Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (36)

33

Бяха закъснели.

Не само с час или ден. Състоянието на телата по осеяната с листа поляна на трийсетина километра южно от тях говореше, че седмицата закъснение бе коствала всичко на военния отряд от Ейлве.

Моратската армия беше оставила мъртвите воини да гният заедно с няколко крочанки с червени пелерини, призовали северните си сестри. Очите на Манон се насълзяваха от вонята на разлагаща се плът.

Тя беше отговорна за това.

Тя беше забавила крочанките с онази битка. Само поглед към Дориан, изправен в единия край на поляната с ръка върху носа заради силната смрад, й даде да разбере, че и кралят си мисли същото. Ледът в очите му говореше достатъчно красноречиво.

— Някои са се измъкнали — обяви Еда с мрачно лице. — Но повечето не са имали подобен късмет.

— Нарочно са ги оставили живи — заяви на всеослушание Бронуен. — За да сеят страх.

Манон плъзна очи по древните дъбове наоколо, покосени като телата на поляната. Доказателство за унищожителната мощ, вилняла тук.

Но отговорността беше и нейна.

Бронуен каза със студен, гърлен глас:

— Нима някоя простосмъртна войска може да оцелее при нападение от легион на Железни зъби? Особено въздушен легион, обучен от толкова легендарна Водачка на Крилото.

— Внимавай какво дрънкаш! — предупреди я Астерин.

Уна, красивата тъмнокоса крочанка, братовчедка на Манон, хвана здраво метлата си със сребърни пръстени и каза:

— Вие сте ги обучили. Всички вие. Обучили сте вещиците, отговорни за това. — Тя посочи гниещите трупове с раздрани гърла, видимо лишени от милостива, бърза смърт. — Как очаквате да си затворим очите?

Спусна се мълчание. Дори Астерин не продума. Нито Тление.

Манон почувства ръцете си крехки. Чужди. Мечът в тях сякаш щеше да се разпадне всеки момент.

Тя беше отговорна за това. Войниците по широката поляна не й бяха никакви, повечето бяха простосмъртни, но… До ботушите й лежеше жена, разпорена от пъпа до гръдната кост. Кафявите й очи се взираха незрящо в изпотрошената плетеница от клони над тях. Устата й беше застинала в агонизиращ рев.

— Мога да ги изгоря — предложи Дориан.

Коя ли беше жената воин пред нея? За кого ли се бе сражавала? Без значение за кое кралство и кой владетел, а за кой човек, присъстващ в живота й, заслужаващ закрила…

— Трябва да известим краля и кралицата на Ейлве — рече Бронуен. — Да предупредим принцовете да се покрият. Ераван не взима пленници.

Манон продължаваше да се взира в посечената жена. От това някога бе извличала наслада. С това се бе хвалила пред света, и то без нито капка съжаление. Само с надеждата баба й да одобри. Железни зъби да одобрят.

С това щяха да ги запомнят.

С това щяха да запомнят нея.

Почетната ездачка на Ераван. Водачката на Крилото му.

— Не ги изгаряй — каза Манон.

Над поляната се възцари тишина.

Манон коленичи на вонящата земя, извади железните си нокти и започна да копае.

Астерин изхлузи ръкавиците си и приклекна на земята до нея. Сорел и Веста ги последваха. После и другите вещици от Тринайсетте.

Премръзналата твърда земя не се поддаваше лесно. Раздираше пръстите на Манон, корени и скали дращеха кожата й.

В отсрещния край на поляната Карсин, вещицата, на която Манон бе върнала метлата, също понечи да клекне. Манон вдигна мръсна, разкървавена ръка. Вещицата спря.

— Само Тринайсетте — отсече Манон. — Ние ще ги погребем. — И продължи да копае пред безмълвните крочанки. — Ще ги погребем всичките.

* * *

Часове наред Манон и Тринайсетте клечаха в окървавената пръст и копаеха гроба.

Дориан помагаше на Бронуен и Тление да нахвърлят известията до краля и кралицата на Ейлве и двамата им синове. Предупреждение за опасността — и нищо повече. Без искания за помощ и за подкрепления.

Крочанските вестоноски се върнаха малко преди съмване. Южняшките им сродници, които ги бяха призовали тук, бяха пристигнали точно след клането, твърде късно, за да спасят човешкия военен отряд и онези няколко вещици, изпратени напред. Затова бяха отлетели към Банджали, където четирите им сестринства сега помагаха на краля и кралицата на Ейлве.

Но излизаше, че ейлвийските владетели не се нуждаеха от помощ. Другата крочанска вестоноска се бе завърнала с послание лично от краля: загубата на военния отряд наистина била тежък удар, но не и съкрушителен за кралството им. Войската им от бунтовници и други воини, макар и малка, все още била силна и съумявала да отблъсква Морат. Войниците им щели да удържат южния фронт до последен дъх.

Дориан сглоби недоизреченото между редовете: не можеха да отпуснат нито един воин на Терасен. И след видяното той беше склонен да им повярва.

Ейлве даваше твърде много, и то от твърде дълго. Време беше и останалите кралства да поемат част от товара.

Дориан се питаше дали Манон знае, че крочанките я наблюдаваха. Не с омраза, а с известна доза уважение. Заедно с Тринайсетте изкопаха голям гроб, без дори да искат от уивърните си помощ с пръстта.

Слънцето се издигна в небето и започна да се спуска към хоризонта. Гробът бавно се оформяше. Достатъчно широк за всички загинали воини.

Дориан трябваше да проникне в Морат. Възможно най-скоро.

Преди това да се е случило отново. Преди да се наложи да копаят нов масов гроб. Не можеше да понесе идеята — плашеше го повече дори от тази пак да сложат нашийник около врата му.

Смогна да се измъкне чак след свечеряване. Откри една празна поляна, нарисува символите и заби Дамарис в земята, лъснал от собствената му кръв.

Този път призивът му скоротечно намери отговор.

Но не треперливият образ на Гавин се материализира в нощта.

Магията на Дориан бликна, готова за атака, докато неясната фигура придобиваше форма.

След миг Калтейн Ромпие, облечена в ониксовочерна рокля, с разпуснати тъмни коси, му се усмихна горчиво.

* * *

Думите се изпариха от устата на Дориан.

Магията му обаче продължи да се вие около него с невидими ръце, решени да трошат кости.

Не че Калтейн Ромпие имаше живот, който да отнеме.

Въпреки това тя вдигна фината си ръка, докато призрачен вятър развяваше ефирната й рокля и копринените й коси.

— Идвам с добро.

— Не съм те призовавал.

Само това му хрумна да й каже.

Калтейн плъзна тъмни очи към Дамарис, забит в кръга от Знаци на Уирда.

— Нима?

Не желаеше да се замисля как и защо мечът бе призовал нея вместо Гавин. Дали си имаше своя воля, или благословилият го бог бе уредил тази среща. За да му разкрие нещо.

— Смятах, че те унищожиха в Морат — програчи той.

— Така е. — Лицето й беше по-топло, отколкото някога приживе. — Унищожиха ме по много начини.

Манон и Елида му бяха разказала какво е понесла. Какво е направила за тях. Той сведе глава в поклон.

— Съжалявам.

— За какво?

И думите се изляха от устата му, от онова прибулено място, на което ги държеше още от Каменните блата на Ейлве.

— Че очите ми не се отвориха по-рано; че не разбрах къде са те отвели. Както и че не ти помогнах, когато имах тази възможност.

— Наистина ли имаше възможност?

Въпросът й беше овладян, но Дориан можеше да се закълне, че в гласа й се прокрадна едва забележима острота.

Той отвори уста да отрече. Ала все пак реши да погледне назад — към човека, който беше, преди да му сложат нашийника, преди да се влюби в Сорша.

— Знаех, че си в тъмницата на двореца. И те зарязах да гниеш там. А после Перингтън… Ераван те отведе в Морат и аз дори не се замислих за теб. — Цялото му тяло се обзе от чувството за срам. — Съжалявам! — Повтори той.

Принц, който не бе служил на кралството и народа си. Гавин беше прав.

Образът на Калтейн потрепери.

— И аз имах своята вина.

— Нямаш никаква вина за онова, което ти се случи в Морат.

— Така е, нямам — съгласи се тя и през лицето й пробяга сянка. — Но сама избрах да отида в Рифтхолд миналата есен, да преследвам амбициите си, твоята корона. И сега се разкайвам за стореното.

Той сведе очи към голата й ръка, към белега, останал дори след смъртта.

— Ти спаси приятелите ми — каза Дориан и коленичи пред нея. — Даде всичко от себе си, за да им помогнеш и да отнемеш Ключа на Уирда от Ераван. — Той самият щеше да направи същото, ако оцелееше сред кошмарите на Морат — Задължен съм ти.

Калтейн се взираше в него.

— Аз никога не съм имала приятели. Не и като твоите. Винаги съм ти завиждала за тях. И на двама ви с Елин.

Той вдигна глава.

— Знаеш коя е?

Калтейн се поусмихна.

— Смъртта си има своите преимущества.

Той не успя да удържи следващия си въпрос:

— По… по-добре ли е там? Намери ли покой?

— Не ми е позволено да отговоря — отвърна тихо Калтейн с искрящи от състрадание очи. — Нито да ти кажа кой още обитава това място.

Той кимна, стараейки се да потисне напрежението в гърдите си, разочарованието. После килна въпросително глава.

— Кой ти забранява?

Ако дванайсетте богове на тази земя бяха заточени в Ерилея, нямаше как да властват и над други измерения.

Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре.

— И това не ми е позволено да казвам. — Дориан отвори уста да й зададе още въпроси, но тя го прекъсна: — Тук действат други сили. Неосезаеми и непознати за живите.

Той надникна към Дамарис.

— Други богове?

Мълчанието на Калтейн беше достатъчно красноречиво. Но… друг път. Щеше да разсъждава върху това друг път.

— Дори не ми бе хрумнало да призова теб — призна си той. — А точно ти познаваше най-добре ужасите на Морат. Не предполагах, че…

Думите му заглъхнаха и той се изправи.

— Че ще е останало нещо от мен? — довърши тя вместо него. Дориан изтръпна. — Ключът ме погълна почти цялата. Но и не съвсем.

— Третият е в Морат, нали?

Тя кимна мрачно. Тялото й пак затрепери, изпарявайки се бързо.

— Но не знам къде го държи. Не бях… готова да получа втория, преди да поема нещата в свои ръце.

Тя проследи с тънки пръсти черния белег, спускащ се от свивката на лакътя й до китката.

Никога преди не бе разговарял с нея — не и така. Отделял й беше само по някой бегъл поглед и броени минути за принудено любезен диалог.

А ето че сега пред него стоеше жената, унищожила една трета от Морат, погубила валгски принц единствено с пламенната си воля за отмъщение.

— Как го извърши? — прошепна той. — Как се освободи от контрола му?

Трябваше да знае. Предстоеше му да влезе в ада и не беше изключено отново да се озове с нашийник — затова трябваше да знае.

Калтейн огледа шията му, преди да вдигне очи към неговите.

— Бунтувах се. Не вярвах, че заслужавам да нося нашийника им.

Истината в думите й го блъсна в гърдите като юмрук.

Калтейн просто попита:

— Имал си причина да нарисуваш знаците за призоваване. Какво искаш да знаеш?

Дориан закъта в съзнанието си истината, която му беше подхвърлила, огледалото, което бе разперила пред него. Не беше истински принц — нито по дух, нито по дела. Опитал бе да стане, но твърде късно. Едва ли се справяше по-добре и като крал.

Все пак беше изоставил Адарлан заради усещането си за вина и гнева си, колебаейки се дали изобщо заслужаваше спасение. Като че бе възможно да не заслужава спасение. Накрая попита:

— Готов ли съм да отида в Морат?

Само тя знаеше. Станала беше свидетел на кошмари, каквито дори Манон и Елида не бяха съзирали.

Калтейн пак надникна към Дамарис.

— Знаеш отговора.

— И няма да пробваш да ме разубедиш?

Калтейн стисна устни. Ониксовочерната й рокля започваше да се слива с нощта.

— Знаеш срещу какво ще се възправиш там. Аз не мога да ти кажа дали си готов.

Устата му пресъхна.

Калтейн продължи:

— Всички слухове за Морат са верни. Но там ще срещнеш и страхотии, каквито не можеш да си представиш. Придържай се към крепостта. Тя е укреплението на Ераван и може би единственото място, където би скрил ключа.

Дориан кимна с препускащо сърце.

— Добре.

Тя пристъпи към него, но спря, когато образът й започна да се размива още повече.

— Не стой дълго и не привличай внимание. Той е самомнителен и напълно вглъбен в себе си; едва ли ще следи кой се прокрадва през крепостта му. Но побързай, Дориан!

Ръцете му затрепериха и той ги сви в юмруци.

— Ако ми се отдаде шанс да го убия, да го направя ли?

— Не — поклати глава тя. — Няма да се отървеш. Има една стая в недрата на крепостта. Там държи нашийниците. Ако те залови, ще те отведе в нея.

Той изопна гръб.

— Ще…

— Иди в Морат, както си наумил. Вземи ключа и си тръгни.

Иначе ще получиш нашийник около врата.

Той преглътна.

— Та аз още не мога да се преобразявам.

Калтейн му се поусмихна, сливайки се с лунната светлина.

— Така ли?

Сетне изчезна.

Дориан продължи да се взира в мястото, където бе стояла допреди секунда. Знаците на Уирда вече ги нямаше. Дамарис оставаше единственият свидетел на истината, която някак бе усетил, че носителят му трябва да чуе.

Дориан откри онова възелче в магията си, където суровата му сила бушуваше, готова да се превърне в каквото той й наредеше.

Освободи се! шепнеше му хамелеонската магия. Да се освободи от всичко. От стената, с която се бе оградил, когато валгският принц го обсеби. И да погледне навътре в себе си. Навярно това го бе подтикнал да предприеме и мечът, призовавайки Калтейн вместо Гавин.

Кой искаш да бъдеш?

— Някой, достоен за приятелите си — пророни в смълчаната нощ. — Крал, достоен за кралството си. — За част от минутата в съзнанието му просветнаха снежнобели коси и кехлибарени очи. — Щастлив… — Прошепна той и хвана дръжката на Дамарис.

Искаше най-сетне да се освободи от страха, който още го дебнеше.

Древният меч се стопли в ръката му — бърз приятелски жест.

Топлината пропълзя нагоре по пръстите му, по китката му. Към онова място вътре в него, където таеше всички грозни истини. И там се превърна в сгорещена пронизваща болка.

Светът започна да се разширява и свива, дърветата се извисиха още повече, земята се издигна към лицето му…

Той понечи да го докосне, но осъзна, че няма ръце.

Само черни като сажди криле. Само абаносов клюн, неспособен на реч.

Гарван…

Той вдиша плахо и изви врат към дърветата — много по-лесно в това тяло. Към Манон, опряла разкървавена, кална ръка в дънера на един древен дъб. Откъдето бе видяла трансформацията му.

Дориан потърси нишката магия, която го придържаше към тази странна, лека форма. Светът мигновено се люшна пред него и той започна да расте, възвръщайки човешкото си тяло. Дамарис лежеше студен в краката му. Незнайно как се оказа облечен. Вероятно заради разликите между суровата му магия и истинската хамелеонска дарба.

Манон оголи зъби. Златистите й очи светеха като живи въглени.

— Кога възнамеряваше да ми кажеш, че смяташ да откраднеш третия Ключ на Уирда?