Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (67)

64

Ирен продължаваше да трепери дори часове по-късно.

Заради бедствието, с което се разминаха на косъм, заради цялата тази смърт още преди вълната да се надигне, заради силата, която кралицата бе призовала насред полето. И тази на принца, с чиято помощ огнената пара не свари живи всички по пътя си.

Ирен пак се впусна да съдейства на лечителките в хаоса, възцарил се след това. Остави военачалниците да се справят с последиците и се върна в тържествената зала. Множество лечителки излязоха на бойното поле, за да се погрижат за ранените.

Всички наоколо — и в крепостта, и в небето, и сред равнината — често надничаха към вече празното пространство между двата планински върха. Към наводнения, пометен град и граничната линия между живота и смъртта. Водата, завличаща всичко по пътя си, бе изравнила по-голямата част от Аниел със земята и сега се отцеждаше към Сребърното езеро.

Зловещата картина им показваше какво щеше да е останало от тях, ако Елин Галантиус не им се бе притекла на помощ.

Ирен коленичи до една ездачка от рукините, чиито гърди бяха разсечени с меч, и протегна окървавени, сияещи ръце над нея.

Чиста, светла магия се изля от дланите й, затваряйки разкъсаната кожа и мускули. На жената воин щеше да й отнеме известно време, за да се възстанови от кръвозагубата, но пък и не беше загубила толкова много кръв, че да се наложи на Ирен да влага ценна енергия в допълването й до необходимото ниво.

Трябваше да се почине скоро. Поне няколко часа.

Помолили я бяха да прегледа кралицата, когато принц Роуан я отнесе в стаята им, след като Несрин ги бе взела и двамата от полето с рука си. Ръцете на Ирен затрепериха неудържимо, като ги разпери над изпадналото в несвяст тяло на Елин.

Нямаше следи от други травми, освен няколкото вече зарастващи рани и драскотини от битката. Просто уморена, спяща жена.

С могъществото на богиня във вените си.

След нея Ирен прегледа и принц Роуан, който изглеждаше в доста по-тежко състояние, с дълбока рана по протежение на цялото му бедро. Той я отпрати, уверявайки я, че е изразходил почти докрай магията си и единствено има потребност от почивка.

Ирен ги остави и отиде да се погрижи за друг ранен.

За Лоркан, чиито травми… Нужно беше да извика Хафиза за някои от тях, за да помогне със силата си, защото нейната собствена бе почти изцедена.

Воинът беше изпаднал в безсъзнание, свличайки се от Фараша, когато с Елида бяха минали през портите, и дори не помръдваше, докато Ирен и Хафиза лекуваха тялото му.

Случило се беше преди часове, а го чувстваше така, като че бяха минали цели дни…

Да, определено трябваше да си почине.

Ето защо тръгна към умивалниците в дъното на залата с пресъхнала уста. Всичко, от което се нуждаеше, бе мъничко вода, храна и дрямка. И отново щеше да е готова за работа.

Но ясният, пронизителен вой на боен рог огласи равнината.

Всички наоколо застинаха — после се спуснаха към прозорците. Намирайки местенце, от което да надзърне към бойното поле, Ирен се усмихна широко.

Другата част от хаганската армия, предвождана от принц Кашин, маршируваше към крепостта.

Слава на боговете! Всички в залата промърмориха подобни на нейните думи.

Приветственият вой на втори рог прозвуча откъм парапетите на крепостта.

Не само една армия бе спасена днес, осъзна Ирен, обръщайки се към умивалниците. Ако вълната беше достигнала Кашин…

Късмет. Извадили бяха голям, голям късмет.

И все пак тя се питаше кога ли късметът им щеше да се изчерпа.

Дали щеше да е с тях и в рамките на тежкия поход на север, както и при стените на Оринт.

* * *

Лоркан простена, изплувайки от топлата, солидна прегръдка на мрака.

— Голям късметлия се оказа.

Твърде скоро. Твърде скоро след срещата си със смъртта чуваше небрежния глас на Фенрис.

Лоркан открехна око и установи, че лежи на креват в тясна стая. Самотна свещ осветяваше пространството и отблясъците й танцуваха по златистата коса на елфическия воин, седящ на дървен стол при долния край на леглото.

Фенрис се подсмихна и белите му зъби прорязаха сумрака.

— В безсъзнание си цял ден. Аз изтеглих късата клечка и ме заточиха да те наглеждам.

Лъжа. Незнайно защо, но Фенрис сам бе избрал да стои до леглото му.

Лоркан размърда леко тялото си.

Не усети болка, само тъпо пулсиране по продължение на гърба и мощно пристягане през корема. Смогна да вдигне глава, колкото да отгърне дебелото вълнено одеяло, покриващо голото му тяло. На мястото на дълбоката рана, през която бе видял вътрешностите си, сега бе останал единствено плътен червен белег.

Той пак отпусна глава на възглавницата.

— Елида.

Името й се приплъзна като шкурка по езика му.

Последното, което си спомняше, е как Фараша ги прекарва през портите, след като неземната сила на Елин Галантиус се бе изцедила до сетната капка. После потъна в забвение.

— Помага на лечителните в тържествената зала — обясни Фенрис, изпъвайки крака пред себе си.

Лоркан затвори очи и напрежението в гърдите му се поразсея.

— Е, щом не си мъртъв… — поде Фенрис, но Лоркан вече се унасяше в сън.

* * *

Като се събуди, нямаше представа колко време е минало. Часове, дни.

Свещта върху тесния перваз на прозореца още гореше, разтопена почти до основата си. Часове, значи. Освен ако не спеше от толкова време, че да се бе наложило да подменят свещта.

Не го интересуваше. Защото смътната светлина разкриваше фината жена, отпуснала горната част на тялото си в дъното на кревата му, докато долната още седеше в дървения стол, където бе видял Фенрис, преди да заспи. Главата й лежеше върху ръцете й, а едната от тях беше протегната към него. Като че се опитваше да достигне неговата… едва на сантиметри разстояние.

Елида.

Тъмната й коса се разстилаше по одеялото, по нозете му, забулвайки съществена част от лицето й.

Въпреки леката остатъчна болка в тялото си Лоркан протегна ръка да докосне пръстите й.

Бяха студени и толкова по-малки от неговите. Свиха се от допира му и Елида вдиша рязко, пробуждайки се.

Той се полюбува на гримасата, която направи заради схванатия си врат. Очите й веднага го намериха.

И Елида застина, като го видя да я гледа, буден и в искрен възторг от жената, прекосила ада, за да го открие…

Изглеждаше толкова уморена, напълно изтощена, но брадичката й си беше все така гордо вдигната.

Лоркан беше напълно лишен от думи. Казал й беше всичко на гърба на коня.

Но Елида попита:

— Как се чувстваш?

Пребит. Уморен. Ала като я наблюдаваше седнала на леглото му…

— Жив — отвърна искрено.

Лицето й остана непроницаемо дори когато сведе очи към тялото му. Смъкнатото одеяло разкриваше значителна част от торса му, макар че пресният белег през корема му беше скрит. Въпреки това никога не се беше усещал по-гол.

Затрудняваше се да диша нормално под безпощадния й взор.

— Ирен каза, че си щял да умреш, ако те бяха намерили дори малко по-късно.

— Щях да умра — отговори й той с грапав като чакъл глас, — ако ти не беше минала през онзи кошмар, за да ме намериш.

Тя вдигна очи към неговите.

— Дала съм ти обещание.

— Да, каза ми го вече.

Поруменяваха ли бледите й бузи, или така му се струваше? Елида обаче не сведе очи.

— И ти каза някои интересни неща.

Лоркан се помъчи да се надигне, но тялото му възропта с остра болка.

— Ирен ме предупреди, че макар да са заздравели, раните ти ще болят известно време — разясни му тя.

Той стисна зъби заради нетърпимите бодежи в гърба и корема си. Все пак съумя да се понадигне на лакти и реши да не се напряга повече.

— От доста отдавна не са ме ранявали толкова тежко. Бях забравил колко е неприятно.

Едва доловима усмивка подръпна устните й.

Сърцето му спря. Това беше първата усмивка, с която го удостояваше от месеци насам. От онзи ден на кораба, когато докосна ръката й, докато се люлееха в хамаците.

Усмивката й помръкна, но руменината по бузите й остана.

— Действително ли го мислиш? Онова, което каза?

Той задържа погледа й. И срути една от вътрешните стени в себе си. Само за нея. За тази прозорлива, остроумна малка лъжкиня, успяла да се промъкне през всичките му защитни механизми и железни правила. Позволи й да прочете истината, изписана по лицето му. Разкри й всички свои помисли, нещо, което не бе правил за никого досега.

— Да.

Тя стисна устни, но не от недоволство.

Лоркан добави приглушено:

— Говорех напълно откровено. — Сърцето му блъскаше толкова силно, че нямаше да се учуди, ако и тя го чуваше. — И ще те обичам до деня, в който сляза в Отвъдното.

Дъхът му секна, когато Елида протегна нежно ръка. И преплете пръсти с неговите.

— И аз те обичам — промълви тя.

Той се зарадва, че е легнал, защото иначе думите й щяха да го повалят на колене. Дори сега почти му идеше да се преклони пред нея, пред истинската притежателка на древното му, зло сърце.

— Обикнах те — додаде тя — още когато дойде да ме защитиш от Върнън и илкените. — Светлината в очите й го остави без дъх. — И като чух, че си някъде из бойното поле, изпитах потребност единствено да ти го кажа. Само това ми се струваше важно на света.

Някога би й се присмял. Би заявил, че съществуват далеч по-важни неща, най-вече във време на война. Но ръката, сграбчила неговата… Никога не се бе докосвал до нещо толкова ценно.

Лоркан я погали с палец.

— Съжалявам, Елида. За всичко.

— Знам — отвърна тихо тя, без нито капка разкаяние и болка.

Само неподправено, непоколебимо спокойствие озаряваше лицето й. Лицето на могъщата господарка, в която се превръщаше — в която вече се бе превърнала. Жената, която щеше да управлява Перант с мъдрост в едната ръка и състрадание в другата.

Двамата се взираха един в друг минути наред. Цяла вечност.

Накрая Елида разплете пръсти от неговите и стана.

— Трябва да се върна, за да помагам на Ирен.

Лоркан хвана ръката й отново.

— Остани.

Тя вирна черната си вежда.

— Отивам просто в тържествената зала.

Той пак погали с палец опакото на ръката й.

— Остани — пророни.

За секунда реши, че Елида ще му откаже, и беше готов да го приеме, да приветства тези последни мигове с нея като дар, какъвто не заслужаваше.

Но тя седна на ръба на леглото, точно до рамото му, и прокара ръка през косата му. Лоркан затвори очи, притискайки се към допира й, неспособен да сдържи дълбокия стон на удоволствие, който отекна в гърдите му.

Тя издаде тихичък звук на почуда, може би и нещо повече, и отново го погали по косата.

— Кажи го — прошепна и пръстите й застинаха в косата му.

Лоркан отвори очи и срещна нейните.

— Обичам те!

Елида преглътна и той се надигна в леглото, стискайки зъби. Забравил бе колко се извисяваше над нея, окажеха ли се толкова близо. Яхнала онзи кон, тя беше същинска природна стихия, неукротима буря. Одеялото му се свлече опасно ниско, но той не го вдигна от скута си.

И забеляза как погледът й се спусна надолу. Как се плъзна нагоре по тялото му. Почти усещаше как спира на всеки мускул и белег.

От гърлото му се изтръгна притаен стон, докато Елида пълнеше очи… Пожелавайки неща, които не беше в състояние да й предложи точно сега. И които тя самата навярно не бе готова да му даде въпреки изповедта си.

Наложи му се да изпита собствената си непоклатимост, когато в следващия момент тя леко прокара пръсти по новия белег на корема му.

— Ирен твърди, че този белег вероятно ще ти остане завинаги — каза Елида и, за щастие, откъсна ръка от него.

— Тогава ще е любимият ми.

Фенрис би прихнал в смях до сълзи, ако го чуеше да говори така, но Лоркан не се интересуваше… Всички други можеха да вървят по дяволите.

Елида пак се усмихна и той стисна в юмруци чаршафа, за да се възпре да не вкуси усмивката й, за да не й се полюбува с устни.

Ала тази току-що родена, крехка искра, блещукаща помежду им… За нищо на света не би рискувал да я загуби.

Елида, слава на боговете, явно нямаше подобни терзания. Тя вдигна ръка и погали с палец бузата му. С всеки дъх, който поемаше, Лоркан се мъчеше да запази самообладание.

И не помръдна, когато тя се приведе и докосна устните му със своите.

А сетне се отдръпна.

— Почини си, Лоркан. Като се събудиш, пак ще съм тук.

Каквото и да поискаше от него, беше готов да й го даде. Всичко.

Твърде разтърсен от ласкавата й, красива целувка, за да свика думите в себе си, той просто се отпусна върху възглавницата.

Тя се засмя заради безропотното му подчинение и като че не съумя да се сдържи, защото наново се приведе към него.

Този път целувката й продължи по-дълго. Устата й се долепи до неговата и при ефирния натиск на устните й, при нежната им молба той й отвърна със своите.

Вкусът й заплаши да го унищожи напълно, а плахият допир на езика й до неговия изтръгна още един дълбок стон от гърдите му. Но той й позволи да го проучи с бавно, чувствено любопитство, поднасяйки й всичко, което пожелаеше.

А когато устата й стана още по-настойчива, когато дишането й се учести, той плъзна ръка около тила й. Тя се притисна към допира му и стонът й почти го накара да загуби разсъдъка си.

Ръката му се спусна надолу по гърба й, наслаждавайки се на топлото, неукротимо тяло изпод пластовете дрехи. Елида се изви под дланта му и от гърдите й пак се изниза един от онези тънички звуци. Сякаш тя бе копняла за него така, както и той за нея.

Лоркан обаче се насили да се отдръпне. Да откъсне ръка от кръста й. Леко задъхан, той прошепна в устата й:

— По-късно. Сега върви да помагаш на другите.

Тъмни очи, замъглени от желание, срещнаха неговите, и той събра още от одеялото в скута си.

— Върви да помагаш на другите — повтори. — Аз ще те чакам тук, когато решиш да поспиш.

Неизказаната молба се утаи в очите й, но Елида се отмести от него и пак впи поглед в лицето му.

— Само да поспиш — поясни Лоркан, без да прикрива горещината, напираща в очите му. — Засега.

Докато не я почувстваше готова. Докато тя самата не му кажеше, не му покажеше, че иска да сподели всичко с него. Да му се отдаде докрай.

Дотогава обаче я искаше до себе си. Да спи в леглото му, за да бди над нея. Както тя бдеше над него.

Елида се изправи с пламнало лице и разтреперани ръце. Не от страх, а от същото усилие, което и Лоркан влагаше да не я сграбчи.

На драго сърце би я подлудил. Би я научил бавно на всичко, което знаеше за удоволствието, за страстта. Не се съмняваше, че и той щеше да понаучи това-онова от нея.

Елида сякаш прочете мислите му и бузите й почервеняха още повече.

— Добре, по-късно — промълви и закуцука към вратата.

Той обви глезена й с малко от силата си. Куцукането изчезна. Тя му кимна с благодарност, хванала дръжката на вратата.

— Това ми липсваше — прошушна, излизайки в оживения коридор.

Лоркан долови недоизречените думи в гласа й.

Ти ми липсваше.

На лицето му изплува усмивка.