заедно с другите, несъмнено разбудени от Роуан.

Над тях, накацали по пещерния таван като звезди, приклещени в скалата, сияеха мънички сини светлинки.

Светулки като тези във фенера. Хиляди, — отразяващи се в черната вода. Като че лодката им беше попаднала между две звездни небеса.

С ъгълчето на окото си Елин видя как Елида притиска ръка към гърдите си.

Море от звезди — в това се бе преобразила пещерата.

Красота. Все още имаше красота по света. Звездите още сияеха, горяха ярко, дори под земята.

Елин вдиша прохладния пещерен въздух, синята светлина. Позволи й да се разлее в нея.

Да вдигнат шум до небето. Така се беше заканила веднъж. И наистина бяха разтърсили звездите, но им предстоеше още толкова много работа. Трябваше да побързат. Колко ли невинни страдаха в лапите на Морат?

Красотата още съществуваше — и тя щеше да се бори за нея. Трябваше да се бори за нея.

Потребността за това беше като непрестанно жужене в кръвта й, в костите й. Заедно със силата, която умишлено потискаше, пренебрегваше с всяка глътка въздух. Да се бори — за последно.

Беше избягала от пленничество именно заради това. И докато тренираше, щеше да мисли за онези, които още се опълчваха на Морат, на Майев. Нямаше да се поколебае нито за миг. Нямаше да възпира порива си.

Този път щеше да се увенчае с успех. По всеки възможен начин.

Смарагдът върху брачния й пръстен блестеше от свой собствен огън.

Себично беше от нейна страна да съживи тази връзка, когато кръвта й я обричаше на жертвения олтар, но все пак слезе от лодката, за да ги намери. Пръстените. Впоследствие й бе хрумнало да оберат съкровищницата. Но щом щеше да живее без белези, без нещо, което да й напомня къде е била, коя е била, какво е обещала, й трябваше поне подобно доказателство.

Елин можеше да се закълне, че живите звезди над тях пееха, небесен хор, чийто химн витаеше из пещерата.

А реката носеше към морето и тяхната песен заедно с лодката.