Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (15)

12

Всичко. Дала беше всичко за това и се радваше.

Елин лежеше в мрака. Железният капак над нея приличаше на беззвездна нощ.

Беше се събудила тук. Затворена от… дълго време.

Толкова дълго, че дори освободи пикочния си мехур. Не я интересуваше.

Може би всичко е било напразно. Обещаната кралица.

Обещана, за да умре, да изплати с живота си дълга на една древна принцеса. Да спаси света.

Нямаше да успее. Щеше да се провали, дори да надживееше Майев.

Да надживееше онова, което й се мярна под кожата на кралицата. Ако не си въобразяваше.

Борбата срещу Ераван беше безнадеждна. Но и срещу Майев…

Неми сълзи потекоха под маската й.

Нямаше значение. И бездруго не виждаше как ще се измъкне от това място. От тази проклета кутия.

Повече никога нямаше да почувства меката топлина на слънцето по косата си, морския бриз по бузите си.

Не можеше да спре сълзите си — безкрайни и неумолими. Сякаш някой бент се бе скъсал в нея, зървайки кръвта по лицето на Майев.

Не я беше грижа, че Каирн може да види сълзите й, да ги надуши.

Нека я изтезава, докато от нея не останеха единствено кървави парчета плът по пода. Нека го прави отново и отново.

Тя нямаше да се съпротивлява. Вече не намираше сили.

Вратата се отвори и затвори със стон. Бавни стъпки наближиха ковчега й.

После на капака му се похлопа.

— Иска ли ти се да прекараш още няколко дни вътре?

Искаше й се само да се свие на мъничко кълбо в черния мрак наоколо.

Каирн нареди на Фенрис да се облекчи в коридора и да се върне. След това стаята потъна в тишина.

След малко от железния капак се разнесе леко стържене. Като че Каирн плъзгаше върха на ножа си по него.

— Обмислях как да ти се отблагодаря, като те пусна.

Елин постави преграда между себе си и думите му. Просто продължи да се взира в тъмнината.

Чувстваше се толкова уморена. Толкова уморена.

Ала на драго сърце го правеше за Терасен. Всичко това. За Терасен си струваше да плати цената.

Опита да помогне. Опита, но се провали.

А сега беше толкова уморена.

Огнено сърце.

Шепотът се понесе из вечната нощ като искрица светлина.

Огнено сърце.

Топъл, любящ женски глас. Гласът на майка й.

Елин извърна лице. Дори това движение я измъчи.

Огнено сърце, защо плачеш?

Елин не можеше да отговори.

Огнено сърце.

Думи като нежна милувка по бузата й.

Огнено сърце, защо плачеш?

Някъде отдалеч, някак вътре в себе си Елин прошепна на този лъч от паметта си: Защото се изгубих. И не знам пътя.

Каирн не спираше да говори. Да драска с ножа си по капака на ковчега.

Елин обаче не го чуваше, защото до нея лежеше жена. Огледало — или отражение на лицето й след няколко години. Ако оцелееше толкова.

Време назаем. Всеки миг беше назаем.

Евалин Ашривер погали с топли пръсти бузата й. През маската.

И ето че Елин можеше да се закълне, че ги усети върху кожата си.

Толкова си смела — каза майка й. — Толкова си смела от толкова много време насам.

Елин не смогна да удържи тихичкия вопъл, който се изниза от гърлото й.

Но трябва да си смела още малко, мило мое Огнено сърце.

Тя се притисна към допира на майка си.

Трябва да си смела още малко и не забравяй…

Майка й сложи призрачна ръка върху сърцето й.

Силата тук е най-важна. Където и да си, колкото и далеч, това тук ще те отведе у дома.

Елин съумя да плъзне ръка към гърдите си, да покрие пръстите на майка си с нея. Само тънък плат и желязо отвърнаха на допира й.

Ала Евалин Ашривер не откъсна очи от дъщеря си. Обичта в тях се превърна в нещо твърдо и лъскаво като нова стомана. Силата тук е най-важна, Елин.

Елин впи пръсти в гърдите си и пророни без глас: Силата тук.

Евалин кимна.

Злобните заплахи на Каирн ехтяха в ковчега й, ножът му продължаваше да стърже по желязото.

Изражението на Евалин не трепна. Ти си ми дъщеря. Рожба на два могъщи рода. Тази сила тече във вените ти. В теб.

Лицето й се озари от свирепата мощ на всички жени от тяхната кръв, назад във времето чак до елфическата кралица, чиито очи бяха наследили и двете.

Не се предавай.

Сетне се изпари като роса под утринното слънце.

Но думите й останаха да витаят в тясното пространство.

Разцъфнаха в Елин, ярки като пламтящ въглен.

Не се предавай.

Каирн стържеше с ножа по желязото точно над главата й.

— Като те извадя този път, кучко, ще…

Елин блъсна с ръка капака.

Каирн замлъкна.

Тя отново заби юмрук в желязото. И отново.

Не се предавай.

И отново.

Не се предавай.

И отново. И отново.

Докато животът не се върна в нея, докато кръвта й не закапа по лицето й, отмивайки сълзите, докато ударите й не се преобразиха в тътен на бойни барабани.

Не се предавай.

Не се предавай.

Не се предавай.

Огънят се надигаше у нея, буен и грохотен, и тя му се отдаде изцяло. Някъде отвън, недалеч, изпращя дърво. Сякаш някой се блъсна в нещо. После се чуха крясъци.

Елин удряше с юмрук желязото и бойната песен в нея се извисяваше, надигаше се като могъща вълна, полетяла към брега.

— Донесете глориелата!

Думите му не значеха нищо. Той самият беше нищо. Винаги щеше да е едно нищо.

Елин не спираше да сипе удари по капака. Не спираше, а огнената й, мрачна песен лумтеше в нея, извираше от нея, изливаше се в света.

Не се предавай.

Нещо изсъска, изпращя наблизо и през пролуките под капака проникна пушек.

Елин продължи да блъска. Продължи, докато пушекът не я задави, докато сладкият му аромат не я повлече надалеч.

А щом се свести, окована на олтара, съзря какво бе причинила на железния ковчег.

Капакът беше изметнат. Огромна издатина опъваше желязото до тънък метален лист.

Толкова тънък, че изглеждаше на косъм да се пробие.

* * *

Застанал на един тъмен хълм с изглед към едно спящо кралство, Роуан замръзна.

Спътниците му вече слизаха по сухия склон, водейки конете към безводните равнини отдолу и границата на Акадия.

Роуан пусна поводите на жребеца си.

Въобразяваше си, нямаше друг начин.

Плъзна поглед по звездното небе, към спящите земи отдолу, към Господаря на Севера отгоре.

Връхлетя го само след миг. Изригна край него и затътна.

Отново, и отново, и отново, сякаш чук блъскаше наковалня.

Другите се завъртяха към него.

Яростната, огнена песен отекваше все по-близо. През него.

По свещената връзка. Право в душата му.

Рев на гняв и непреклонност.

Лоркан програчи от склона:

— Роуан!

Невъзможно беше, съвършено невъзможно, но някак…

— От север — каза Гавриел, обръщайки червеникавокафявия си кон. — Тътенът дойде от север.

От Доранел.

Фар в нощта. Сила, струяща през света, каквато бе усетил в Залива на Черепа.

Изпълваше го със звук, огън и светлина. Като че крещеше отново, и отново: Жива съм, жива съм, жива съм.

Сетне настъпи тишина. Нещо прекъсна песента.

Угаси я.

Той не желаеше да мисли какво. Връзката още съществуваше. Обтегната почти до скъсване, но съществуваше.

Затова изпрати по нея думите със същата надежда, ярост и непоколебима любов, каквато бе доловил в песента. Ще те намеря.

Не получи отговор. Мракът продължаваше да трепти, а Господаря на Севера — да блещука над него, сочейки на север. Към нея.

Спътниците му чакаха заповеди.

Той отвори уста да ги изрече, но спря. Замисли се.

— Трябва да привлечем Майев, да я отстраним от Елин. — Гласът му прокънтя над сънливото жужене на насекоми в тревата. — Само колкото да проникнем в Доранел.

Защото дори тримата заедно можеше да не успеят да се преборят с Майев.

— Ако разбере, че вървим към нея — предупреди Лоркан, — просто ще скрие Елин другаде, няма да ни пресрещне. Не е толкова глупава.

Роуан надникна към Елида. Господарката на Перант го наблюдаваше с изцъклени очи.

— Знам — каза той, докато планът се зараждаше в главата му, студен и безпощаден като силата във вените му. — Затова ще привлечем Майев с друга стръв.