Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (55)

52

Крочанките се бяха придали в лагера си в Белия зъб и ги чакаха там.

Манон и Тринайсетте слязоха от уивърните си. Коремът й се свиваше с всяка стъпка към огъня на Гленис. Парчето червен плат в края на плитката й тежеше като воденичен камък.

Вече наближаваха огнището на старицата, когато Бронуен я настигна.

Астерин и Сорел, които крачеха зад нея, се напрегнаха осезаемо, но не казаха нищо.

— Какво стана? — попита Бронуен.

Манон се извърна към братовчедка си.

— Призовах ги да обмислят положението си във войната.

Бронуен вдигна свъсен поглед към небето, сякаш очакваше да зърне вещиците от Железни зъби там.

— И?

— И ще видим.

— Смятах, че отиваш да ги привлечеш на наша страна.

— Отидох — наежи се Манон — да им съобщя, че е време да решат кои искат да бъдат.

— Не знаех, че Железни зъби са способни на задълбочен размисъл.

— Внимавай, вещице! — изръмжа Астерин.

Бронуен я удостои с подигравателна усмивка през рамо, а сетне каза на Манон:

— И ви пуснаха да си тръгнете?

— Да.

— Ще се бият ли на наша страна? Ще се обърнат ли срещу Морат и други вещици от Железни зъби?

— Не знам.

Действително не знаеше.

Бронуен повървя мълчаливо. Манон тъкмо навлизаше в периферната част на огнището, когато вещицата каза:

— Значи надеждата ни е била безсмислена.

Манон не знаеше как да й отговори, ето защо продължи напред, а Тринайсетте я последваха без дори да погледнат Бронуен.

Гленис ръчкаше въглените в огнището си. Свещеният огън в центъра му не се нуждаеше от дърва, за да гори. Дар от Бранън — частица от терасенската кралица.

— На сутринта отлитаме — обяви старицата. — Решено е: връщаме се по родните си огнища.

Манон просто седна на най-близкия до Гленис камък и позволи на Тринайсетте да си намерят храна. Дориан бе останал при уивърните. Като се разделяха преди няколко минути, шепа крочанки тъкмо се запътваха към него. Незнайно дали за удоволствие, или за информация. Съмняваше се скоро да сподели леглото й отново. Особено щом бе толкова решен да замине за Морат.

Идеята хич не й се нравеше.

Затова я изтласка и попита Гленис:

— Според теб Железни зъби могат ли да се променят?

— Ти най-добре знаеш отговора.

Знаеше го — и не й харесваше особено.

— Рианон вярваше ли, че ние можем да се променим?

Че аз мога да се променя?

Погледът на Гленис омекна, обзет от едва доловима тъга. Старицата пъхна поредната цепеница в огъня.

— Доведената ти сестра беше твоя противоположност в много отношения. И доста приличаше на баща ти. Беше открита, пряма и винаги казваше каквото й е на езика, независимо от последствията. Някои я наричаха дори безразсъдна. Вероятно не би предположила заради сегашното им поведение — подсмихва се старицата, — но мнозина от вещиците край различните огнища наоколо не я харесваха. Не искаха да слушат нравоученията й за падението на народа ни, за правилния изход от трудностите ни. За мира между клановете. Всеки ден говореше на всеослушание за шанса да създадем обединено Вещерско кралство. Бъдеще, в което да не се крием, разпръснати по тези земи. Мнозина я наричаха глупачка. Най-вече когато тръгна да те търси, непреклонна да те превърне в наша съюзница въпреки кървавото ти минало.

И бе загинала заради мечтата си, заради шанса за обединено бъдеще. От ръката на Манон.

Гленис продължи:

— Питаш дали Рианон вярваше, че Железни зъби могат да се променят? Навярно беше единствена сред крочанките, но го вярваше с цялото си същество. — Тя преглътна и провисналата кожа на гърлото й подскочи. — Вярваше, че двете ще можете да управлявате заедно Вещерското кралство. Ти щеше да поведеш Железни зъби, а тя — крочанките, и заедно щяхте да скрепите дружбата, разтрогната преди векове.

— А сега останах сама.

Сама трябваше да преговаря и с двата клана.

— Да. — Гленис се взря в нея прямо, безмилостно. — Сама трябва да изградиш мост помежду ни.

Манон прие чинията с храна, която Астерин й подаде, сядайки до нея.

— Железни зъби ще застанат зад нас. Ще видиш! — увери я Втората й.

Сорел изсумтя в несъгласие от близкия камък.

Астерин й отвърна с вулгарен жест.

— Ще застанат на наша страна. Убедена съм.

Гленис й се поусмихна, но Манон просто подхвана храната си.

Надежда, бе казала на Елида преди много месеци.

Но може би за тях нямаше надежда.

* * *

Дориан се задържа при уивърните, за да отговаря на въпросите на крочанките, които или не желаеха, или се бояха да разпитват Тринайсетте за събитията от Ферианската падина.

Не, не водеха вещерски отряд. Не, никой не ги беше проследил. Да, Манон беше говорила с Железни зъби, призовавайки ги да се бият на тяхна страна. Да, бяха ги пуснали да си тръгнат живи. Да, беше говорила като представителка и на двата клана.

Поне така му разказа Астерин по време на дългия полет на обратно. Ала да пита директно Манон, да обсъди с нея следващите им ходове… Дори не опита. Още не.

А когато Астерин приключи с разказа, той потъна в размишления. Премисли всичко видяно във Ферианската падина, спомни си всяка зала, всяка стая, всяка яма, смърдяща на болка и страх.

И всички те бяха творение на баща му и Ераван. Такова кралство бе наследил.

Ключовете на Уирда се разбудиха, зашепнаха му. Дориан не им обърна внимание. Вместо това хвана дръжката на Дамарис. Златото беше все така топло въпреки хапливия студ.

Меч на истината, да, но и реликва от някогашния Адарлан. Такъв, какъвто можеше да бъде отново.

Ако Дориан намереше сили. Ако повярваше в себе си. За колкото време му оставаше…

Можеше да поправи всичко. Способен беше.

Дамарис се затопли — утеха и потвърждение.

Дориан напусна групичката крочанки и тръгна към скалата над една смъртоносно заснежена и бездънна урва.

Страховити планини се ширеха във всяка посока, но той отправи поглед на юг. Към Морат, мержелеещ се надалеч.

Онази нощ в гората на Ейлве бе успял да се превърне в гарван. Сега му оставаше единствено да се научи да лети.

Пресегна се навътре в себе си към бързея сурова сила. В гърдите му разцъфна топлина, костите му застенаха, светът се уголеми.

Той отвори клюн и от гърлото му излезе дрезгав грак.

Разпери сажденочерните си криле и започна да се упражнява.