Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (54)

51

Лоркан стоеше край лагера на руките, без да обръща особено внимание на величествените птици и облечените им в брони ездачи, които се готвеха за нощна почивка. Няколко от тях нямаше да я получат, защото щяха да пренесат групата им и разни провизии в крепостта, извисяваща се над града и равнината.

Не се вълнуваше, задето скоро щеше да полети на крилете на някое от внушителните същества. Нито че на следващия ден им предстоеше да се сблъскат с тъмната армия, струпана пред крепостните стени.

Сражавал се беше в повече битки и войни, отколкото му се щеше да си спомня. Утрешната нямаше да се отличава с нищо от тях, с изключение на факта, че щяха да колят демони вместо човеци или елфи.

Демони като някогашната му кралица, както се оказваше.

Беше й се отдал, беше я искал — или поне така си мислеше. А тя му се присмя. Нямаше представа какво значи това. За нея, за него.

Въобразявал си беше, че тъмнината в тялото му, дарбите на Хелас го влекат към нея, че между двама им съществува неразривен съюз.

Може би мрачният бог бе искал от него не да се закълне във вярност на Майев, а да я убие. Да се доближи достатъчно до нея, за да успее.

Лоркан не се загърна по-плътно в пелерината си срещу внезапния порив на мразовития вятър откъм далечното езеро.

Дори се приведе към вледеняващия въздух. Сякаш той можеше да отнесе истината.

— Тръгваме.

Ниският глас на Елида прониза грохотната тишина в мислите му.

— Руките са готови — добави тя.

По лицето й нямаше нито страх, нито жалост. Факлите и лагерните огньове наоколо позлатяваха черната й коса. От всички тях тя прие новината най-спокойно и застана пред бюрото в шатрата, като че бе родена на бойното поле.

— Не знаех — процеди Лоркан с напрегнат глас.

Елида разбра за какво говори.

— Имаме си по-големи грижи.

Той пристъпи към нея.

— Не знаех — повтори.

Тя килна глава назад да огледа лицето му и сви устни. Някакъв мускул затрепка по долната й челюст.

— И очакваш да ти дам опрощение заради това?

— Служих й почти петстотин години. Петстотин години… и просто я приемах за безсмъртна и студена.

— Звучи ми като определение на Валгите.

Той оголи зъби.

— Поживей цяла вечност и виж как ще ти се отрази, милейди.

— Не разбирам защо си толкова изненадан. Обичал си я, въпреки че е била безсмъртна и студена. Би трябвало да си свикнал с тези нейни черти. Какво значение има как я наричат?

— Не съм я обичал.

— Определено се държеше като влюбен.

Лоркан изръмжа:

— Защо постоянно се връщаш на този въпрос, Елида? Защо само с това не съумяваш да се примириш?

— Защото се мъча да разбера как е възможно да обикнеш чудовище.

— Защо?

Той навлезе в личния й периметър. Елида не отстъпи и с крачка.

Но очите й горяха, когато изсъска:

— Защото ще ми помогне да разбера как аз можах да обикна чудовище.

Гласът й пресекна на последните думи и Лоркан застина, докато изреченото се уталожваше и у двама им. Никой никога досега… никой…

— Болест ли е? — продължи тя. — Нещо не ти е наред ли?

— Елида — поде дрезгаво Лоркан.

И се осмели да посегне към нея.

Тя му се изплъзна.

— Ако си въобразяваш, че само защото си положил кръвната клетва пред Елин има някаква надежда за двама ни, жестоко се лъжеш. Ти си безсмъртен, аз съм човек. Да не забравяме тази подробност.

Лоркан едва не изтръпна от думите й, от страховитата истина в тях. Той беше на пет века. Трябваше да се отдръпне — не биваше да се вживява толкова. И все пак се озъби насреща й:

— Ревнуваш. Това те разяжда всъщност.

Елида се изсмя грубо и язвително. За пръв път я чуваше да се смее така.

— Ревнувам? От какво? От демона, на който си подлизурствал? — Тя изопна рамене. Вълна в апогея си, преди да се разбие в брега. — Мога само да й завиждам, Лоркан, че поне тя се е отървала от теб.

Лоркан се ненавиждаше, задето думите го блъскаха като юмруци. Задето гардът му срещу нея бе паднал отдавна.

— Съжалявам — каза й. — За всичко, Елида.

Ето, изрече го на глас.

— Съжалявам — повтори.

Лицето на Елида обаче не се стопли.

— Не ме е грижа — рече и се завъртя на пета. — И не ме е грижа дали утре ще си тръгнеш жив от бойното поле.

* * *

Ревнувала. Само мисълта да ревнува от Майев, да й завижда, че е притежавала сърцето на Лоркан векове наред… Елида куцукаше към руките, стиснала зъби толкова силно, че челюстта я болеше.

Почти достигаше първата оседлана птица, когато някой каза зад гърба й:

— Не биваше да му обръщаш внимание.

Елида спря, извърна се и видя Гавриел да я следва.

— Моля?

Винаги приветливото лице на Пумата сега изглеждаше мрачно — пълно с неодобрение.

— Все едно да изриташ в корема някого, който вече е повален на земята.

Елида не бе изрекла нито една остра дума към Гавриел, откакто се познаваха, но този път процеди:

— Не смятам, че ти влиза в работата.

— Никога досега не съм чувал Лоркан да се извинява за каквото и да било. Дори когато Майев го бичуваше заради някоя грешка, пак не й се извиняваше.

— И затова трябва да му дам прошка?

— Не. Но трябва да осъзнаеш, че положи кръвната клетва пред Елин заради теб. Само заради теб. За да останете заедно. Макар и отлично да проумява, че ще живееш колкото всеки простосмъртен.

Птиците пристъпваха нетърпеливо от крак на крак, тръскайки криле в очакване на предстоящия полет.

Елида знаеше. Осъзна го в секундата, в която Лоркан коленичи пред Елин. Минаха седмици, а още не бе решила какво да прави с факта, че се е обрекъл в служба на кралицата заради нея. С желанието да си говорят и помагат като едно време. Мразеше се за това. Задето не удържа гнева си по-дълго.

Именно по тази причина го намери вечерта. Не за да накаже него, а себе си. Да си напомни на кого бе предал кралицата им, колко сериозно се беше заблуждавала за него.

А думите й на раздяла… бяха лъжа. Отвратителна, противна лъжа.

Тя отново се обърна към Гавриел.

— Не съм…

Пумата беше изчезнал. И дори онзи мъдър глас, който й шепнеше цял живот, не изричаше нищо за мразовития полет над армията, над морето от тъмнина, ширнало се между нея и древния град.

* * *

Несрин стоеше до Салки, опряла ръка в пернатия му врат, и гледаше как групата руки излита в небето. Двайсетте птици не пренасяха само Елин Галантиус и спътниците й, сред които Каол и Ирен, но и още лечителки, провизии и няколко коня, закачулени и затворени в дървени клетки. Между тях беше и Фараша, кобилата на Каол.

— Тръгваше ми се с тях — въздъхна Борте, която почистваше Аркас наблизо. — Да се бия рамо до рамо с елфите.

Несрин я стрелна косо с лека усмивка на уста.

— Скоро ще ти се отдаде възможност. Стига след тази битка да се отправим към Терасен.

Някой изсумтя насмешливо.

— Върви да подслушваш някой друг, Йеран! — нахока годеника си Борте.

Капитанът на клана Берлад отвърна:

— Страхотна командирка си, няма що! Да точиш лиги по елфите като влюбено момиченце.

Борте врътна очи.

— Като ме научат на бойните си техники и ги използвам, за да те изтрия от лицето на земята на следващата кланова сбирка, пак ще си приказваме как съм точила лиги.

Красивият капитан тръгна към тях с бясна крачка. Несрин сведе глава, за да прикрие усмивката си, и внезапно реши да обърне внимание на кафявите пера на Салки.

— Дотогава ще си ми съпруга по силата на уговорката с моята кланова майка — скръсти ръце той. — Би било непристойно да убиеш собствения си съпруг по време на Сбирка.

Борте се подсмихна отровно на годеника си.

— Тогава ще си избера по-подходящ момент.

Йеран й се ухили дяволито.

— Да, някой друг път — обеща й.

Несрин забеляза искрата в очите на капитана. И как Борте прехапа леко устна и дъхът й пресекна за секунда.

Йеран се приведе да прошепне нещо в ухото й, от което Борте изцъкли очи. И явно така я смая, че когато годеникът й тръгна обратно към рука си, този път с мъжкарски наперена походка, тя се изчерви и продължи да чисти усърдно Аркас.

— Не питай — измърмори.

Несрин вдигна ръце.

— Не би ми хрумнало.

Бузите на Борте не спряха да червенеят минути след това, а ръцете й търкаха почти трескаво рука.

Спокойни, грациозни стъпки проскърцаха в снега и Несрин позна кой върви към тях още преди рукините да му отдадат чест. Не защото Сартак бе принц и официален наследник на хаганата, а защото им беше капитан. На всички рукини във войната, не само на клана Еридун.

Той им махна да продължат с работата си, оглеждайки нощното небе и летящите из него руки, които Роуан Белия трън бранеше от евентуални вражески стрели. Веднага щом Сартак стигна до Несрин, Борте потупа Аркас, хвърли четката в раницата си и се втурна нанякъде.

Ала не за да ги остави насаме, досети се Несрин. Само след малко Йеран заряза собствения си рук и пое след Борте с ленива крачка. Момичето надникна веднъж през рамо и съзирайки го зад себе си, далеч не му отвърна с раздразнение.

Сартак се засмя.

— Е, поне са си изяснили отношенията.

Несрин изсумтя, плъзгайки четка по перата на Салки.

— По-объркана съм от всякога.

— Съседите й по палатка не са.

Несрин вирна вежди, но се усмихна.

— Хубаво. Не за съседите й. За тях двамата.

— Войната въздейства странно на хората. Кара всичко да изглежда някак по-неотложно. — Той я погали по тила, оплитайки пръсти в косата й, и прошепна в ухото й: — Ела в леглото.

Гореща вълна обля тялото й.

— Утре ни чака битка. Поредната.

— И сред цялата смърт наоколо ми се прииска да те прегърна — рече принцът с онази обезоръжаваща усмивка, на която тя никога не успяваше да устои. Особено като добави: — И да ти направя разни други неща.

Пръстите на Несрин се свиха в ботушите й.

— Тогава ми помогни да почистя Салки.

Принцът се спусна толкова стремглаво към четката, захвърлена от Борте, че Несрин се засмя.