Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (23)

20

— Знаеш ли историята за кралицата, скитала в различни светове?

Елин поклати глава. Седеше върху килима от мъх на една древна долчинка, заровила ръка в дребните бели цветчета, разпръснати наоколо.

Между короните на великанските дъбове, преплели клони над полянката, проблясваха звезди, сякаш уловени в мрежата им. Пълната луна къпеше гората в толкова ярка светлина, че се виждаше като посред бял ден. Топлият летен въздух носеше тиха, мелодична песен.

— Тъжна история е — продължи леля й и вирна едното ъгълче на червените си устни, щом се облегна назад в трона си, изсечен в огромен гранитен камък. Обичайното й място по време на уроците им заедно, на тези безкрайни, приятни разговори през топлите летни нощи. — И древна.

Елин повдигна вежда.

— Не съм ли голяма за вълшебни приказки?

Преди три дни бе отпразнувала двайсетия си рожден ден на друга полянка, недалеч оттук. Половин Доранел се беше стекъл на тържеството, но вреченият й някак намери начин да я измъкне. Чак до едно самотно езерце в сърцето на гората. Лицето й до ден-днешен пламваше, като си спомнеше за онова среднощно плуване на лунна светлина, как я бе накарал да се чувства Роуан, как я бе боготворил насред стоплената от слънцето вода.

Вречен. Думата още я изненадваше. Както я изненада и онова прозрение, когато го съзря до трона на леля си в края на пролетта. А през месеците след това, докато се ухажваха… Елин се изчервяваше при мисълта. Изживяването им в онова горско езерце беше кулминацията на онези месеци. Истинско освобождаване. Свещените белези по шията й — и по тази на Роуан — го доказваха. Нямаше да се върне сама в Терасен есента.

— Никой не е прекалено голям за вълшебни приказки — отвърна леля й с нарастваща усмивка. — А тъй като и ти самата си отчасти вълшебно същество, би трябвало да са ти интересни.

Елин й се усмихна и сведе глава.

— Права си, лельо.

„Лельо“ не беше точното обръщение, защото ги деляха поколения и хилядолетия, но кралицата така й беше предложила да я нарича.

Майев се намести по-назад в трона си.

— Преди много време, когато светът бил млад, когато още нямало човешки кралства и земята не била белязана от войни, се родила кралица.

Елин сви крака под себе си и килна глава.

— Тя не знаела, че е кралица. При нейния народ силата не се наследявала, а течала във вените по рождение. И докато тя растяла, силата й растяла с нея. И накрая родината й се оказала твърде малка за подобна сила. Твърде тъмна и студена, и тягостна. Имала дарби като на мнозина други от народа си, но и нещо повече; силата й била толкова прецизно, сложно оръжие, че я откроявала от всички останали. Те я разпознавали и се прекланяли пред нея и тя господствала над тях. С времето се разчуло за дарованията й и трима крале дошли да искат ръката й, за да изградят съюз между техния трон и този, който тя самата си била издигнала, колкото и малък да бил. В началото тя решила, че се е задало онова ново предизвикателство, по което толкова копнеела. Тримата крале били братя, всеки могъщ посвоему; необятната им сила пораждала страхопочитание навред. Избрала най-възрастния, ала не заради някое негово умение или качество, а заради безчетните му библиотеки. Заради онова, което можела да научи в земите му, което можела да постигне със силата си… Искала тайнствата на познанието, не самия крал.

Странна история. Елин пак вдигна вежди, но кралицата просто продължи:

— Като се венчали, тя напуснала скромните си земи и заживяла в замъка му. Известно време се чувствала удовлетворена: и от съпруга си, и от познанието, събрано в дома му. Тримата с братята му били завоеватели и често отсъствали от замъка, отдадени на мисията си да прибавят нови и нови земи към общото си кралство. Тя не възразявала, защото това й осигурявало свободата да черпи все повече и повече познание от библиотеките му. Знания, за някои от които дори той не подозирал. Древни мъдрости от светове, отдавна превърнати в прах. Кралицата научила, че наистина съществували други светове. Не само тяхното мрачно, потискащо кралство, но и светове, нанизани един до друг във вселената, и то без собствените им обитатели да знаят. Светове, където слънцето не било единствено тънки снопове смътна светлина през пепеливите облаци, а златист поток топлина. Където съществувало зелено. Кралицата дори не била чувала за такъв цвят. Зелено. Нито пък за синьо; не и за нюанса, с който книгите описвали небето. Дори не можела да си го представи.

Елин свъси вежди.

— Жалко съществувание.

Майев кимна горчиво.

— Наистина. И колкото повече четяла за тези други светове, посетени някога от вече покойни скиталци, толкова по-силно копнеела да ги види. Да усети целувката на слънцето по лицето си. Да чуе утринната песен на врабчетата, крясъците на чайките край морето. Морето… и то й било чуждо. Необятна водна шир с променливи настроения и непознати дълбини. По техните земи имало само плитки тинести езера и полупресъхнали реки. Затова, докато съпругът й и братята му предвождали поредната война, кралицата започнала да умува как да влезе в някой от тези нови светове. Как да се измъкне от своя.

— Възможно ли е изобщо?

Нещо теглеше съзнанието й, като че историята беше истинска — но вероятно просто я беше чувала от майка си или дори от Марион.

Майев кимна.

— Да. С езика на битието за кратко могат да се отварят портали между световете. Език, забранен дълго преди да се родят съпругът й и братята му. След смъртта на последния от древните скиталци пътеките между световете се затворили и методите им за прекосяване на границите изчезнали с тях. Поне така си мислели всички. Кралицата обаче намерила старите заклинания, закътани надълбоко в личната библиотека на съпруга й. Започнала с дребни експерименти. Първо отворила вратичка към света на покоя, открила една от скитащите жени и я попитала как се прави. — Майев се усмихна замислено. — Покойницата отказала да й разкрие. Затова кралицата започнала да се учи сама. Да отваря и затваря врати, отдавна забравени или запечатани. Да се взира в дълбините на космоса. Собственият й свят бавно се превръщал в клетка. Омръзвало й от войните на съпруга й, от лекомислената му жестокост. И когато той пак заминал на война, кралицата събрала най-близките си прислужници, отворила врата към нов свят и напуснала онзи, в който била родена.

— Напуснала? — учуди се Елин. — Просто… просто напуснала собствения си свят? Завинаги?

— И бездруго не го чувствала свой. Родена била да управлява други светове.

— Къде отишла?

Усмивката на леля й се разшири още малко.

— В един светъл, прекрасен свят. Където нямало нито войни, нито мрак. Съвсем различен от онзи, в който била родена. И там я направили кралица. Достигнала до начин да се скрие в ново тяло, за да не разбере никой какво представлява всъщност, за да не я разпознае дори съпругът й.

— Открил ли я той?

— Не, колкото и да я търсил. Разбрал какво е научила и заедно с братята му усвоили същите познания. Разкъсвали свят след свят, за да я намерят. А щом пристигнали в онзи, който била превърнала в свой дом, не я познали. Дори когато й обявили война, тя не им се разкрила. Надвила ги и двама от кралете, единият от които съпругът й, били прогонени обратно в собствения си свят. Третият останал в капан, ала с почти изчерпана мощ. Пропълзял в земните недра, а постигналата триумф кралица през целия си дълъг, дълъг живот се приготвяла за завръщането му, приготвяла народа си. Защото тримата крале не просто пътували между световете като нея. Натъкнали се били на начин да отварят завинаги портите между тях, изковавайки три ключа за целта. Да владееш тези ключове означавало да контролираш всички светове, да държиш силата на вечността в ръката си. Кралицата искала да ги намери, за да бъде способна да прогони всичките си врагове, да върне най-малкия брат на съпруга си обратно в принадлежащия му свят. За да защити новия си, красив свят. За това си мечтаела цял живот: да живее в мир, без сянката на миналото й да я преследва.

Онзи призрачен спомен пак се обади отдалеч. Сякаш беше забравила да угаси огъня в камината.

— Намерила ли кралицата ключовете?

Усмивката на Майев стана тъжна.

— Според теб намерила ли ги е, Елин?

Елин се замисли. Толкова много от разговорите им, уроците им на тази полянка криеха неизчерпаеми загадки, въпроси, които да разнищва, за да й помогнат някой ден, когато и тя възседнеше трона си с Роуан до себе си.

И ето — като че го беше призовала, мирисът му на заснежени борове изпълни полянката. Разнесе се шумолене на крила и той кацна в облика си на ястреб сред короната на един от великанските дъбове. Нейният принц воин.

Тя му се усмихна, както правеше от седмици, когато я изпращаше до покоите й в двореца край реката. По време на тези техни разходки от гората до обгърнатия в мъгли град бе успяла да го опознае истински, да го обикне. Повече от всичко на света.

Елин пак се извърна към леля си.

— Кралицата е била умна и упорита. Способна на всичко, струва ми се, дори да открие ключовете.

— Така изглежда. Но някак й убягвали.

— Къде са били?

Майев впи тъмен, нетрепващ поглед в нея.

— Според теб къде са били?

Елин отвори уста.

— Мисля, че…

После примигна. И замлъкна.

Усмивката на Майев се върна, нежна и любяща. Каквато бе към нея леля й от самото начало.

— Къде са ключовете според теб, Елин?

Тя пак отвори уста. И пак я затвори.

Сякаш невидима верига я теглеше назад. Отнемаше й думите.

Верига… верига. Елин сведе очи към ръцете си, към китките си. Все едно очакваше да съзре оковите там.

Никога през живота си не бе усещала тежестта на окови. Въпреки това вторачи поглед в една от голите си китки, където можеше да се закълне, че някога бе имало белег. Сега виждаше само гладка, целуната от слънцето кожа.

— Ако страшна опасност грозеше света ни, ако тримата жестоки крале заплашваха да го унищожат, ти къде би потърсила ключовете?

Елин вдигна очи към леля си.

Друг свят. Съществуваше друг свят. Съществуваше като миг от някой сън и в него на китката й имаше белег. Цялото й тяло бе осеяно с белези.

А вреченият й, кацнал над нея… В онзи свят от лицето му, надолу по шията и ръката му се спускаше татуировка. И тази татуировка разказваше тягостна, съкрушителна история. История за загуба. Загуба, причинена от зла кралица…

— Къде са скрити ключовете, Елин?

Спокойната, любяща усмивка не падаше от лицето на Майев. Но някак…

Някак…

— Не — прошепна Елин.

Нещо пропълзя в дълбините на мрачния поглед срещу нея.

— Какво не?

Това не беше нейният свят, нейният живот. Това място, идиличните месеци на учение в Доранел, появата на вречения й…

Кръв и пясък, и яростни вълни.

— Не.

Гласът й проехтя като гръм над смълчаната долчинка.

Елин оголи зъби и впи пръсти в мъха.

Майев се засмя приглушено. Роуан отлетя от клоните и кацна върху разперената ръка на кралицата.

Дори не оказа съпротива, когато фините й бели ръце стиснаха врата му. И го прекършиха.

Елин изпищя. Изпищя и се хвана за гърдите, пронизана от агония заради секнатата свещена връзка…

* * *

Елин изви гръб върху олтара и всяка строшена, разкъсана част от тялото й изкрещя заедно с нея.

Майев се усмихваше отгоре й.

— Тази илюзия ти хареса, нали?

Лъжа. Всичко беше лъжа. Роуан беше жив, жив…

Елин опита да помръдне ръката си. Удари я огнена светкавица и тя изпищя отново.

Този път обаче от гърлото й се изтръгна само прекършен стон. Прекършен като ръката й…

Ръката й…

От незнайно колко места по ръката й стърчаха кости. Кръв и усукана кожа, и…

Но колкото и потресаваща да беше гледката, белезите от оковите ги нямаше.

И в този свят, и на това място нямаше белези.

Поредната илюзия, поредният измислен кошмар…

Тя пак изкрещя. Заради съсипаната си ръка, заради небелязаната си кожа, заради упорития спомен за скъсаната връзка.

— Знаеш ли от кое ме боли най-много, Елин? — Майев говореше нежно, почти любвеобилно. — От това, че ме имаш за злодея в тази история.

Елин простена през зъби, мъчейки се да вдигне ръка. И двете ръце. Плъзна поглед из помещението, из тази истинска, но измислена стая.

Бяха поправили кутията. Запоили бяха върху капака ново парче желязо. И от двете страни. И на дъното. Вече проникваше още по-малко въздух, през часовете или дните вътре я измъчваше задушлива горещина. Изпита същинско облекчение, когато най-сетне я оковаха върху олтара.

Когато и да се беше случило това. Ако изобщо се бе случило.

— Не се и съмнявам, че вреченият ти или Елена, или дори Бранън са напълнили главата ти с лъжи за това какво ще сторя с ключовете. — Майев провлачи ръка по каменния ръб на олтара, през изтеклата й кръв и парчета кост. — Най-искрено говорех. Харесвам този свят. Нямам желание да го унищожа. Искам единствено да го подобря. Представи си земя без глад, без болка. Нали за това се борите с помощниците ти? За един по-добър свят?

Думите й бяха подигравка. Подигравка със собственото й обещание към цял народ. Към Терасен. Обещание, което още не беше изпълнила.

Елин опита да не мърда в оковите, да не движи изпотрошените си ръце, да потисне напрежението, което сякаш опъваше кожата й отвътре навън. Нарастващият натиск по костите си, в главата си. Нарастващ всеки ден.

Майев въздъхна тихо.

— Знам какво си мислиш за мен, Носителке на огъня. Какви заключения си правиш. Ала има истини, които не бива да се разкриват. Дори за ключовете.

Елин не знаеше дали пращящият напор в нея потушава болката й, или… вещае нещо още по-лошо.

Майев обгърна с длан бузата й през маската.

— Обещаната кралица. Искам да те спася от тази саможертва, предложена от едно вироглаво момиче. — Тя се засмя едва доловимо. — Дори ще ти отстъпя Роуан. Двамата ще бъдете заедно тук. Докато с теб се трудим да спасим света.

Лъжи. Елин го знаеше, макар и да не можеше да си спомни къде свършваше истината и започваше лъжата. Дали вреченият й не бе принадлежал на друга преди нея. Или именно това беше кошмарът?

Богове, този натиск в тялото й… В кръвта й…

Не се предавай!

— Усещаш го — додаде Майев. — Призива на тялото ти да се съгласиш. — Елин отвори очи и явно в тях се четеше недоумение, защото Майев се усмихна. — Знаеш ли какво причинява железният ковчег на онези с магически способности? Няма да го почувстваш веднага, но с времето… магията ти се нуждае от отдушник, Елин. Този натиск е гласът на магията ти: крещи ти да се измъкнеш от оковите и да освободиш напрежението в себе си. Дори кръвта ти настоява да ме послушаш.

Истина беше. Не това с подчинението, а с нарастващия натиск, който несъмнено щеше да й причини повече болка дори от сблъсъка с пълната мощ на магията й. Беше й се случило веднъж, когато се гмурна по-надълбоко в силата си, отколкото го бе правила някога преди.

А онзи случай щеше да бледнее пред това, което я очакваше сега.

— Няма да ме има няколко дни — обяви Майев.

Елин застина.

Майев поклати глава с престорено разочарование.

— Не постигаме желаните резултати, Елин.

От другия край на стаята Фенрис изръмжа предупредително. Майев дори не го погледна.

— Научих, че общият ни враг отново е стъпил на тези брегове. Един валгски принц бил задържан на няколко дни път оттук до южната граница. Носел няколко нашийника, които безусловно е възнамерявал да използва върху моя народ. Кой знае, дори върху мен.

Не. Не…

Майев плъзна ръка през шията на Елин, сякаш очертаваше мястото, където би попаднал нашийникът.

— Ще отида лично да взема нашийника, да проверя какво ще каже лакеят на Ераван. Разкъсах на парчета валгските принцове, които срещнах през първата война — продължи тихо тя. — Сигурно безпроблемно ще ги подчиня на волята си вместо това. Е, поне един от тях. А сетне ще сложа неговия нашийник около твоя врат.

Не.

Думата отекваше като мантра в главата й, извисявайки се постепенно.

— Не знам защо не се сетих по-рано — каза Майев.

Не.

Тя побутна изпотрошената китка на Елин, която смогна да преглътне писъка си.

— Помисли си по въпроса. Като се върна, ще обсъдим предложението ми отново. Може пък напрежението в тялото ти да избистри разсъдъка ти.

Нашийник. Майев отиваше да вземе нашийник от Камък на Уирда…

Майев й обърна гръб и черната й рокля се завъртя с нея. Като прекоси прага, совата й литна от гредата над отворената врата и кацна върху рамото й.

— Убедена съм, че Каирн няма да позволи да скучаеш в мое отсъствие.

* * *

Нямаше представа колко време бе лежала на олтара, преди лечителните да пристигнат с благовонния си пушек. Пак й бяха сложили металните ръкавици.

Натискът под кожата й растеше с всеки изминал час. Дори в дълбокия й, подвластен на опиянението сън. Сякаш, след като го беше усетила веднъж, вече не можеше да го пренебрегва. Нито да го усмири.

Но дори той щеше да е най-малката й грижа, ако Майев наистина сложеше нашийник около врата й.

Фенрис седеше до стената. Мигна веднъж с пламнали от тревога очи. Добре ли си?

Тя мигна два пъти. Не.

Не, изобщо не беше добре. Майев бе чакала именно това напрежение. То беше по-лошо от всяко издевателство на Каирн. А с нашийника, който лично отиде да вземе…

Не биваше да разсъждава прекалено много за това. За най-отвратителното робство, от което можеше и никога да не се измъкне. Нямаше просто да пречупи Носителката на огъня, а да я заличи напълно.

Да изтръгне от нея всичко — и силата, и знанията й. Да я държи в плен в собственото й тяло, за да чува как собственият й глас издава къде се намират Ключовете на Уирда. Как се врича в кръвна клетва пред Майев. Предава й се изцяло.

Фенрис мигна четири пъти. Тук съм, с теб съм.

Тя отвърна със същото. Тук съм, с теб съм.

Магията й се надигна, търсейки изход, запълвайки празнотите между глътките й въздух и костите й. Не й намираше място, вече не съумяваше да я укроти.

Не се предавай!

Тя се съсредоточи в думите. В гласа на майка си.

Може би магията щеше да я погълне отвътре, преди Майев да се върне.

Ала Елин не знаеше как да го понесе. Как да понесе подобно напрежение не просто цели дни, а следващия час. Ако можеше да освободи поне мъничко от него…

Тя потисна мислите, прокрадващи се в съзнанието й. Нейни собствени или на Майев — не я беше грижа.

Фенрис замига отново, повтаряйки същото тайно послание. Тук съм, с теб съм.

Елин затвори очи с надеждата да изпадне в забвение.

* * *

— Ставай.

Подигравка с дума, която бе чувала някога.

Каирн стоеше над нея с изкривено от противна усмивка лице. А дивашкият блясък в очите му…

Той започна да разкопчава веригите й и Елин застина.

Няколко стражи влязоха с маршова стъпка. Фенрис изръмжа.

Магията й се гърчеше под кожата й, блъскаше в главата й като кошмарен чук. По-страшен от инструментите за мъчение до Каирн.

— Майев иска да те преместим — обяви той.

Трескавата светлина в очите му сякаш се засили, като я вдигна от олтара и я пренесе до желязната кутия. И я пусна вътре толкова отвисоко, че веригите издрънчаха по костите й, по черепа й. Очите й се насълзиха и тя понечи да се изправи, но капакът се затръшна пред лицето й.

Мрак, горещ и задушен, я притисна отвсякъде. Същият като онзи, който се сгъстяваше под кожата й.

— Тъй като сганта на Морат наново пълзи по бреговете ни, Майев иска да те преместим на някое по-сигурно място до завръщането й — обясни през капака с престорено нежен глас Каирн. Стражите изпъшкаха и вдигнаха кутията, а Елин се люшна вътре, прехапвайки устни от болка. — Хич не ми дреме какви ще ги върши с теб, след като ти сложи някой от демонските нашийници. Дотогава обаче… Дотогава си само моя. За едно последно забавление, преди новото ти приятелче да влезе в теб.

Ужас сви стомаха й, задушавайки напрежението.

Местеше я на друго място — веднъж беше предупредила една млада лечителка за това. Казала й беше, че ако нападателят й решеше да я премести, несъмнено имаше намерение да я убие и трябваше да му се опълчи с всички сили.

А това дори не включваше нашийник от Камък на Уирда, който се приближаваше към нея с всеки изминал ден.

Но Каирн нямаше да я убие, защото Майев я искаше жива.

Елин се съсредоточи върху дишането си. Вдишване, издишване, вдишване, издишване.

Това обаче не попречи на мазния, пронизващ страх да превземе тялото й. Да го разтрепери цялото.

— Ти идваш с нас, Фенрис — отсече насмешливо Каирн, когато стражите тръгнаха нагоре по стълбището и Елин се плъзна по железния под на кутията. — Не ми се ще да пропуснеш нищо от предстоящото.