Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (81)

78

Намираше се в стаята на Ераван, но не съвсем.

— Ключът, ако обичаш — измърка му Майев.

Дориан бръкна в джоба си. При парчето камък вътре.

— А после ще ме заведеш при другите — продължи тя и махна към портала, през който бяха минали и двамата. Той я последва, изваждайки парчето от джоба си. — Ако знаеш какви планове имам за нас, Ваше Величество. За съюза ни. С ключовете мога да те задържа вечно млад. А с твоята неповторима сила, по-могъща дори от тази на Елин Галантиус, ти ще ни браниш от всеки, който реши да се върне в този свят.

Като се озоваха в тяхната стая, Майев махна с ръка и порталът се затвори.

— Побързай! — нареди му. — Тръгваме веднага. Уивърнът ни чака.

Дориан спря в центъра на стаята.

— Не е ли грубо да си тръгнем, без дори да оставим бележка? Тя се завъртя към него, но твърде късно.

Твърде късно, защото съзнанието му вече обгръщаше ноктите, които бе забила в него. Пращящи бели пламъци обвиваха единствената част от нея, която неволно бе оголила в стремежа си да го плени.

Капан в капана. Заложил го беше още в мига, в който я видя. Простичък номер. Преобрази съзнанието си, както преобразяваше тялото си. За да покаже нещо на Майев, когато погледнеше в него.

Да й покаже точно онова, което тя желаеше да види: завист и омраза към Елин; отчаяние; наивност. Беше извикал в ума си тези неща, за да я примами. А всеки път, когато го доближаваше, заблудена, че е открила пролуки в силата му, той изучаваше нейната. Също както бе опознавал откраднатото зрънце хамелеонство у Сирен, така опозна и умението на Майев да се промъква в чужди съзнания, да ги завладява.

Сетне оставаше единствено да изчака нейния ход, опита й да заложи капана, с който щеше да го направи свой роб завинаги.

— Ти…

Дориан се усмихна… и Майев вече не можеше да говори.

После каза в тъмната бездна на съзнанието й: Веднъж вече позволих да ме пленят. Нали не очакваше да го допусна отново?

Тя се замята, но той я държеше здраво. Освободи ме! изсъска Майев, ала не с гласа на красива кралица, а на нещо зло и студено. Стръвно и изпълнено с омраза.

Стара си колкото земята, а си въобрази, че наистина ще приема предложението ти. — Той се засмя, опарвайки я с пламък от огнената си магия. Писъкът на Майев заотеква приглушено и някак безпределно в съзнанията им. — Не мога да повярвам, че падна така лесно в моя капан.

Ще те убия!

Не и ако аз те убия преди това! Огънят му оживя, обви бледата й шия. В истинския свят, на мястото, където съществуваха физическите им тела.

Ти нарани приятелката ми — процеди със смъртоносно спокойствие. — Заслужаваш да те довърша заради това.

Такъв крал ли искаш да бъдеш? Крал, изтезаващ беззащитни жени?

Той се засмя отново.

Не си беззащитна. И ако можех, щях да те затворя в желязна кутия за цяла вечност. — Дориан надникна към прозорците. Към нощта отвъд тях. Трябваше да побърза. — Кралят, който искам да бъда, е пълната противоположност на кралицата, която си ти. — Той й се усмихна. — И само една вещица искам за своя кралица.

Планината под тях простена грохотно. Морат се разтресе.

Очите на Майев се разшириха още повече.

Скалата отдолу се пропука с оглушителен тътен. Кулата се залюля.

Дориан пак изви устни в усмивка. Нали не си въобразяваше, че през всички тези часове само съм търсил ключа?

Нямаше да позволи на стаята с нашийниците да съществува повече. Нито ден.

Затова щеше да срине цялата крепост отгоре й.

Не беше трудно. Просто пусна малки късчета магия, от най-студения си лед, в скалните пукнатини в основата на Морат. Остави ги лека-полека да проядат древния камък. Разрушителната мрежа се разстилаше все по-нашироко и по-нашироко, докато той претърсваше стаи и зали. Докато цялата източна част на крепостта не остана да се държи само на неговата воля.

Досега. Докато не накара магията си да се разпростре в пукнатините, да ги притисне.

И Морат започна да рухва.

Той се усмихна на Майев и се отдръпна от нея, без да пуска съзнанието й.

Кулата пак потрепери. Дъхът пресекна в гърлото на кралицата. Не можеш да ме оставиш така. Той ще ме намери, ще ме плени…

Както ти щеше да плениш мен? Дориан се преобрази в гарван и размаха криле в стаята.

Морат отново простена и над грохота прокънтя яростен вик, толкова пронизителен и неземен, че костите му се разтрепериха.

Предай на Ераван — каза Дориан от перваза на прозореца, — че го направих заради Адарлан.

Заради Сорша и Калтейн и всички животи, погубени с тях. Унищожени като Адарлан.

Но Адарлан можеше да бъде издигнат от разрухата. И ако не го издигнеше той, други щяха да го сторят.

Може би това щеше да е първият му и единствен дар за Адарлан като негов крал: ново начало след войната, стига да оцелееха.

Из коридорите проехтяха писъци. Дориан беше запомнил къде работят и живеят човешките слуги. Беше им осигурил безопасен път за бягство. И крепостта нямаше да се срути, докато и последният от тях не я напуснеше.

Моля те! — падна на колене Майев, когато кулата се залюля наново. — Моля те!

Трябваше да я остави на Ераван. Да я обрече на живот, на какъвто тя бе понечила да обрече него. И Елин.

Майев се преви надве, загубила контрол над съзнанието и силата си. Сякаш чакаше в отчаяние мрачния крал, от когото толкова време бягаше. Или тресящата се кула да рухне отгоре й.

Дориан знаеше, че ще съжалява, че трябва да я убие тук и сега. Ала да я обрече на онова, което той самият бе преживял…

Не би го причинил на никого. Дори да им костваше цялата война.

И не смяташе, че това го прави слаб. Ни най-малко.

Отвъд прозореца вещици от Железни зъби излитаха в небето, крясъците на уивърни пронизваха въздуха, докато камъните на Морат поддаваха все повече и повече. Войниците в долината гледаха втрещено планината високо над тях. Люлеещата се кула на върха й.

Моля те! продължаваше Майев. От някой от долните етажи отново екна гневният вик на Ераван. Вече беше по-близо.

Дориан излетя в смутната нощ.

Глухите, отчаяни вопли на Майев го преследваха чак до върховете над Морат и скалата, в чиято пукнатина бе скрил Ключовете на Уирда.

Когато ги пъхна в джоба си, вече почти не помнеше собственото си име. Трите ключа пак бяха заедно.

Той за пореден път насочи магията си към съзнанието, още привързано към неговото.

И просто сряза връзката — вкупом с още една част от кралицата.

Дарбата, с която се прехвърляше от място на място. С която отваряше порталите.

Вече няма да бродиш между световете — каза, когато суровата му магия преобрази нейната. Промени цялата й същност. — Най-добре си купи удобни обувки.

А сетне освободи съзнанието й.

Тя му отвърна с ненавистен, несекващ писък.

Дориан се превъплъти в голям, свиреп уивърн. Просто животно, изпратено на север да носи провизии на въздушния легион.

Крал — можеше да бъде крал на Адарлан през последните дни от живота си. Да заличи грозното петно върху лицето му. И да му предложи ново начало. За да се превърне в кралството, което трябваше да бъде.

Той улови бързия порив на вятъра и полетя стремглаво.

Погледна зад себе си към планината и долината, пропити с вонята на смърт, към мястото, родило толкова ужасни неща. След това се усмихна и срути кулите на Морат.