Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kingdom of Ash, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2024)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Кралство на пепелта

Преводач: Цветелина Тенекеджиева

Година на превод: 2019 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първа допечатка

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Ваня Петкова

Художник: Talexi

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-2275-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16074

История

  1. — Добавяне

2

Елида Локан си бе мечтала да отпътува към някое далечно място, където никой не знаеше за Адарлан и Терасен, толкова далечно, че Върнън никога да не я намери.

Не беше очаквала, че мечтата й наистина ще се сбъдне.

Застанала сред прашна древна уличка в също толкова прашен древен град в кралство на юг от Доранел, Елида се любуваше на обедната песен на камбаните, докато слънцето приличаше светлите каменни сгради, а сухият вятър метеше тесните улици между тях. Беше чула името на града поне три пъти, но още не можеше да го произнесе.

Не че имаше значение. Едва ли щяха да се задържат тук. Не се задържаха в нито един от градовете, през които минаваха, нито в горите, планините и низините. Прелитаха през кралствата по пътя си, следвайки безпощадното темпо на принц, който почти не си спомняше как да говори, камо ли да се храни.

Елида надзърна свъсено към похабените вещерски кожени дрехи, съдраната си сива пелерина и очуканите си ботуши, сетне надникна към двамата си спътници. Да, и тримата изглеждаха окаяно.

— Всеки момент — пророни Гавриел, вперил жълтеникавокафяви очи във входа на уличката.

Висока тъмна фигура се сливаше с оскъдните сенки под полурухналия свод, наблюдавайки зорко оживената улица.

Елида не задържа погледа си за дълго върху фигурата. През последните безкрайни седмици едва понасяше и него, и жестоката болка в гърдите си.

Стрелна смръщено Гавриел.

— Трябваше да спрем за обяд.

Той посочи с брадичка към вехтата торба, опряна до стената.

— В багажа ми има ябълка.

Елида проследи погледа му, въздъхна и взе раницата. Прерови дрехи, въжета, оръжия и какви ли не други вещи и накрая измъкна отвътре голяма червено-зелена ябълка. Последната от множеството, които бяха набрали от някаква градина в съседното кралство. Елида я предложи безмълвно на елфическия лорд.

Гавриел вдигна златиста вежда.

Тя, от своя страна, повтори жеста му.

— Чувам как къркори стомахът ти.

Гавриел се засмя, но й кимна, взе ябълката и я избърса в ръкава на светлия си жакет.

— Така си е.

Елида можеше да се закълне, че тъмната фигура в дъното на уличката се скова. Тя не й обърна внимание.

Гавриел отхапа от ябълката и кучешките му зъби просветнаха. Бащата на Едион Ашривер — приликата беше неоспорима, макар че се ограничаваше само до външния вид. През броените дни, които прекара с Едион, установи, че е точната противоположност на любезния, грижовен елф до нея.

След като Астерин и Веста ги оставиха на кораба, с който пристигнаха дотук, Елида се зачуди дали не е допуснала грешка, тръгвайки на път с трима безсмъртни елфи. Дали нямаше да я стъпчат като хлебарка.

Гавриел обаче се отнасяше мило с нея още от самото начало — следеше дали се е нахранила, проверяваше дали има достатъчно одеяла в студените нощи и я учеше да язди конете, които бяха купили, защото дори глезенът й да беше здрав, нямаше начин да смогва на темпото им пеша. А в случаите, когато се налагаше да водят конете през неравни терени, Гавриел поддържаше крака й с магията си, нежна като топъл летен бриз до кожата й.

На Лоркан вече не го позволяваше.

Никога нямаше да забрави как Лоркан пълзи по корем след Майев, когато кралицата прекъсна кръвната му клетва. Как пълзи след Майев като отритнат любовник, като пребито куче, отчаяно за мъничка ласка от господаря си. Елин пострада жестоко, след като самият той предаде местоположението им на Майев, и въпреки всичко опита да я последва. През пясъка, все още напоен с кръвта на Елин.

Гавриел изяде половината ябълка и предложи другата на Елида.

— И ти трябва да хапнеш.

Тя погледна сините петна под очите на Гавриел. Несъмнено и под нейните имаше такива. Поне цикълът й дойде миналия месец, напук на изнурителния поход, изгорил всички хранителни запаси в тялото й.

Крайно унизителна случка. Да обясни на трима воини, вече надушили кръвта й, че се нуждае от санитарни материали. И да спира по-често.

Не им сподели за режещите болки в корема, гърба и бедрата си. Продължи да язди, свела глава. Знаеше, че ще спрат заради нея. Дори Роуан би спрял, за да й позволи да си почине. Но при всяко спиране Елида виждаше желязната кутия. Чуваше плясъка на камшика, лъснал от кръв. И писъците на Елин.

Предала се беше, за да не вземат Елида. Дори не се бе поколебала.

Именно тази мисъл не позволяваше на Елида да слезе от кобилата си. Гаврил и Роуан я улесниха с чистите парчета плат, очевидно откъснати от собствените им ризи. Дори нямаше представа кога са успели да ги разкъсат.

Елида отхапа от ябълката, наслаждавайки се на сладката й тръпчивост. Роуан остави няколко монети от привършващите им пари на един пън до градината, за да плати за взетите плодове.

Скоро щеше да им се наложи да крадат храната си. Или да продадат конете.

Иззад затворените прозорци етаж по-нагоре се разнесе приглушено блъскане, съпроводено от мъжки викове.

— Според теб ще ни провърви ли този път? — попита тихо Елида.

Гавриел вдигна поглед към сините кепенци с красива резба.

— Надявам се.

Късметът им наистина се поизчерпваше напоследък. Почти липсваше още от онзи проклет плаж в Ейлве, когато Роуан усети зова по връзката им с Елин — свещената връзка — и пое след него през океана. Ала щом достигнаха тези брегове след няколко кошмарни седмици в бурните води, дирята се изгуби.

Нямаше нито следа от армадата на Майев. Никой не бе виждал на някое от пристанищата „Славей“ кораба на кралицата. Никой не беше чувал да се е завърнала на престола си в Доранел.

Разполагаха единствено със слухове и ги следваха през планини, затрупани от сняг, през гъсти гори и пресъхнали равнини.

И така до предишното кралство, до предишния град с улиците му, гъмжащи от гуляйджии, излезли да празнуват Самхуин, да почетат боговете, когато воалът между световете бе най-тънък.

Нямаха представа, че боговете им бяха просто същества от друг свят, че цялата им помощ, цялата помощ, която Елида бе получила от приглушения гласец на рамото си, имаше една-едничка цел: да намерят начин да се върнат у дома. Пионки — това бяха и Елида, и Елин, и всички други за тях.

Потвърждаваше го пълното мълчание на Анийт от онзи ужасяващ ден в Ейлве. Само я побутваше леко в най-протяжните дни, сякаш за да й напомни за съществуването си. Че някой бди над нея.

Както и че успееха ли да открият Елин, младата кралица трябваше да плати с живота си на боговете. Стига Дориан Хавилиард и Манон Черноклюна да намереха третия, последен Ключ на Уирда. И ако младият крал не пожертваше себе си вместо Елин.

Затова Елида търпеше редките подсещания и нарочно не се замисляше що за същество проявява подобен интерес към нея. Към всички тях.

Отхвърляше тези разсъждения, докато претърсваха улиците на града, ослушвайки се къде можеше да е Майев. Слънцето бе залязло, а Роуан се озлобяваше все повече с всеки изминал час, в който не научаваха нищичко. Както във всички други градове преди това.

Елида ги беше накарала да продължат уличните обиколки с предупреждението да не се набиват на очи. Винаги когато Роуан покажеше зъбите си, му напомняше, че във всяко кралство, във всяка земя имаше кой да го види. А тръгнеше ли мълва, че група елфически воини тормозят местните в търсене на Майев, бързо щеше да стигне и до ушите на елфическата кралица.

Една нощ преди седмица, когато сред златистите хълмове отвъд стените на града припламваха лагерни огньове — Роуан най-сетне бе спрял да ръмжи при вида им, явно събуждаха у него някакъв болезнен спомен, — принцът се вцепени, минавайки покрай група елфически воини, излезли да пийнат. И впери в тях онзи студен, пресметлив поглед, който винаги подсказваше на Елида, че е наумил нещо. Малко след това ги вкара в една тъмна уличка и им разясни плана си със сурова безцеремонност.

Крясъците в сградата над тях се усилваха.

Когато пращенето на дърво се извиси над звъна на градските камбани, Елида подхвърли свъсено:

— Дали да не му помогнем?

Гавриел прокара татуирана ръка през златистите си коси. Имената на воините, загинали под негово командване, бе й обяснил миналата седмица, когато най-сетне дръзна да го попита какво е.

— Приключва.

Но дори Лоркан вече започваше да нервничи, забол нетърпелив поглед в прозореца над Елида и Гавриел.

Тъкмо когато песента на обедните камбани спря, кепенците се отвориха с трясък.

По-скоро изригнаха навън, защото двама елфи излетяха през тях.

Единият, тъмнокос и окървавен, крещеше, докато падаше.

Принц Роуан Белия трън мълчеше, летейки към земята с оголени зъби, вкопчил ръце в жертвата си.

Елида отстъпи встрани миг преди да се стоварят върху купчина дървени щайги, разпръсвайки трески из уличката.

Усети как един порив на вятъра попречи на широкоплещестия елф да се удари смъртоносно в земята. Роуан го измъкна от разбитите дъски, сключил пръсти около яката на синята му туника.

Не им трябваше мъртъв.

Гавриел извади нож, но остана до Елида, а Роуан блъсна непознатия в близката стена. По лицето на принца нямаше нито капка милост. Само студена омраза.

Хладнокръвен хищник. Готов на всичко да намери кралицата на сърцето си.

— Моля те! — изхриптя елфът на общия език.

Значи Роуан го беше открил. Не можеха да проследят Майев — това беше осъзнал на Самхуин. Но да се докопат до командирите й, разпръснати из множество кралства в служба на простосмъртни господари — това вече можеха.

Елфът, на когото Роуан се зъбеше с разкървавена устна, беше командир. Истински воин — от върха на широките си плещи до мускулестите си бедра. Въпреки това Роуан се извисяваше над него. Гавриел и Лоркан също. Сякаш дори сред елфи тримата бяха друга порода.

— Ето какво следва — каза със смъртоносно спокойствие Роуан на хлипащия командир. Стръвна усмивка изплува на лицето му и от разцепената му устна шурна нова кръв. — Първо ще строша краката ти и може би малка част от гръбнака ти, за да не можеш дори да пълзиш. — Той посочи с кървав пръст надолу по улицата. Към Лоркан. — Знаеш кой е това, нали?

Като че в отговор Лоркан се откъсна от свода и тръгна към тях. Командирът затрепери.

— Краката и гръбнакът ти ще се възстановят рано или късно — продължи Роуан, докато Лоркан крачеше заплашително към тях. — Ала онова, което Лоркан Салватер ще ти причини… — Той се изсмя гърлено, мрачно. — От него няма да се възстановиш, друже.

Командирът стрелна трескав поглед към Елида, към Гавриел.

Първия път — преди два дни — Елида не можа да гледа. Онзи командир не разполагаше с ценна информация, но като се имаше предвид в колко долнопробен бардак го бяха намерили, Елида не съжаляваше, че Роуан остави тялото му в единия край на мрачната уличка. Главата му захвърли в другия.

Само че днес, този път…

Гледай! Виж! — съскаше тъничко гласче в ухото й. — Слушай!

Елида потрепери въпреки горещината и жаркото слънце. Стисна зъби, заприщвайки всички думи, които се надигнаха в нея. Намерете си някого друг. Намерете начин да изковете Ключалката със собствените си сили. Да приемете съдбата си на заточеници в този свят, за да не плащаме ние чужди дългове.

Но ако Анийт проговореше сега, след като месеци наред само я подсещаше за съществуването си… Елида преглътна гневния поток от думи. Както се очакваше от всички простосмъртни. Заради Елин можеше да се примири. Както Елин щеше да се примири със съдбата си накрая.

Гавриел наблюдаваше с мрачна, прагматична безмилостност командира, висящ от желязната хватка на Роуан.

— Кажи му каквото го интересува. Иначе само влошаваш положението си.

Лоркан почти ги достигаше. Около дългите му пръсти се виеше тъмен вятър.

По свирепото му лице нямаше и следа от елфа, когото бе опознала. Или поне елфа, който беше преди случката на онзи плаж. Не, това беше маската от първата им среща в Оуквалд. Безчувствена. Арогантна. Жестока.

Командирът зърна силата, трупаща се в ръката на Лоркан, но все пак се ухили подигравателно на Роуан, оголвайки окървавени зъби.

— Тя ще ви избие до крак. — Около едното му око вече се образуваше синина и клепачът му подпухваше. Роуан обгърна двама им в щит от вятър, изолирайки звука, и въздухът в ушите на Елида запулсира. — Майев ще избие всички предатели.

— Нека опита — отвърна кротко Роуан.

Гледай! прошепна отново Анийт.

Този път, когато командирът закрещя, Елида не извърна очи.

И докато Роуан и Лоркан правеха онова, на което ги бяха учили, тя се чудеше дали Анийт я караше да гледа, за да й помогне — или за да й напомни на какво бяха способни боговете, ако не им се подчиняваш.