Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (121)

118

Ирен седна уморено на трикракото столче сред хаоса на тържествената зала. Обстановката й беше позната, макар и действията да се развиваха на друго място — в друга величествена зала, временно превърната в болница. Скоро щеше да се съмне, но с останалите лечителки продължаваха да се трудят. Кървящите войници нямаше да оцелеят без тяхната помощ.

Човеци, елфи, вещици и вълци — Ирен за пръв път виждаше толкова различни същества накуп.

Елида също бе дошла в залата, грееща от радост въпреки ранените хора наоколо.

Навярно всички носеха подобна усмивка. Макар че умората бе позаличила тази на Ирен през последния час. Нищо че след битката с Ераван я принудиха да си почине, да си възвърне силите, преди да се заеме с работа по болните.

Но още не можеше да си намери място. Защото затвореше ли очи, виждаше нещото, крило се под кожата на Ераван. Да, беше го унищожила, но… питаше се дали някога ще го забрави. Тъмното му, мазно присъствие. Преди няколко часа не можеше да прецени дали повръщаше заради спомена, или заради бременността.

— Най-добре намери съпруга си и иди да полегнеш — посъветва я Хафиза, докуцуквайки свъсено. — Кога за последно си спала?

Ирен вдигна глава — по-тежка, отколкото бе преди броени минути.

— Когато и ти, бих казала.

Преди два дни.

Хафиза изцъка с език.

— Надви злия тиранин и продължаваш да лекуваш ранените… цяло чудо е, че още си в съзнание, Ирен.

Ирен наистина се чувстваше на ръба да припадне от изтощение, но неодобрението в гласа на Хафиза сякаш вля стомана в гръбнака й.

— Способна съм да работя.

— Заповядвам ти да намериш очарователния си съпруг и да поспиш. Заради детето в утробата ти.

Ох! Представеше ли го така Върховната лечителка…

Ирен се изправи с пъшкане.

— Безпощадна си.

Хафиза само я потупа по рамото.

— Добрите лечителни знаят кога е време да си починат. Умората те кара да взимаш лоши решения. А лошите решения…

— Струват животи — довърши Ирен и вдигна очи към куполестия таван високо, високо над тях. — Май никога не спираш да наставляваш, а?

Хафиза се усмихна широко.

— Такъв е животът, Ирен. Никога не преставаме да се учим. Дори на моята възраст.

Ирен отдавна подозираше, че именно любовта на Върховната лечителка към учението поддържаше сърцето й младо толкова години. Тя просто се усмихна на наставницата си.

Погледът на Хафиза омекна. Стана умислен.

— Ще останем колкото е необходимо. Докато войниците на хагана са в състояние да бъдат отведени у дома. Ще оставим част от лечителките да се грижат за ранените тук, но до няколко седмици тръгваме към Южния континент.

В гърлото на Ирен заседна буца.

— Знам.

— А ти — продължи Хафиза, хващайки ръката й, — няма да се прибереш с нас.

Въпреки че очите й пареха, Ирен отвърна:

— Не, няма.

Хафиза стисна пръстите й в топлата си ръка. Силна като стомана.

— Значи ще трябва да си намеря нова наследница.

— Съжалявам — прошепна Ирен.

— За какво? — засмя се Хафиза. — Ти откри любовта и щастието, Ирен. По-хубаво от това не мога да ти пожелая.

Ирен избърса сълзата, търкулнала се по бузата й.

— Просто… не искам да си помислиш, че нарочно съм губила времето ти…

Хафиза прихна в дрезгав смях.

— Губила си ми времето? Ирен Тауърс. Ирен Уестфол. — Старицата хвана лицето й в силните си, древни длани. — Ти избави всички ни.

Ирен затвори очи и Хафиза я целуна по челото. Благословия и сбогуване.

— Ще останеш по тези земи — каза Върховната лечителка с нетрепваща усмивка. — Но напук на океана между нас ще бъдем вечно свързани ето тук. — Тя докосна гърдите си точно над сърцето. — И колкото и години да минат, знай, че в Торе Сесме винаги ще има място за теб.

Ирен долепи разтреперана ръка върху собственото си сърце и кимна.

Хафиза стисна рамото й и понечи да се върне при пациентите си.

Но Ирен подхвана:

— Ами ако…

Хафиза се обърна и вирна въпросително вежди.

— Да?

Ирен преглътна сухо.

— Ако след като се установя в Адарлан и родя бебето… Ако в подходящия момент реша да направя моя собствена Торе тук?

Хафиза килна глава, сякаш слушаше как въпросът отеква в собственото й сърце.

— Торе Сесме в Севера.

Ирен продължи:

— В Адарлан. В Рифтхолд. Нова, която да възстанови загубите, нанесени от Ераван. Да учи децата, неопознали дарбата си, както и онези, които тепърва ще се раждат с такава.

Защото мнозина от елфите, прибиращи се от бойното поле, бяха потомци на лечителните, отдали силите си на жените от Торе — преди много, много време. Навярно отново биха помогнали.

Усмивката пак изплува на лицето на Хафиза.

— Идеята ти много ми харесва, Ирен Уестфол.

С тези думи Върховната лечителна се върна обратно към хаоса от болка и лечебна сила.

Ирен остана на мястото си, долепила ръка върху леко издутия си корем.

И се усмихна широко, уверено на бъдещето, разкрило се пред нея, светло като разпъпващата се зора.

* * *

Изгревът наближаваше, но Манон не можеше да заспи. Дори не си беше потърсила място за почивка — имаше още много ранени крочанки и Железни зъби, а и не бе приключила с преброяването на оцелелите от битката. От войната.

Усещаше празнота в себе си, на мястото, където някога пламтяха ярко дванайсет смели души.

Вероятно затова и не беше потърсила леглото си, макар и да знаеше, че Дориан е осигурил условия за спане. Затова стоеше в кулата на уивърните с дремещия Абраксос до себе си и съзерцаваше утихналото бойно поле.

След като разчистеха телата, след като снегът се стопеше, след като пролетта настъпеше, дали на полето пред града още щеше да личи парче обгоряла земя? Дали завинаги щеше да чернее, да бележи лобното им място?

— Имаме окончателна бройка — обяви Бронуен зад нея и Манон я видя да се качва по стълбището заедно с Гленис и Петра.

Махна безмълвно с ръка и се приготви да чуе лошата новина.

Лоша. Но не толкова лоша, колкото можеше да бъде.

Когато Манон отвори очи, трите вещици просто я гледаха. Железни зъби и крочанки стояха заедно, в мир. Като съюзници.

— Утре ще съберем мъртвите — каза приглушено Манон. — Ще ги изгорим, когато изгрее луната.

Традиция и при крочанките, и при Железни зъби. Щеше да е пълнолуние — Утробата на Майката. Най-добрата фаза на луната за ритуално изгаряне. За завръщане при Триликата богиня, за прераждане в утробата й.

— А след това? — попита Петра. — Какво ще правим след това? Манон обходи и трите с поглед.

— Вие какво искате?

— Да си отидем у дома — промълви Гленис.

Манон преглътна.

— С крочанките сте свободни да си тръгнете, когато…

— В Пустошта — поясни Гленис. — Заедно.

Манон и Петра се спогледаха. Петра каза:

— Не можем.

Устните на Бронуен се извиха нагоре в крайчетата.

— Можете.

Манон примигна. И мигна още веднъж, когато Бронуен протегна юмрук към нея и го отвори.

В шепата й се криеше светлолилаво цвете, голямо колкото нокътя на палец. Красиво и нежно.

— Току-що пристигна един отряд крочанки. С малко закъснение, но са чули призива ни за помощ и идват. Чак от Пустошта.

Манон не можеше да откъсне очи от лилавото цветенце.

— Те ни го донесоха. От равнината пред Вещерския град.

Онова голо, пропито с кръв поле. Земята, която не бе раждала цветя и друг живот, освен трева, мъхове и…

Зрението й се замъгли. Гленис хвана ръката й и я доближи до тази на Бронуен, която пусна цветенцето в дланта й.

— Само заедно можем да развалим проклятието — прошепна Гленис. — Бъди мостът. Бъди светлината.

Мост между двата вещерски народа, в какъвто вече се беше превърнала.

И светлина — както Тринайсетте избухнаха със светлина, а не с мрак в сетните си мигове.

— Когато желязото се топи — каза Петра с плувнали в сълзи сини очи.

Тринайсетте бяха разтопили вещерската кула. Заедно с враговете си от Железни зъби. Отдавайки и себе си.

— Когато цветя избуяват от кръвта — поде Бронуен.

Манон отправи поглед към бойното поле и коленете й едва не се подкосиха. Безброй цветя застилаха окървавените отломки, където Тринайсетте бяха срещнали смъртта си.

Тление довърши:

— Нека земята бъде свидетел!

Бойното поле, където владетели и жители на множество кралства, множество нации бяха дошли да отдадат почит пред саможертвата на Тринайсетте.

В спусналото се мълчание Манон прошепна с пресеклив глас, държейки мъничкото, безценно цвете в дланта си:

— А ти се завърни у дома.

Гленис сведе глава.

— Проклятието е развалено. Завръщаме се у дома като един народ.

Да, проклятието бе развалено.

Манон продължи да се взира в тях с пресядащ в гърлото й дъх.

След малко вдигна Абраксос и за броени секунди се качи на седлото му. Нито им обясни къде отива, нито се сбогува с тях, преди двамата да се втурнат в просветляващата се нощ.

Уивърнът й се насочи към парчето опожарена земя сред бойното поле. Право към сърцето му.

Усмихната през сълзи, смеейки се с радост и тъга, Манон остави скъпоценното цвете от Пустошта на свещеното място.

С благодарност и любов.

За да знаят сестрите й — да знае Астерин в света, в който сега бродеше ръка за ръка с ловеца и рожбата си, — че бяха успели.

… че вещиците се завръщаха у дома.

* * *

Елин искаше да заспи, но не можеше. Не беше приела предложенията да й намерят стая с легло сред суматохата в двореца.

Вместо това двамата с Роуан бяха отишли в тържествената зала, за да разговарят с ранените, да помогнат с каквото могат на нуждаещите се.

Изгубените елфи на Терасен заедно с гигантските им вълци и човешкия клан, с който се бяха съюзили, искаха да говорят с нея също колкото и гражданите на Оринт. Скоро и тя, и целият свят щеше да узнае как са открили Вълчото племе преди десетилетие, как са заживели с него в дивите планински земи и равнините отвъд тях.

Техните лечителки изпълваха тържествената зала, присъединявайки се към жените от Торе. Всичките бяха потомки на тези от Южния континент — и очевидно обучени от тях. Десетки лечителки с пресни сили и така потребните лечебни материали. Веднага се вписаха в работата на сестрите си от Торе. Сякаш се трудеха заедно от векове.

Когато лечителките, и човешки, и елфически, ги изгониха, Елин тръгна из двореца.

Обходи всички коридори, всички етажи, надниквайки в стаи, пълни с призраци и спомени. Роуан крачеше до нея, мълчаливо и неотлъчно.

Изкачваха се нагоре етаж след етаж.

Наближаваха върха на северната кула, когато се съмна.

Утрото беше безмилостно студено на най-горното ниво на кулата, извисила се над целия свят, но все пак се задаваше ясен ден. Светъл.

— Ето къде е било — пророни Елин, кимвайки към тъмното петно върху каменния под на балкона. — Къде Ераван е загинал в ръцете на лечителка. — Тя сбърчи чело. — Дано може да се отмие.

Роуан изсумтя и когато тя надникна през рамо с разпилени от вятъра коси, го видя да стои облегнат на изхода от стълбището, скръстил ръце пред гърдите си.

— Сериозно говоря — натърти Елин. — Гнус ме е, че е оставил следа точно тук, където мисля да се пека на слънце. Ще ми съсипва удоволствието.

Роуан се засмя, отблъсна се от стената и застана пред парапета.

— Ако не успеем да го измием, що го покрием с килимче.

Този път Елин се засмя и отиде при него, притискайки се в топлото му тяло, докато слънцето позлатяваше бойното поле, реката, Еленови рога.

— Е, видя всички коридори, зали и стълбища. Какво смяташ за новия си дом?

— Тесничък е, но ще го преживея.

Елин го сръчка с лакът и посочи с брадичка към близката западна кула. Докато северната беше висока, западната беше широка. Величествена. Близо до горните й етажи, надвиснала над внушителната бездна и оградена с каменни стени, една градина сияеше на яркото слънце. Градината на краля.

Е, на кралицата в този случай.

Макар че сега от нея бяха останали затрупани със сняг трънаци, Елин си я спомняше от времето, когато бе принадлежала на Орлон. Розите и висящите плетеници от глициния, фонтаните, разливащи се от ръба на парапетите в откритото пространство отдолу, ябълковото дръвче с цветове като малки снежни топчици през пролетта.

— Чак сега осъзнавам колко ще е удобна за Лапичка — подхвърли, загледана в тайната градина. Запазена само за кралското семейство. Понякога само за краля или кралицата. — Ще трябва да търчи надолу по стълбището на кулата всеки път, щом й се допишка.

— Сигурен съм, че предците ти са взели под внимание биологичните нужди на домашните любимци, когато са я правили.

— Аз бих — измърмори Елин.

— О, не се и съмнявам — подсмихна се Роуан. — Но ще ми обясниш ли защо в момента не спим там?

— В градината?

Той я перна по носа.

— В покоите до градината. В нашата спалня.

Беше го развела набързо из новото им жилище. Кралските покои бяха запазени въпреки окаяното състояние на другата част от двореца. Очевидно някой от адарланските управници ги беше използвал.

— Искам да премахнат всяка следа от Адарлан, преди да се настаня там — призна си тя.

— Ясно.

Елин вдиша дълбока глътка от утринния въздух.

Чу ги, преди да ги види, да ги надуши. Като се обърнаха, Лоркан и Елида излизаха на балкона, следвани от Едион, Лизандра и Фенрис. Рен Алсбрук се появи зад тях с плахо, колебливо изражение на лице.

Елин нямаше представа как са се досетили къде да ги открият, нито защо идваха. Поне раните на Фенрис бяха зараснали, макар че сега два червени белега прорязваха плътта му от челото до челюстта. Но това като че ли не го притесняваше.

Освен това Елин веднага забеляза ръката на Лоркан върху кръста на Елида. Озареното й лице.

Можеше да се досети защо сияе така. Дори тъмните очи на Лоркан искряха.

Въпреки това Елин му изпрати поглед, изразяващ всичко, което нямаше сили да изрече сега: ако разбиеше сърцето на господарката на Перант, просто щеше да го фламбира. И да покани Манон Черноклюна да си опече вечеря над горящия му труп.

Лоркан врътна очи и Елин го прие за достатъчен знак, че я е разбрал.

— Някой от вас изобщо спа ли?

Само Фенрис вдигна ръка.

Едион гледаше смръщено тъмното петно върху камъните.

— Ще го покрием с килимче — увери го Елин.

Лизандра се засмя.

— Нещо кичозно, надявам се.

— Обмислям да е в розово и лилаво. С бродерии на цветя. Точно каквото би се харесало на Ераван.

Елфите впериха недоумяващи погледи в тях. Рен дори примигна. Елида сведе глава и се закиска.

Роуан пак изсумтя:

— Поне в този двор няма да ни е скучно.

Елин сложи възмутено ръка на гърдите си.

— Да не би дори за секунда да ти е хрумнало, че ще бъде скучно?

— Боговете да са ни на помощ! — промърмори Лоркан.

Елида го сръчка с лакът.

Едион се обърна към Рен, който още стоеше на входа, сякаш се чудеше дали да не се измъкне незабелязано.

— Сега е моментът да избягаш. Преди да се оплетеш в тази безкрайна лудост тук.

Ала тъмните очи на Рен срещнаха тези на Елин. Проучиха ги.

Чула беше за Муртауг. И знаеше, че не е подходящо сега да го споменава, защото тъгата още замъгляваше погледа му. Затова просто надзърна към него с открито лице. Откровено. Топло.

— Винаги можем да се възползваме от още един участник в лудницата тук — отбеляза тя, сякаш протягайки невидима ръка към младия лорд.

Рен отново я проучи с очи.

— Ти даде всичко от себе си, но пак се върна тук. Продължи да се бориш.

— Заради Терасен — каза тихо Елин.

— Да, знам. — Белегът върху лицето на Рен се открояваше още по-ярко под светлината на изгряващото слънце. — Вече го разбирам. — Той й се усмихна едва доловимо. — Май и на мен ще ми е потребна мъничко лудост след тази война.

— Ще съжаляваш — процеди Едион.

Елин изпълни театрален поклон.

— О, несъмнено! — После се подсмихна на елфите, скупчени пред нея. — Тържествено обещавам да не ви отегчавам до сълзи.

Клетва на кралица.

— А какво означава това? — поинтересува се Едион.

— Градене на разрушеното — отвърна Елида. — Много градене.

— Търговски преговори — добави Лизандра.

— Обучаване на новото поколение магьосници — обади се Елин.

Елфите пак примигнаха объркано.

Елин килна глава и им отвърна със същото.

— Вие, приятелчета, нямате ли с какво да допринесете? — Изцъка с език. — Вие тримата сте по-древни от света. Очаквах повече от свадливи старчоци като вас.

Ноздрите им се разшириха. Едион се ухили, а Рен мъдро стисна устни, за да се възпре.

Фенрис я поправи:

— Четирима сме. Четирима свадливи старчоци.

Елин вирна въпросително вежда.

Фенрис се подсмихна и мимиката опъна белезите му.

— Вон още скита някъде по света. И вече е свободен.

Роуан скръсти ръце.

— Едва ли ще успеем пак да го заловим.

Фенрис се засмя многозначително и посочи военния лагер на полето, където елфи, вълци и човеци още спяха.

— Имам чувството, че все някой от тях ще знае откъде да започнем. — Той надникна към Елин. — Стига да си склонна да допуснеш още един старчок в двора си.

Тя сви рамене.

— Ако смогнете да го убедите, не виждам защо не.

Роуан й се усмихна, а сетне вдигна поглед към небето, сякаш очакваше да види изгубения си приятел там.

Фенрис намигна.

— Уверявам те, че не е толкова кисел, колкото Лоркан. — Елида го плесна по рамото и той отскочи встрани, разперил ухилено ръце. — Ще ти хареса. — Обеща на Елин. — Всички дами го харесват. — Добави и пак намигна на трите им с Лизандра и Елида.

Смехът на Елин беше по-лек, по-свободен от всеки друг звук, който някога бе напускал гърлото й. Тя се обърна към разбуждащото се кралство.

— Обещахме на всички по-добър свят — каза след миг, но вече със сериозен глас. — Така че ще започнем с това.

— Започваме от малките неща — рече Фенрис. — Допада ми.

Елин му се усмихна.

— Доста ми се понрави гласуването за Ключовете на Уирда. Предлагам да продължим в този дух.

Мълчание. След малко Лизандра попита:

— За какво да гласуваме?

Елин сви рамене и пъхна ръце в джобовете си.

— За всякакви неща.

Едион вирна вежда.

— Каква да е вечерята например?

Елин врътна очи.

— Да, каква да е вечерята. Ще заседаваме по този въпрос.

Елида се покашля.

— Май Елин говореше за по-важни неща. Свързани с управлението на кралството.

— Ти си кралица — изтъкна Лоркан. — Защо да гласуваме?

— Народът трябва да има думата относно управлението. Относно решенията, които повлияват върху живота му. Относно възраждането на кралството. — Елин вдигна брадичка. — Аз ще бъда кралица и децата ми… — Бузите й пламнаха и тя се обърна към Роуан. — Нашите деца — поправи се тихо — ще наследят трона. Някой ден. Но Терасен трябва да има думата. Всяка територия, независимо от управниците й, трябва да има думата. Гласът на народа ще се слуша.

Елфите се спогледаха. Роуан каза:

— Преди много време на изток съществуваше кралство, което вярваше в подобен начин на управление. — В очите му грееше гордост, по-ярка от зората. — Земя на мир и учение. Светъл лъч в онази далечна, раздирана от конфликти част на света. След като изградим наново Библиотеката на Оринт, ще помолим учените да потърсят нещо за нейната история.

— Може да се свържем със самото кралство — предложи Фенрис. — Да поканим от техните учени и управници тук. За да ни помагат. — Той сви рамене. — Може да изпратите мен.

Елин знаеше, че предложението му е сериозно — да пътува като техен пратеник. Навярно за да преодолее видяното и преживяното тук. Да се примири със загубата на брат си. Да си прости. Струваше й се, че белезите по лицето му ще избледнеят чак след това.

Тя кимна. И макар че с радост щеше да изпрати Фенрис, където той пожелаеше…

— Библиотеката? — попита ненадейно.

Роуан се усмихна.

— И Кралският театър.

— Тук нямаше театър. Не и като този в Рифтхолд.

Усмивката на Роуан се разшири.

— Ще има.

Елин махна с ръка.

— Нужно ли е да ти напомням, че въпреки победата ни във войната хазната ни не прелива от злато?

Той преметна ръка през раменете й.

— А нужно ли е аз да ти напомням, че след като обезглави Майев, аз отново съм принц на Доранел и имам пълен достъп до богатствата и имотите му? И че тъй като обявиха Майев за натрапница, половината от нейното състояние вече е твоя собственост, а другата половина… на рода на Белия трън?

Елин примигна бавно. Останалите се ухилиха. Дори Лоркан. Роуан я целуна.

— Нова библиотека и Кралски театър — промълви до устните й. — Приеми ги за подаръка ми към теб, Огнено сърце.

Елин се отдръпна от него и огледа лицето му. Прочете искреността и решимостта по него.

После го прегърна и се разсмя през сълзи към проясняващото се небе.

* * *

През днешния ден щяха да се проведат много срещи, реши Елин, застанала с усмивка в полупразната, прашна стая пред съюзниците си. Приятелите си.

Ансел от Брайърклиф, покрита от синини и драскотини, също се усмихваше.

— Хамелеонката добре се преструваше на теб — отбеляза тя. — За мой срам не усетих разликата.

Принц Галан, също толкова изхабен и белязан от битките, се засмя.

— В своя защита ще изтъкна, че не те бях срещал лично. — Той кимна на Елин. — Е, здравей, братовчедке.

Елин, облегната на полуизгнилото писалище — единствената мебел в стаята — му се подсмихна.

— Аз пък веднъж те видях отдалеч.

Ашриверските очи на Галан просветнаха.

— Предполагам е било, докато си практикувала предишната си професия, затова ти благодаря, че не си ме убила.

Тя се изкиска, а Ролф подбели очи.

— Да, капер?

Ролф махна с татуирана ръка. Под ноктите му още имаше засъхнала кръв.

— Ще се въздържа от коментар.

Елин изсумтя.

— Ти си наследник на мисенианците — каза тя. — Дребните свади вече са под достойнството ти.

Ансел изпуфтя. Ролф я стрелна предупредително.

— И все пак какво възнамеряваш да правиш с тях? — поинтересува се Елин.

Навярно и другата част от двора й трябваше да присъства на този разговор, но като изпрати Еванджелин да събере съюзниците им, тя бе решила да ги остави да си починат. Роуан пък беше тръгнал да търси Ендимион и Селен. На Селен също й предстоеше да научи нещо доста важно за бъдещето си. И това на Доранел.

Ролф сви рамене.

— Скоро ще решим. Дали да се върнем в Залива на Черепа, или…

Той присви морскозелените си очи.

— Или? — попита с медено гласче Елин.

— Или да изградим наново някогашния си дом в Илиум.

— Защо ти не вземеш решението? — настоя Ансел.

Ролф пак махна с татуираната си ръка.

— Те жертваха живота си в тази война. Заслужават да изберат къде да прекарат остатъка от дните си.

— Мъдро — изцъка с език Елин. Ролф се наежи, но като съзря топлината в очите й, бързо омекна. Тя обърна поглед към Илиас. Бронята на асасина беше очукана и изподрана. — Ти продума ли и дума през цялата война?

— Не — отговори вместо него Ансел.

Синът на Немия господар погледна младата кралица. И задържа взора си върху нея.

Елин усети заряда в погледа, който си размениха. Не беше враждебност — нито страх. Дори можеше да се закълне, че бузите на Ансел пламнаха.

Елин прецени, че ще пощади старата си приятелка, и вместо това каза на всички — Благодаря ви!

Те извърнаха лица към нея.

Тя преглътна и сложи ръка върху сърцето си.

— Благодаря ви, че се отзовахте на призива ми за помощ. Благодаря ви от името на Терасен. Вечно ще съм ви задължена.

— Ние ти бяхме задължени — натърти Ансел.

— Без мен — обади се Ролф.

Елин му се ухили широко.

— Двамата с теб много ще се забавляваме. — После плъзна очи по всичките си съюзници, уморени от битката, но още на нозе. Всички до един. — Струва ми се, че много ще се забавляваме.

* * *

По пладне Елин намери Манон в една от кулите на уивърните, откъдето Абраксос съзерцаваше бойното поле.

Двете страни на тялото му и крилете му бяха осеяни с превръзки. Някогашната Водачка на Крилото — също.

— Кралица на крочанките и Железни зъби — каза Елин вместо поздрав и подсвирна тихо. Манон се обърна бавно към нея. Елин чоплеше небрежно ноктите си. — Впечатляващо.

Но лицето, което се извърна към нея…

Беше изпито. Покрусено.

— Чух — прошепна Елин и свали ръце до тялото си, без да стори и крачка към вещицата.

Манон не отговори. Мълчанието й беше красноречиво за Елин.

Не, не беше добре. Да, случилото се я бе съкрушило. Не, не й се говореше за това.

Затова Елин каза само:

— Благодаря ти.

Манон кимна отнесено. Елин тръгна към нея, но я подмина. И отиде при Абраксос, отправил поглед към Тералис. Към опожареното парче земя.

Сърцето й се пръскаше от всичко това — скърбящия уивърн, черната пръст, вещицата зад нея. Но Елин седна до Абраксос. И го погали по главата. Той се притисна към нежния й допир.

— Ще издигнем паметник — каза на уивърна и на Манон. — Стига вие да искате. Така никой никога няма да забрави саможертвата им, както и на кого трябва да сме благодарни всеки ден.

Вятърът пееше глухата си, свистяща песен из кулата. Чуха се стъпки по сламата и Манон седна до нея.

Но Елин не проговори пак, не й зададе други въпроси. Манон си позволи да отпусне рамене, да сведе глава. Както може би не би сторила пред другиго. А и друг едва ли щеше да разбере бремето, което и двете носеха на плещите си.

Кралиците поседяха безмълвно, загледани в опустошената равнина. В бъдещето отвъд нея.