Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (70)

67

Роуан следваше Елин на обиколката й по бойното поле до брега на Сребърното езеро. Тя спираше тук-там да събира оръжия, останали от врага. Нямаше много.

Другите се бяха разпръснали по различни задачи. Гавриел се задържа при Ирен, за да му покаже как прогонва валгските демони; Фенрис и Каол отидоха да посрещнат пратениците, посетили планинците от Белия зъб; а хаганските наследници проверяваха войските си.

Ако времето се задържеше благоприятно, планираха да тръгнат на път до два дни. Едва два дни до тежкия преход на север.

Слава на боговете! Макар че точно на тях Роуан нямаше желание да благодари.

Елин спря на каменистия бряг и впери поглед в плоската като огледало повърхност, осеяна с отломки. Постави ръката си върху дръжката на Голдрин и по пръстите й затанцуваха пламъци, които сякаш проникваха дори в червения камък на меча.

— Ще отнеме години да спаси всички, обсебени от Валгите — каза тя.

— Всеки от тези войници си има семейство и приятели, които биха ни умолявали да опитаме.

— Знам.

Хладовитият вятър духаше на север, брулейки лицето й с разпилените й коси.

— Тогава защо идваме тук?

По време на срещата в шатрата беше сбърчила умислено чело.

— Дали Ирен не би мога да излекува Ераван и Майев? Не знам защо ми хрумва чак сега.

— Тялото на Ераван негово ли си е, или откраднато? А това на Майев? — Роуан поклати глава. — Техният случай може да е абсолютно различен.

— Не знам дали бих могла да поискам подобно нещо от Ирен. От Каол. — Елин преглътна. — Идеята дори да я доближа до Ераван и Майев… Не мога.

Роуан също нямаше да намери сили. Колкото и причини да имаше.

— Дали обаче не е грешно да поставяме безопасността на Ирен над спасението на целия свят? — заразсъждава на глас Елин, оглеждайки един от вражеските кинжали, който бе взела от бойното поле. С необичайно изящна изработка и навярно откраднат. — Тя е най-мощното ни оръжие, ако вече не можем да разчитаме на ключовете. Не е ли глупаво, че не смеем да го използваме?

Решението не беше негово. Но все пак можеше да обсъди въпроса с нея.

— Ще си способна ли да се погледнеш в огледалото, ако нещо се случи с Ирен, с нероденото й дете?

— Не. Но поне светът ще оцелее. Чувството ми за вина ще остане на заден план.

— А ако не изискаш Ирен да използва силите си срещу тях и Ераван или Майев ни надвият, тогава какво?

— Тогава ще имаме Ключалката. И мен.

Роуан преглътна. Вече проумяваше защо бе искала да се уедини, да се поразтъпче.

— Ирен е лъч надежда за теб. За нас. С нейна помощ може и да не ти се наложи да изковаваш Ключалката. Нито на теб, нито на Дориан.

— Боговете я искат.

— Боговете да вървят по дяволите!

Елин хвърли кинжала.

— Отвратително е. Наистина е отвратително.

Той преметна ръка през раменете й. Само така можеше да я успокои.

Беше му казала, че иска всичко да приключи. И той щеше да стори всичко по силите си да й помогне.

Елин отпусна глава на гърдите му и двамата мълчаливо насочиха погледи към студеното езеро.

— Ти щеше ли да ми го позволиш, ако аз бях на мястото на Ирен? Ако носех детето ни в утробата си?

В съзнанието му неканен изплува онзи сън — за Елин в напреднала бременност, заобиколена от децата им.

— Аз никога не ти позволявам или забранявам каквото и да било.

Тя махна с ръка.

— Знаеш какво искам да кажа.

Роуан се позамисли.

— Не. Дори светът да свършеше заради това, нямаше да го понеса.

А стигнеше ли се до Ключалката, вероятно щеше да се изправи пред същото решение.

Той погали с пръсти свещените белези по шията й.

— Казах ти, че любовта е слабост. Щеше да е далеч по-лесно, ако всички се мразехме.

Елин изсумтя.

— След няколкоседмичен планински преход с армията може да не сме толкова приятелски настроени съюзници.

Той я целуна по главата.

— Боговете да са ни на помощ!

Ала думите му, неволно използваният израз я подтикна да се отдръпне от него, отправяйки свъсен взор към лагера.

— Какво има? — попита Роуан.

— Искам да видя книгите със Знаци на Уирда, които Каол и Ирен са донесли.

* * *

— Какво пише тук? — обърна се Елин към Борте, сочейки с пръст един ръкописен ред на халха, езика на Южния континент.

Седнала до нея на бюрото във военната шатра на принц Сартак, рукинката проточи врат да прочете бележката, надраскана до дълга колона от Знаци на Уирда.

— Подходящо заклинание за растеж на билките в градината.

Роуан изсумтя от отсрещния край на бюрото. И пред него имаше отворена книга, но я четеше далеч по-бавно, отколкото Елин своята.

Повечето книги бяха изписани изцяло със Знаци на Уирда, ала именно бележките в празните полета я бяха накарали да извика младата рукинка. Борте, крайно отегчена от работата с Ирен, веднага се вкопчи във възможността да им помогне, предавайки поста при Валгите на начупения си годеник.

В рамките на двата часа ровене из колекцията, която Каол и Ирен бяха донесли от тайната библиотека на Хафиза на върха на Торе, не изскачаше нищо полезно.

Елин въздъхна към платнения таван на просторната шатра. Радваше се, че Сартак е пренесъл сандъците с книги, вместо да ги зареже в армадата им, но… от умора оплетените символи върху пожълтелите страници вече се замъгляваха пред очите й.

Роуан изпъна гръб.

— Това тук отваря нещо — каза и обърна книгата към нея. — Не знам за другите символи, но този означава „отварям“.

Независимо от безкрайните уроци по време на плаването обратно към техния континент, Роуан и останалите не бяха усвоили напълно езика на полузабравените символи. Вреченият й обаче беше запомнил най-много от тях — сякаш се запечатваха в съзнанието му.

Елин прочете внимателно реда знаци. После и втори път.

— Не е онова, което търсим. — Тя подръпна с пръсти долната си устна. — Това е заклинание за отваряне на портал от едно място до друго, но само в нашия свят.

— Същото, което и Майев умее? — намеси се Борте.

Елин сви рамене.

— Да, но това е за пътуване на кратки разстояния. По-скоро като дарбата на Фенрис.

Която вече не използваше, откакто Майев му я бе отнела.

Борте кривна устни.

— Тогава какъв е смисълът?

— Да забавляваш хората по пиршества? — подхвърли Елин, връщайки книгата на Роуан.

Борте се засмя, облегна се назад в стола си и заусуква с пръсти крайчеца на дългата си плитка.

— Наистина ли вярваш, че съществува заклинание за затваряне на Портата на Уирда? — полюбопитства момичето шепнешком и Роуан му стрелна предупредителен поглед.

Борте просто му махна небрежно.

Не. Елена или Бранън щяха да са й казали, ако съществуваше.

Елин прокара ръка по сухата древна страница с размити символи.

— Струва си да потърсим, не смяташ ли?

Роуан продължи със старателното четене и превеждане. Елин не се и съмняваше, че би седял тук с часове. А ако накрая не намереха нищо, щеше да прочете всичко още веднъж, за да е сигурен.

Изход — друг вариант. За нея. И за Дориан. За онзи от двама им, който в крайна сметка платеше цената за изковаването на Ключалката и затварянето на портата. Отчаяна, наивна надежда.

Часовете минаваха и купчините с книги намаляваха. След известно време и Фенрис се присъедини към тях, необичайно сериозен, докато търсеха ли, търсеха… Безуспешно.

Когато преровиха всички книги в сандъка — Борте вече дремеше, а Роуан закрачи нервно из шатрата, — Елин реши да им направи услуга и им нареди да се върнат в крепостта.

Струваше си да опитат, напомняше си. Макар и оловната тежест в стомаха й да говореше друго.

* * *

Каол се натъкна на баща си там, където го остави — в кабинета му.

— Не можеш да отстъпиш нито акър от земите ни на онези диваци — изсъска му той яростно, когато Каол влезе с количката в стаята и затвори вратата.

Каол скръсти ръце. Нямаше никакво намерение да го успокоява.

— Мога и ще го сторя.

Баща му скочи на крака и опря ръце на бюрото си.

— И си готов да плюеш на съдбите на всички мъже от Аниел, които се биха и измираха, за да опазят земите ни от мръсните им ръце?

— Ако отстъпването на нищожна площ ще помогне бъдещите поколения мъже и жени от Аниел да не се бият и измират, вярвам, че предците ни биха одобрили.

— Те са зверове, не са достойни дори сами да си бъдат господари.

Каол въздъхна и се отпусна назад в количката си. Цял живот това го чакаше — ето с какво го беше натоварил Дориан. Като дясна ръка на краля трябваше да преговаря с лордове и господари точно като баща си. Ако изобщо оцелееха. Ако самият Дориан оцелееше. Тази мисъл го провокира да отвърне:

— Всички правят жертви в тази война. И мнозина жертват много повече от няколко километра земя. Благодари се, че искаме само толкова от теб.

Баща му се подсмихна злобно.

— А ако аз реша да се пазаря?

Каол врътна очи и понечи да обърне количката си към вратата.

Баща му вдигна лист хартия.

— Не ти ли е интересно какво послание ми е оставил брат ти?

— Не достатъчно, че да отменя съюза — каза Каол и завъртя количката си.

Баща му все пак разгърна писмото и прочете:

— Дано Аниел изгори. И ти с него. — По лицето му се изписа тъничка, омразна усмивка. — Само това ми е написал. Ето какво мисли за родния си град наследникът ми. Ако той не желае да брани Аниел, какво го очаква без теб?

Изпробваше нов подход. Да го разубеди, внушавайки му чувство на вина. Каол отвърна:

— Обзалагам се, че отношението на Терин към Аниел е тясно свързано с чувствата му към теб.

Възрастният владетел пак седна зад бюрото си.

— Просто искам да знаеш какво очаква Аниел, ако ти не успееш да го защитиш. Готов съм на преговори, момче. — Той се засмя. — Макар и да знам колко умело отстояваш своето.

Каол понесе удара.

— Аз съм богат човек, нищо не можеш да ми предложиш.

— Нищо ли? — Баща му посочи сандъка до прозореца. — А ако е нещо по-ценно от златото?

Когато Каол не отговори, баща му отиде до сандъка, отключи го с ключе от джоба си и надигна тежкия капак. Каол го доближи с количката и надникна вътре.

Писма. Целият сандък бе пълен с писма, на които с красив почерк беше изписано неговото име.

— Тя откри сандъка. Малко преди да получим вести за предстоящото нападение на Морат — поясни баща му с подигравателна, студена усмивка. — Трябваше да ги изгоря, разбира се, но нещо ме накара да ги запазя. Сигурно точно за този момент.

Сандъкът беше пълен с писма. Всичките написани от майка му. За него.

— Откога са — процеди тихо.

— Още от деня, в който си тръгна.

Злобната усмивка не слизаше от лицето на баща му.

Години. Писма отпреди цели години, от майка, за която бе вярвал, че не иска да говори с него, че се бе поддала на волята на баща му.

— Оставил си я да си мисли, че не й отговарям — каза Каол, изненадан от спокойния си глас. — Не си позволил да стигнат до мен и си я оставил да си мисли, че не й отговарям…

Баща му затвори сандъка и го заключи.

— Така излиза.

— Защо?

Единствено това го интересуваше.

Баща му свъси чело.

— Нима очакваше, че ще ти разреша да се измъкнеш безнаказано от отговорността си на наследник, от Аниел?

Каол сграбчи облегалките на количката си, за да не вкопчи ръце в шията на баща си.

— И смяташ, че като ми показваш сандъка с писма сега, ще поискам да се пазаря за него?

Баща му изсумтя.

— Ти си сантиментален човек. Като те гледам със съпругата ти, само се уверявам в това. Допускам, че би ми предложил доста в замяна на писмата.

Каол просто продължи да го наблюдава. Накрая мигна, като че така можеше да укроти бумтежа в главата си, в сърцето си.

Майка му не го беше забравила. Не бе спряла да му пише. Той се поусмихна.

— Задръж си писмата — каза и обърна количката към вратата. — След като те е напуснала, те може да са единственият ти спомен от нея.

И Каол отвори вратата, надниквайки през рамо.

Закован на място, баща му още стоеше до сандъка.

— Не се пазаря с копелета — усмихна се отново Каол, излизайки в коридора. — И определено няма да започна с теб.

* * *

Каол даде на планинците от Белия зъб малко парче земя в Южен Аниел. Баща му побесня и отказа да признае договорката, но никой не отрази мнението му за огромно развлечение на Елин.

Два дни по-късно скромна група планинци пристигна в западния край на града, близо до зейналата дупка, където някога се бе издигал бентът, и ги поведе.

Брадатите мъже яздеха рунтави планински коне и макар дебелите им кожени дрехи да скриваха по-съществената част от едрите им тела, оръжията им умишлено бяха на показ: брадви, мечове и ножове лъщяха на сивкавата светлина.

Народът на Каин — поне някога отдавна. Елин обаче реши да не го споменава по време на краткото им запознанство. А Каол, естествено, не им призна, че той го е убил.

В друг живот. В друг свят.

Яхнала разкошен кон от породата муники, предоставен от Хасар, Елин яздеше най-отпред на излизане от Аниел, обградена от Каол на Фараша и Роуан на друг муники. Приятелите им се бяха разпръснали назад. Лоркан се бе възстановил достатъчно, че да язди, а Елица не се отдалечаваше от него.

Зад тях, точейки се като гигантска змия в далечината, се нижеше хаганската армия.

Или поне част от нея. Половината руки и даргански ездачи щяха да тръгнат под флага на Кашин по източната страна на планината, за да привлекат вражеските сили от Ферианската падина на открита битка в долината. В същия момент тяхната група щеше да се промъкне през задната им врата.

Белия зъб бе затрупан от сняг и сивеещото небе обещаваше още, но рукинските разузнавачи и планинците твърдяха, че лошото време няма да ги застигне скоро — чак след като достигнеха падината.

Петдневен планински преход с армията. И тридневен за войската, поела по езерния бряг и реката.

Когато се заеха да изкачват стръмния планински скат на безкрайни остри зигзаги, Елин вдигна лице към студеното небе. Рукините пренасяха голяма част от тежкия багаж, слава на боговете, но катеренето щеше да е първото изпитание пред войската.

Но хаганската армия бе прекосявала всякакви терени. Планини, пустини, морета. Ето защо вървеше без страх.

И Елин нямаше да допусне страха в сърцето си. Без значение колко време й оставаше… чак до края.

Този последен поход на север, към родината… Тя се усмихна мрачно към внушителната планина пред себе си, към армията, проточила се надалеч зад нея.

И просто защото можеше, защото най-сетне се отправяха към Терасен, Елин освободи искрица от силата си. Някои от знаменосците зад тях възкликнаха изумено, но Роуан само се усмихна. Усмихна се с онази свирепа надежда, с онази безкомпромисна решимост, подпалила и нейното сърце, докато цялата пламваше.

Позволи на огъня да я обгърне със златистия си блясък, който несъмнено се виждаше дори от най-крайните редици на армията, от града и крепостта зад тях.

Като маяк, грейнал ярко в сянката на планината, на вражеското множество, Елин освети пътя им на север.