Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (52)

49

Роуан разговарял с капитана на кораба им, когато рукът прелетял край тях.

По думите на вречения й птицата едва не се блъснала в плавателния съд заради гъстата мъгла над морето. Разузнавач от някоя армада на юг.

Плавали в намален състав, но разузнавачът не знаел плановете на пълководците.

Всичко онова, което тя знаеше, бе, че хаганската армия беше стигнала до Аниел. Накъде би се отправила след това — към Рифтхолд, към Ейлве, — още не беше решено.

Елин щеше да им помогне с това решение. Да се увери, че когато битката в Аниел приключеше, хаганската армия ще продължи на север. Към Терасен.

А не в друга посока. Щеше да използва всякакви средства, за да ги убеди, да им предложи нужната отплата. Макар и отклонението към Аниел да бавеше завръщането й в Терасен.

Но при всички случаи беше по-добре да се върне с армия зад гърба си.

Сега обаче, докато стоеше във военната шатра на хаганската принцеса, още не можеше да повярва колко многочислена армия е изпратил баща й. А идваше и друга войска, осведомил я бе принц Сартак.

Дошли бяха покрай спретнато подредените палатки на войниците — и пешаци, и бойци от внушителната кавалерия на клана Дарган, легендарните ездачи от степите на хаганата, народа на кралското семейство, превзел целия континент.

А като съзряха руките, дори намусеният Лоркан изруга от възхита към величествените, красиви птици, облечени в живописно изваяни брони, и въоръжените ездачи върху гърбовете им. Едно беше да видиш сам разузнавач с рука му. И съвсем друго — цяла армия. Това представляваше същинско зрелище.

Само един поглед към Роуан подсказа на Елин, че острият му ум вече кроеше план.

Затова тя се усмихна на хаганските наследници и попита небрежно:

— Та, накъде смятате да потеглите след това?

Принцеса Хасар, чийто ум беше не по-малко остър от този на вречения й, отвърна на усмивката — режеща, не особено приветлива гримаса.

— Несъмнено се каниш да подхванеш преговорите за отправянето ни към Терасен.

Всички в шатрата се напрегнаха осезаемо, но Елин изсумтя:

— Да ги подхвана ли? Кой каза, че вече не са в действие?

— Боговете да са ни на помощ! — измърмори Каол и Роуан повтори думите му.

Хасар отвори уста да отговори нещо, но принц Сартак се намеси:

— Ще определим следващата си дестинация, след като освободим Аниел.

Изражението на принца си оставаше сериозно, пресметливо — но не и студено. Елин го хареса още в самото начало. Хареса го още повече, като разбра, че неотдавна го бяха определили за официален наследник на хагана. А Несрин беше пък потенциалната му съпруга.

Потенциална, защото самата Несрин нямаше особено желание да става императрица на най-могъщата империя в света.

Ала отговорът на Сартак…

Елида се обади първа:

— Възможно е да не тръгнете към Терасен?

Елин застина на място, стиснала ръце в юмруци до тялото си.

Принц Сартак поде предпазливо:

— Първоначалният ни план бе да се отправим на север, но е възможно да има и други места като Аниел, изпаднали в беда.

— Терасен се нуждае от помощ — каза Роуан със стоманено спокойствие на лице, плъзвайки поглед по новите им съюзници и стари приятели.

— Терасен обаче не е поискал помощ — парира го Хасар, без окото й да мигне пред стената от елфически воини, вторачени кръвнишки в нея.

Точно на такъв човек се беше надявала да попадне Елин, когато й бе писала преди толкова много месеци.

Каол се покашля. Свещени богове! Каол можеше да ходи. И беше женен за Ирен Тауърс, лечителката му…

Нишка в гоблена. Така я беше почувствала в нощта, когато й остави онова злато в Иниш. Сякаш издърпваше нишка от голям гоблен, наблюдавайки докъде се преплита с другите.

Явно чак до Южния континент. И тази нишка се беше завърнала с армия, както и с излекуван, щастлив приятел. Или поне толкова щастлив, колкото някой от тях можеше да бъде в подобен момент.

Елин срещна погледа на Каол.

— Съсредоточи се върху тази битка — каза й той, кимвайки разбиращо заради огъня, който безусловно тлееше в очите й. — После ще решим какъв да е следващият ни ход.

Принцеса Хасар се подсмихна на Елин.

— Затова се постарай да ни впечатлиш.

Онова напрежение пак превзе шатрата.

Елин задържа погледа на принцесата. Усмихна й се леко. И не отговори.

Несрин запристъпва от крак на крак, навярно проумяла какво можеше да значи мълчанието й.

— Доколко стабилни са крепостните стени? — обърна се Гавриел към Каол, отклонявайки деликатно разговора в друга посока.

Каол потри челюст.

— И преди са устоявали на обсади, но Морат ги атакува от дни. Зъбците са доста масивни, но кулите едва ли ще понесат по още няколко удара с катапултите.

Роуан скръсти ръце.

— Днес са проникнали през стената?

— Да — потвърди мрачно Каол. — С обсадна кула. Руките не пристигнаха навреме да я повалят. — Несрин изтръпна, но Сартак не й се извини, че подхваща темата. Каол продължи: — Обезопасихме стената, ала валгските войници убиха доста от нашите. От тези на Аниел.

Елин се зае да проучва картата, пренебрегвайки предизвикателството в свирепите очи на принцесата, която беше почти като неин огледален образ.

— Как да действаме тогава? С масирана атака или да ги избиваме постепенно?

Несрин заби показалец в картата — точно върху Сребърното езеро.

— Как ви звучи да ги изтласкаме към езерото?

Хасар изхъмка умислено, забравила напълно подигравките.

— Морат се разположиха недотам стратегически в стремежа си да обсадят града. Не предвидиха нападението на дарганците, нито въздушните атаки на рукините.

Елин стрелна косо Роуан, който на свой ред се взираше в нея.

Ще ги убедим да дойдат в Терасен, увери я безмълвно вреченият й.

Каол се приведе напред с леко потрепващ гръб и плъзна пръст по западния бряг на езерото.

— За жалост, в тази част езерото е прекалено плитко, и то цели стотина метра навътре от брега. Армията може да нагази във водата, увличайки и нас натам.

— Ако прекарат няколко часа във водата — обади се Ирен през стегнати устни, — ще умрат. Хипотермията бързо ще ги омаломощи. Може би дори за минути, в зависимост от вятъра.

— Ако Валгите изобщо са податливи на такива неща — отбеляза Хасар. — В много отношения не умират като обикновени човеци, а и вие твърдите, че произхождали от земя на мрак и студ. — Значи принцът и принцесата знаеха срещу какво се борят. — Възможно е да ги изтласкаме във водата и да установим, че изобщо не им влияе. А така излагаме собствените си войски на стихиите. — Принцесата посочи с пръст крепостните стени. — По-разумно е да ги притиснем към камъка, да разбием редиците им в него.

Елин одобряваше идеята й.

Лоркан отвори уста да каже нещо, вероятно обидно, но пред шатрата се разнесе жвакане на обувки в кал и всички се завъртяха към входа й още преди някакво красиво тъмнокосо момиче да влети през него с разлюлени плитки.

— Няма да повярвате…

Като зърна Елин и елфите, то спря на място. Устните му оформиха голямо „О!“.

Несрин се засмя.

— Борте, запознай се с…

Отвън пак се чуха стъпки в калта, по-тежки и бавни от пъргавите на Борте, и в шатрата влезе млад мъж с кожа, която не бе златистобронзова като тази на момичето и хаганските наследници, а светла.

— Върнаха се — рече задъхано той, вперил поглед в Несрин. — От дни насам можех да се закълна, че чувствам нещо, усещам промените, но днес всички просто се върнаха.

Несрин килна глава и тъмната й коса се разстла върху едното й покрито с броня рамо.

— Кой…

Борте стисна ръката на мъжа.

— Фалкан. Това е Фалкан, Несрин.

Принц Сартак отиде до Несрин, грациозен като елфически воин.

— Как?

Но младият мъж бе обърнал присвити очи към Елин. Сякаш се мъчеше да си обясни коя е.

Накрая каза:

— Асасинът от пазара в Ксандрия.

Елин вирна вежда.

— Надявам се, че не съм откраднала твоя кон.

Фенрис се покашля. Елин му хвърли усмивка през рамо.

Очите на младежа засноваха по лицето й, а сетне кацнаха върху огромния смарагд на пръста й. И още по-големия рубин в дръжката на Голдрин.

Борте заобяснява ентусиазирано на Несрин:

— Както си вечеряхме край лагерния огън, Фалкан се хвана за корема, сякаш ще повърне цялата си храна — Фалкан я изгледа кръвнишки, — и изведнъж лицето му стана младо. Целят се подмлади.

— И преди си бях млад — измърмори Фалкан. — Просто не изглеждах така. — Сивите му очи пак се насочиха към Елин. — Дадох ти парче паякова коприна.

За част от секундата миналото и настоящето се сляха и затрепериха заедно.

— Търговецът — пророни Елин. За последно го беше видяла в Червената пустиня. Тогава приличаше на поне с двайсет години по-стар. — Беше продал младостта си на стигийски паяк.

— Познавате се? — ахна Несрин.

— Нишките на съдбата се преплитат по неведоми начини — отсъди Фалкан и се усмихна на Елин. — Така и не разбрах името ти.

Хасар се изкиска от другата страна на бюрото.

— Знаеш го, хамелеоне.

Преди Фалкан да се е досетил, Фенрис стори крачка напред.

— Хамелеон?

— И чичо на Лизандра — добави Несрин.

Елин се стовари на стола до Каол. Роуан сложи ръка на рамото й и когато тя вдигна очи към него, забеляза, че едва сдържаше смеха си.

— И кое ти е толкова смешно? — изсъска му.

Роуан се подсмихна.

— Че поне веднъж в живота си ти падаш по задник от изненада.

Елин му се оплези. Борте се ухили и тя й намигна.

— Познавате племенницата ми — каза Фалкан на Елин и спътниците й.

Брат му явно беше доста по-възрастен от него, щом Лизандра му бе дъщеря. Фалкан и приятелката й по нищо не си приличаха, но дори тя самата беше забравила истинския си облик.

— Лизандра ми е приятелка, вече господарка на Каравер — обясни Елин. — Не е с нас. — Добави, улавяйки обнадеждения поглед на Фалкан към изхода на шатрата. — В Севера е.

Борте отново се бе заела да разглежда елфите. Не заради завидната им красота, а заради внушителния им ръст, заострените им уши, оръжията им и удължените им кучешки зъби. Елин подшушна съзаклятнически на момичето:

— Накарай ги да се превъртят на земята, преди да им дадеш лакомство.

Лоркан я стрелна гневно, но Фенрис мълниеносно се преобрази и гигантският бял вълк направи шатрата тясна.

Хасар изруга, Сартак отстъпи назад, а Борте се ухили до уши.

— Значи наистина сте елфи.

Гавриел, както винаги галантен като рицар, й се поклони. Лоркан, както винаги надуто копеле, просто скръсти ръце.

Роуан се усмихна на Борте.

— Да, наистина.

Момичето се завъртя към Елин.

— А ти си Елин Галантиус. Изглеждаш точно както Несрин те описа.

Елин се усмихна на Несрин, опряла рамо в това на Сартак.

— Надявам се да си й наприказвала само ужасни неща за мен.

— Възможно най-лошите — рече сериозно Несрин, макар че устата й потрепна.

Фалкан прошепна:

— Кралицата.

И падна на колене.

Хасар се засмя.

— Не демонстрира такова благоговение, когато ни срещна нас.

Сартак вдигна вежди.

— Ти му каза да се преобрази в плъх и да се скрие в някоя дупка.

Елин хвана Фалкан за рамото.

— Не може чичото на приятелката ми да коленичи пред мен.

— Каза, че си асасин. — Фалкан така беше ококорил очи, че бялото им почти сияеше. — Открадна коне от господаря на Ксандрия…

— Да, да — махна с ръка Елин. — Дълга история, а провеждаме военно съвещание, така че…

— Да се разкарам? — довърши вместо нея Фалкан.

Елин се засмя, но надникна към Несрин и Сартак. Несрин посочи с брадичка към Фалкан.

— Използваме го за нещо като шпионин. Затова присъства на съвещанията.

Елин кимна и намигна на хамелеона.

— Май в крайна сметка не е имало нужда аз да убивам онзи стигийски паяк.

Фалкан застина и погледна първо Несрин и Сартак, после и Борте, която все още беше вторачена в елфите.

— Знаят ли?

Елин имаше чувството, че пак ще й се наложи да седне. Каол потупа стола до своя и Ирен се изкиска.

За да не съжалява по-късно, Елин наистина седна, а Роуан зае обичайното си място зад нея, слагайки ръце върху раменете й. Погали с палец тила й, сетне и белезите от едната страна на шията й, запечатани завинаги върху кожата й с морска вода.

И независимо че мускулите и душата й се отпуснаха под любящата му милувка, дъхът й остана напрегнат.

И не се успокои, когато Несрин каза:

— Стигийските паяци са Валги.

Мълчание.

— Срещнахме сродниците им каранкуи надълбоко сред Дагулските възвишения. Използвали една временна пролука между световете, за да проникнат в нашия, и останали на същото място, за да следят дали порталът няма да се отвори наново.

— Това не е на добре — промърмори Фенрис.

Елида изхъмка в знак на съгласие.

— Хранят се с мечти, години и живот — обясни Фалкан, сложил ръка на гърдите си. — От приятелите си знам, че и с Валгите е така.

Елин бе съзирала с очите си как валгски принцове източват до последно младостта и живеца на човек, захвърляйки спаружен труп след себе си. Нямаше да се учуди паяците да умееха същото.

— Какво отражение би имало това върху войната? — попита Роуан, докато галеше с палци врата на Елин.

— По-удачният въпрос е дали ще се присъединят към силите на Ераван — заяви с каменно лице Лоркан.

— Те не са подвластни на Ераван — промълви Несрин и Елин разбра. Разбра го от изражението на Каол, от състраданието и страха в очите му, проумя го до мозъка на костите си още преди Несрин да довърши. — Стигийските паяци и каранкуи служат само на валгската си кралица. Единствената валгска кралица. Майев.