Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (58)

55

Дориан не беше очаквал да се чувства така в женско тяло.

Походката му, лекото полюшване на ханша и бедрата — странно беше. Обезпокоително странно. Дори някоя от крочанките да бе забелязала младата вещица, която обикаляше в кръгове, приклякваше и изпъваше крака, всички продължаваха да се готвят усърдно за отпътуване.

Не можеше да не отчете и гърдите си, които не бе очаквал да бъдат толкова… неудобни. Не че го притесняваха, но дори след тези няколко часа още не успяваше да свикне с наличието им, когато ги бутнеше с ръце, нито пък с необходимостта да наглася Стойката на тялото си заради известната им тежест.

Спрял се бе на по-елементарна трансформация: предишната вечер си избра някаква млада крочанка — новачка, от чиято помощ едва ли се нуждаеха често и чието присъствие едва ли регистрираха винаги — и започна да я следи толкова неотклонимо, че момичето вероятно го сметна за някой перверзник.

На сутринта, когато лицето и фигурата й добре се бяха уталожили в съзнанието му, отиде в единия край на лагера и просто извика образа на девойката.

Е, не беше толкова просто. Преобразяването си оставаше все така неприятен процес — костите му трябваше да се пренаредят, скалпът му забоцка от растежа на дългата й кестенява коса, спускаща се на лъскави вълни, носът го загъделичка, докато приемаше новата си, по-женствена извивка.

Накрая дълги минути се взира в себе си. В миниатюрните си ръце, в тъничките си китки. Удивляваше се колко сила се криеше във фините му кости. Потупа се леко между краката и установи какви промени бяха настъпили и там.

А през изминалите два часа обикаляше из лагера, опознавайки движенията и странностите на женското тяло. Съвсем различно бе от първия му полет като гарван — от първата борба с вятъра.

Доскоро си мислеше, че знае всичко за женското тяло. Как да накара една жена да мърка от удоволствие. Дори се изкушаваше да намери някоя уединена палатка и да опознае от първа ръка някои усещания.

Но така само щеше да пропилее ценно време. А и вече разтурваха лагера за отлитане.

Тринайсетте бяха осезаемо напрегнати. Още не бяха решили накъде да поемат. Пък и никоя от крочанките не ги покани да отпътуват с нея към огнището й. Дори Гленис.

Нито една от Тринайсетте не го погледна, минавайки покрай него. Никоя не го разпозна.

Дориан тъкмо приключваше поредната си разходка в кръг на малката тренировъчна площадка, когато Манон мина наблизо с разпилени сребристи коси. Той спря, подобно на предпазлива крочанка на поста си, и я загледа как профучава през снега и калта с устремена крачка, досущ като острие, разсичащо света.

Манон вече почти подминаваше площадката му, когато се закова на място.

И се обърна бавно към него с разширени ноздри. Златистите й очи го обходиха светкавично, пронизващо.

Накрая тя свъси вежди. Дориан просто й се усмихна лениво. Манон тръгна към него.

— Чудно, че не се опипваш!

— Откъде знаеш, че не съм го направил вече.

Още един преценяващ поглед.

— Очаквах да избереш по-привлекателен облик.

Той сведе смръщено очи към тялото си.

— На мен ми се струва достатъчно привлекателен.

Манон стисна устни.

— Да разбирам ли, че се готвиш да заминеш за Морат?

— Да съм казвал нещо подобно?

Не си направи труда да звучи любезно.

Тя пристъпи към него и зъбите й просветнаха. В това тяло беше по-нисък от нея. Ядоса го тръпката, която нагря кръвта му, когато вещицата му изръмжа отвисоко:

— Имаме си задоволително количество работа днес, малки принце!

— Случайно да ти преча?

Тя отвори уста, после я затвори.

Дориан се изсмя гърлено и понечи да се обърне. Ръка с железни нокти го сграбчи за лакътя.

Неестествено бе да почувства ръката й толкова голяма върху тялото си. Именно голяма, а не като изящното, смъртоносно оръжие, с което бе свикнал.

Златистите й очи проблеснаха.

— Ако си търсиш милозлива женица, която да ридае при всяко по-трудно решение, а накрая да се откаже от него, си сбъркал леглото.

— В момента не съм в ничие легло.

Не беше влизал в палатката й през последните нощи. Не и след онзи разговор в Ейлве.

Тя дори не трепна от отговора му.

— Мнението ти не ме интересува.

— Тогава какви ги вършиш тук?

Манон пак отвори и затвори уста. Накрая каза хрипливо:

— Веднага се преобрази!

Дориан отново й се усмихна.

— Нямате ли си по-важна работа, Ваше Величество?

Наистина очакваше да извади железните си нокти и да изтръгне гръкляна му. Една част от него го искаше. Дори я погали по долната челюст с призрачните си ръце.

— Мислиш, че не знам защо не искаш да ходя в Морат ли?

Можеше да се закълне, че вещицата потрепери, че изви леко шия под призрачния допир.

Дориан плъзна невидими пръсти надолу по шията й, по ключиците й.

— Кажи ми да остана — предизвика я със студени, сурови думи. — Кажи им да остана с теб, щом това желаеш. — По невидимите му пръсти изникнаха остри нокти и задращиха леко кожата й. Манон преглътна. — Ала не би го изрекла, нали, Манон? — Дъхът й започваше да пресеква. Призрачните му ръце не спираха да галят шията й, челюстта й. Плътта, която бе вкусвал безброй пъти. — Знаеш ли защо?

Тя не му отговори и Дориан заби върха на един от невидимите си нокти в кожата й.

Манон пак преглътна, но не от страх.

Той се приведе към нея, килвайки глава назад, за да я погледне в очите, и измърка:

— Защото може да имаш много повече години зад гърба си, да си смъртоносна по хиляди начини, но дълбоко в себе си се боиш. Не знаеш как да ме помолиш да остана, защото се боиш да признаеш пред себе си, че го искаш. Боиш се. От себе си повече, отколкото от всеки друг на света. Боиш се.

Тя се взря безмълвно в него за няколко секунди.

После изръмжа насреща му:

— Не знаеш какво приказваш.

И си тръгна.

Той я изпрати с гърлен смях. Гръбнакът й се скова.

Но Манон не се обърна.

* * *

Бояла се. Бояла се да признае, че чувствала привързаност към него.

Пълна нелепица.

И вероятно самата истина.

Но това не биваше да я тревожи. Не и точно сега.

Манон закрачи бясно през лагера, из който вещиците вече сгъваха палатки и приготвяха огнищата за път. Тринайсетте чакаха при уивърните, заредили дисагите им с провизии.

Някои от крочанките я гледаха свъсено. Не с гняв, а с нещо като разочарование. Недоволство. Сякаш не мислеха, че е разумно да се разделят.

Манон се въздържаше да го потвърди. Но дори Тринайсетте да тръгнеха след тях, крочанките щяха да намерят начин да им се изплъзнат. Да използват силата си да задържат уивърните достатъчно дълго на земята, че да съумеят да изчезнат в небето.

А тя нямаше намерение да принизява нито себе си, нито Тринайсетте до нивото на кучета, преследващи стопаните си. Въпреки отчаяната им потребност от помощ, въпреки обещанието им към съюзниците, нямаше да се унижава повече.

Манон спря при лагера на Тление, единственото още пламтящо огнище. Огънят в него никога не угасваше.

Като напомняне за обещанието й да почита кралицата на Терасен. Самотен пламък сред зимния мраз.

Манон потри лицето си и седна уморено на един от камъните около огнището.

Топла, лека ръка кацна върху рамото й. Тя не си даде труд да я отмести.

Гленис каза:

— Тръгваме до няколко минути. Дойдох да се сбогуваме.

Манон вдигна очи към старата вещица.

— Лек полет!

Нямаше друго за изричане. Провалът й не се дължеше на Тление, единствено себе си можеше да вини за него.

Боиш се.

Самата истина. Макар че опита да привлече крочанките на тяхна страна, не вложи всичко от себе си. Не им се разкри напълно. Не им показа какво й костваше да научи, че е имала сестра, която е убила. Не знаеше как да разбулва душата си, така и не се бе научила.

Боиш се.

Вярно беше. Боеше се от всичко.

Тление свали ръка от рамото й.

— Дано пътят ви преведе невредими през войната и обратно у дома.

Не виждаше смисъл да казва на старицата, че вече нямаше дом нито за нея, нито за Тринайсетте.

Гленис извърна лице към небето и въздъхна.

После свъси белите си вежди. Ноздрите й се разшириха.

Манон скочи на крака.

— Бягай — пророни Гленис. — Бягай веднага.

Манон извади Ветросеч, без да мръдне от мястото си.

— Какво има?

— Тук са.

Как ги бе надушила по вятъра?

Три уивърна пронизаха облаците, устремени към лагера им. Манон ги познаваше. Познаваше и трите ездачки, които накараха крочанките да се спуснат трескаво към оръжията си.

Матроните на вещерските кланове на Железни зъби ги бяха открили. И пристигаха да довършат започнатото от Манон онзи ден в Морат.