Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (98)

95

Баща му стоеше пред тях. Мъжът, когото за последно бе видял на моста в един стъклен дворец. Но не точно.

По лицето му се четеше добрина. Човечност.

И тъга. Дълбока, болезнена тъга.

Магията на Дориан постихна.

Дори тази на Елин като че забави потока си от изненада, макар че продължи да се лее агонизиращо от нея.

— Спрете — промълви мъжът и направи крачка към тях, загледан в струята сила, ослепителна и чиста, която захранваше Ключалката.

— Не можем да спрем — каза Елин.

Баща му поклати глава.

— Знам. Започнатото не може да бъде възпряно.

Баща му.

— Не — обади се Дориан. — Не, ти не може да си тук наистина.

Мъжът просто сведе поглед към хълбока на Дориан. Към мястото, където държеше меча си.

— Нима ти не ме призова?

Дамарис. Беше влязъл с Дамарис в обръча от Знаци на Уирда. И в онзи свят, където съществуваха наистина… и още го носеше.

Мечът, безименният бог, на когото служеше, явно бе сметнал, че трябва да погледне още една истина в очите. Една последна истина, преди да срещне края си.

— Не — повтори Дориан.

Само тази дума му идваше наум, гледайки мъжа, причинил толкова страдания на всички.

Баща му разпери умолително ръце.

— Момчето ми — пророни.

Дориан нямаше какво да му каже. Ядосваше се, че го вижда точно сега, в края и началото на всичко.

Баща му извърна очи към Елин.

— Позволете на мен. Нека аз довърша.

— Какво? — изстреля злобно Дориан.

— Ти не си избраникът — каза Елин, но студенината в гласа й като че ли се пропукваше.

— Безименна е цената — отговори кралят.

Елин застина.

— Безименна е цената — повтори баща му. Предупреждението на древна вещица, съдбовните думи, изписани по гърба на Амулета на Оринт. — Да, стигмата на незаконородена те прави Безименна, но нима и аз не съм Безименен? — Широко отворените му очи запрескачаха между двама им. — Какво е името ми?

— Това е нелепо — процеди през зъби Дориан. — Името ти е… Но вместо името му откри в паметта си празна дупка.

— Името ти… — поде Елин. — Името ти е… Как така нямаш, как така не го знаем?

Гневът на Дориан поутихна. Агонията от изтръгването на магията му, на душата му избледня пред следващите думи на баща му.

— Ераван ми го отне. Заличи го от историята, от всеобщата памет. С древно, пъклено заклинание, толкова мощно, че може да се използва единствено веднъж. Само и само да му бъда верен слуга. Дори аз не знам собственото си име. Забравил съм го.

— Безименна е цената — прошепна Елин.

Дориан го погледна. Погледна истински мъжа, когото някога наричаше свой баща.

— Момчето ми — промълви пак баща му.

Любов — любов, гордост и тъга се четяха по лицето му.

Баща му, чието тяло бе обсебено от демон също като неговото, който бе опитал да ги спаси, макар и неуспешно. Баща му, на когото бяха отнели всичко, но така и не се бе преклонил пред Ераван — не и истински.

— Искам да те мразя — каза Дориан с пресекващ глас.

— Знам — отвърна баща му.

— Ти унищожи всичко.

Не съумя да сдържи сълзите си. Елин стисна по-здраво ръката му.

— Съжалявам — каза приглушено баща му. — Съжалявам за всичко, Дориан.

Дори начинът, по който произнесе името му… за пръв път го чуваше така от неговата уста.

Трябваше да го отблъсне. Да го изпрати в някой адски свят.

Но Дориан знаеше заради кого бе срутил Морат. Заради кого бе затрупал с руини стаята с нашийниците, кошмарната гробница.

— Съжалявам — повтори баща му.

Нямаше нужда Дамарис да потвърждава искреността на думите му.

— Нека изплатя този дълг — продължи баща му, пристъпвайки по-близо. — Позволете ми да го направя. Та нали кръвта на Мала тече и в моите вени?!

— Не владееш магия като нашата — каза Елин с болка в очите. Баща му срещна погледа й.

— В кръвта ми тече достатъчно от нея, за да помогна. Дориан надникна през рамо към арката, водеща до Ерилея.

До дома им.

— Позволи му тогава — каза той, въпреки че думите му не прозвучаха толкова безчувствено, колкото се бе надявал.

Само тежко и някак уморено.

Елин каза тихо на баща му:

— Така и възнамерявах.

— Няма да си сама — отвърна й баща му. Сетне се усмихна на Дориан като краля, като бащата, който можеше да бъде. Който се оказа, че е бил през цялото време въпреки злата си участ. — Благодарен съм, че успях да те видя отново. За последен път.

Дориан търсеше думи, ала не ги намираше. Елин се обърна към него с обляно в сълзи лице.

— Единият от нас трябва да управлява кралството.

И преди Дориан да осъзнае какво се случва, каква уговорка бе направила току-що, Елин изтръгна ръката си от неговата.

И го бутна през арката зад тях. Обратно в собствения им свят.

Дориан полетя назад с рев.

Преди мъглите да скрият от взора му Портата на Уирда, съзря как Елин хваща ръката на баща му.