Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (92)

89

Уивърнът на Искра го стисна за шията, но Абраксос успя да ги задържи във въздуха.

Като зърна мощните челюсти на мъжкаря около гърлото на Абраксос, страха и болката в очите му…

Манон остана без дъх. Обзе я ужас, толкова заслепяващ и обезсилващ, че накара и разума, и тялото й да замръзнат за няколко секунди. Вцепени ги напълно.

Абраксос, Абраксос…

Неин. Той беше неин и тя беше негова… и Мракът ги бе събрал.

Изгуби представа за времето, не знаеше колко й е трябвало, за да се съвземе след нападението. Можеше да е било секунда или цяла минута.

Но светкавично извади стрела от почти изпразнения си колчан. Вятърът почти я изтръгна от пръстите й, но тя съумя да я зареди в лъка си, докато светът се въртеше, въртеше, въртеше, а вятърът виеше свирепо, и се прицели.

Мъжкарят на Искра се замята, когато стрелата й улучи целта си — на косъм разстояние от окото му.

Но не отвори челюсти.

Пастта му не обхващаше гръкляна на Абраксос достатъчно, че да го изтръгне, но ако продължеше да го стиска така, ако прекъснеше притока му на въздух…

Манон изстреля нова стрела. Вятърът я отмести от курса й и тя попадна в челюстта на звяра, забивайки едва върха си в дебелата му кожа.

Искра се смееше. Смееше се, докато Абраксос се бореше и не успяваше да се измъкне…

Манон се огледа за Тринайсетте, за някого, който можеше да ги спаси. Да спаси него.

Онзи, когото обичаше повече от всеки друг, чието място би заела, ако Триликата богиня позволеше, защото предпочиташе нейното гърло да е в онази противна паст…

Ала Тринайсетте се бяха разпилели, пръснати из небето от сестринството на Искра. Астерин и Втората на Искра се бяха вкопчили една в друга, докато уивърните им пропадаха към бойното поле, преплели нокти.

Манон прецени разстоянието до мъжкаря на Искра, до челюстите около гърлото на Абраксос. Прецени здравината на поводите. Ако успееше да увисне на тях, с мъничко късмет можеше да се люшне към уивърна и да пререже шията му, поне колкото да отвори челюсти…

Но крилете на Абраксос започваха да изнемощяват. Опашката му, с която досега се мъчеше да удари нападателя, започна да забавя маховете си.

Не.

Не.

Не и това. Всичко друго, но не и това.

Манон преметна лъка през гърба си и премръзналите й пръсти се заеха с каишите и катарамите на седлото.

Не можеше да го понесе. Нямаше да понесе смъртта му, болката и страха му.

Усещаше смътно, че ридае, че пищи, докато крилете му омекваха.

Щеше да скочи през проклетия вятър, да изхвърли онази кучка от седлото и да пререже гърлото на уивърна й…

Абраксос вече падаше надолу.

Не падаше. Устремил се беше надолу. За да повлече другия уивърн със себе си.

За да оцелее Манон.

— МОЛЯ ТЕ! — Викът й към Искра проехтя над бойното поле, закръжи около целия свят. — МОЛЯ ТЕ!

Беше готова да се моли, да пълзи по корем, ако така щеше да спаси живота му.

Дребничкият уивърн с храбро сърце, който й бе помагал много повече пъти, отколкото тя на него.

— УМОЛЯВАМ ТЕ! — изпищя с всяка частица от раздраната си душа.

Искра просто й се изсмя. И мъжкарят й не пусна гърлото му, колкото и да ги доближаваше към земята Абраксос.

Вятърът отнесе сълзите й и Манон разкопча последната катарама на седлото. Разстоянието между двата уивърна изглеждаше огромно, но и преди късмета й се бе усмихвал.

Вече не я интересуваше нищо друго — нито Пустошта, нито крочанките, нито Железни зъби, нито короната. Нищо нямаше да има значение, ако Абраксос не беше до нея.

Крилете му се напрегнаха, борейки се заедно с могъщото му, любящо сърце да достигнат земята.

Манон прецени разстоянието до мъжкаря и свали ръкавиците си, за да освободи железните си нокти. По-здрави от абордажни куки.

Надигна се в седлото, пъхна единия си крак под себе си и изопна мускули за предстоящия скок. После погали Абраксос по гръбнака и му каза:

— Обичам те!

Само това беше важно накрая. Сега.

Той се замята във въздуха. Сякаш искаше да я възпре.

Манон свика всички сили в нозете и ръцете си, пое глътка въздух, навярно последната, и…

Изскочила от нищото, по-бърза от комета, голяма фигура се блъсна с рев в мъжкаря на Искра.

Челюстите се откопчиха от шията на Абраксос и той полетя надолу, въртейки се като свредел.

Манон съобрази да сграбчи седлото, да го стисне с всички сили, преди вятърът да я е откъснал от него.

Както падаха стремглаво и въздушният поток носеше кръвта на Абраксос нагоре, в следващия момент уивърнът разпери широко криле, направи рязък вираж и се заиздига в небето. Закрепи се достатъчно във въздуха, че Манон да преметне крак през седлото и да се настани, закопчавайки каишите, преди да се завърти, за да провери какво се случва зад нея. Кой ги беше спасил.

Не беше Астерин.

Не беше никоя от Тринайсетте.

А Петра Синьокръвна.

Зад наследницата на вещерския клан, вплетени в бой с моратския въздушен легион, прокраднал се в небесното сражение отнякъде високо над облаците, бяха Железни зъби.

Стотици.

Стотици вещици от Железни зъби и уивърните им се сблъскаха със собствените си сили.

Петра и Искра се откъснаха една от друга и наследницата на Синьокръвните полетя към Манон, докато Абраксос се бореше да остане във въздуха.

Въпреки воя на вятъра и шумното сражение Манон чу Петра да казва:

— За по-добър свят!

Манон се почувства лишена от думи. Ето защо погледна към крепостните стени, към отряда войници, опитващи да проникнат в града през желязната решетка на реката.

— Стените…

— Върви! — Петра посочи Искра, която бе застинала във въздуха и гледаше смаяно сражението. Неподчинение, толкова немислимо, че мнозина от моратските вещици изглеждаха също толкова стъписани. Петра сбърчи устни и железните й зъби проблеснаха на воднистата слънчева светлина. — Тя е моя.

Погледът на Манон прескочи няколко пъти между крепостните стени и Искра, спирайки върху водачката на Жълтоногите. Две армии срещу една. Несъмнено щяха да я сразят…

— Върви! — изръмжа й Петра. Манон отново се поколеба и наследницата на Синьокръвните добави просто: — Заради Кийли.

Заради уивърна, който Петра бе обичала така, както Манон обичаше Абраксос. Който се бе борил за нея до сетен дъх, убит накрая от мъжкаря на Искра.

Манон кимна.

— Нека Мракът бъде с теб!

Абраксос полетя към стената с изнемощели криле и неравномерен дъх.

Трябваше да си почине, да го прегледа лечителка…

Манон надникна назад тъкмо когато Петра връхлиташе Искра.

Двете наследници се сблъскаха наново и уивърните им се понесоха към земята с преплетени нокти.

Манон вече не можеше да се върне, дори и да искаше.

Уивърните се оттласкваха един от друг и със съвършени остри маневри във въздуха се срещаха отново, издигайки се в небето със свирепо размахани опашки и сключени нокти.

Вплетени в безмилостна битка, те извисяваха Искра и Петра все повече и повече. Нагоре през небесното стълкновение, през крочанки и Железни зъби, през облаците…

Като съревнование, като пародия на любовния танц на уивърните, когато се издигаха възможно най-високо в небето, а после се устремяваха към земята, вплетени ведно.

Железни зъби прекъснаха боя. Крочанките застинаха във въздуха. Дори моратските войници на бойното поле вдигнаха погледи.

Двете наследници се извисяваха още и още, и още. А като достигнаха точка, в която дори уивърните не успяваха да поемат достатъчно въздух в дробовете си, зверовете прибраха криле до телата си, сключиха нокти и полетяха към земята с главите надолу.

Манон забеляза капана преди Искра.

Забеляза го в мига, в който Петра се откъсна с разпилени златисти коси и извади меча си, а уивърнът й започна да кръжи, описвайки кръгове.

Стегнати, безупречни кръгове около Искра и падащия й уивърн.

Толкова тесни, че мъжкарят на Искра нямаше достатъчно пространство да отвори криле. Опиташе ли, уивърнът на Петра го възпираше с нокти или зъби. Опиташе ли пак, мечът на Петра го пронизваше.

Искра също осъзна, че е попаднала в клопка.

Осъзна го, докато с уивърна й пропадаха стремително, а Петра кръжеше около тях толкова бързо, че Манон се запита дали наследницата на Синьокръвните не се е упражнявала месеци наред именно за този момент.

За отмъщението, което дължеше на Кийли.

Целият свят сякаш застина.

Петра и уивърнът й продължаваха да обикалят плътно около мъжкаря на Искра, чиято кръв сякаш валеше нагоре, а паниката му се усилваше с всеки метър към земята.

Ала Петра не отваряше крилете и на своя уивърн. Не правеше опит да дръпне поводите му, за да го издигне.

— Оттегли се — пророни Манон. — Накарай го да се издигне.

Петра не го стори. Двата уивърна летяха към земята като тъмни падащи звезди.

— Спри! — изрева Искра.

Петра не благоволи да й отговори.

Нямаше как да изпълни вираж с тази скорост. И съвсем скоро щеше да се разбие заедно с Искра.

— Спри!

Страхът превърна заповедта на Искра в пронизителен писък.

Но Манон не изпита съжаление към нея. Нито капка.

Земята ги очакваше, смъртоносна и безпощадна.

— Побъркана кучко, казах ти да спреш!

До сблъсъка оставаха шейсет метра. Трийсет. Дъхът на Манон секна.

Петнайсет.

И когато земята сякаш се надигна да ги посрещне, вятърът донесе последните думи на Петра.

— За Кийли.

Уивърнът на Петра разпери криле и направи вираж, по-рязък, отколкото Манон някога бе виждала. Върхът на едното му крило задра вледенената пръст, преди да се изстреля в небето.

А Искра и мъжкарят й се разбиха в земята.

Сблъсъкът отекна чак до Манон, прокънтя в целия свят. Искра и мъжкарят й не излетяха повече.

Абраксос простена от болка и Манон се завъртя в седлото с разтуптяно сърце.

Искра беше мъртва. Наследницата на Жълтоногите беше мъртва.

Но това не я изпълни с радост, както бе очаквала. Защото врагът се бе устремил към уязвимата решетка в крепостната стена.

Тя изплющя с поводите и Абраксос полетя към стената. В следващия миг Сорел и Веста се изравниха с нея, а Астерин бързо ги настигаше. Слязоха ниско под двете групи Железни зъби, воюващи помежду си, както и под групата на Железни зъби, която още воюваше с крочанките. Втурнаха се към мястото, където реката минаваше успоредно на стената.

Една от лодките вече достигаше желязната решетка и оттам хвърчаха стрели. Стражите се бореха трескаво да отблъснат врага.

Моратските войници бяха толкова съсредоточени в целта си, че погледнаха назад чак когато Абраксос вече ги атакуваше.

Докато кацаше, избивайки войници с нокти, зъби и опашка, въздушният поток вдигна кръвта му към Манон. Сорел и Веста се погрижиха за другите моратски войници, а накрая и лодката се разхвърча на трески.

Ала не беше достатъчно. Далеч не.

— Камъните — промълви Манон и насочи Абраксос към отсрещния бряг на реката.

Той я разбра. Сърцето я болеше, че се налага да го товари, но той полетя към отсрещния бряг и хвана един от по-дребните камъни, за да го пренесе обратно през реката. Тринайсетте също разбраха плана й и се спуснаха непоколебимо да го изпълняват.

Всеки размах на крилете на Абраксос беше по-муден от предходния. Губеше височина с всеки метър полет над реката.

Но в крайна сметка стигна до отсрещния бряг тъкмо когато нова група моратски войници се опитваше да проникне през тесния, уязвим проход. Манон пусна камъка във водата пред него. Тринайсетте пуснаха своите и шумните плисъци отекнаха по цялата крепостна стена.

Всеки полет обратно през реката ставаше все по-бавен и по-бавен.

Но купчината камъни най-сетне проби водната повърхност. После се издигна над нея, заприщвайки напълно входа към речния тунел. Ала само колкото да го запречи — не и достатъчно да се изкатерят по нея моратските войници и да прехвърлят стената.

Абраксос дишаше тежко, главата му се люшкаше.

Манон се завъртя в седлото да каже на Втората си, че няма да трупат повече камъни, но Астерин вече беше приключила. Вместо това посочи към крепостната стена над тях.

— Прибирайте се!

Манон не губи време в спорове. Дръпна поводите на Абраксос и го накара да прелети над стената, обливайки с кръв войниците, които се биеха там.

Уивърнът й смогна да се добере до назъбения парапет на самия дворец, преди силите му да свършат.

Той се блъсна с отпуснати криле в каменната стена на двореца и се свлече надолу, а грохотът от удара проехтя из цял Оринт.

Манон веднага се освободи от седлото и се развика за лечителка.

Раната на шията му беше много по-сериозна, отколкото си мислеше.

Въпреки това Абраксос се би заради нея. Остана в небето.

Тя притисна с ръце дълбоката рана и кръвта зашуртя през пръстите й като вода през спукана язовирна стена.

— Идва помощ — увери го с пресеклив глас. — Идва.

Тринайсетте кацнаха и Сорел хукна към входа на двореца, несъмнено да извлече някоя лечителка навън. В следващия момент още единайсет чифта ръце се озоваха върху гърлото на Абраксос.

Натискаха като една, за да задържат скъпоценната му кръв в тялото му, докато пристигнеше лечителката.

Манон не смееше да ги погледне, можеше единствено да затвори очи и да се моли на Мрака, на Триликата майка, докато притискаше кървящите рани.

Чуха се припрени стъпки по каменния под и след малко Сорел се появи до Манон, вдигайки ръце върху раните на уивърна.

Някаква възрастна жена разгърна комплекта си с инструменти и им нареди да не откъсват ръце от шията му.

Манон не си направи труда да я уверява, че никъде нямаше да ходят. Никоя от тях не възнамеряваше да го стори.

Въпреки че и в небето, и на земята сраженията продължаваха.

* * *

Лизандра едва дишаше, крилете й натежаваха все повече и повече с всеки следващ размах към мястото, където бе видяла Манон Черноклюна и сестринството й да се разбиват в един от парапетите на двореца.

Беше се преобразила в уивърн, възползвайки се от суматохата покрай бунта на част от вещиците от Железни зъби, но усещаше колко много е изцедила магията си. А боят, раните, които дори тя не можеше да затвори…

Още щом стъпи на парапета, привличайки вниманието на вещиците, Лизандра видя двете фигури, влачещи познат златокос воин нагоре по стълбището на двореца.

Принуди тялото си да се преобрази за последно, да си върне човешкия облик. Едва бе успяла да нахлузи панталона и ризата, които бе скътала в раница до стената на двореца, когато Рен Алсбрук и един воин от Гибелния легион достигнаха върха на стълбището, носейки помежду си Едион в полусвяст.

Целият беше облян в кръв.

Лизандра хукна към тях, без да отдава значение на пронизителната болка в левия си крак и дясното рамо. Надолу по парапета една лечителка се трудеше върху ранения Абраксос, докато Тринайсетте стояха окървавени на пост край него.

— Какво се е случило? — попита Лизандра, спирайки рязко пред Едион.

Той смогна да вдигне глава, за да й се усмихне мрачно.

— Попадна на валгски принц — обясни Рен с пребледняло от умора лице и оплискани в кръв дрехи.

О, богове!

— Не си тръгна жив — допълни дрезгаво Едион.

— А ти не си даде почти никаква почивка, глупаво копеле такова — озъби му се Рен. — Разкъса шевовете си.

Лизандра плъзна ръце по лицето на Едион, по челото му.

— Да те заведем при някоя лечителка…

— Вече ме прегледаха — изсумтя той и се помъчи да се изправи. — Водят ме тук да си почина. — Натърти, сякаш идеята беше абсурдна.

Рен свали ръката му от рамото си.

— Седни, преди да се строполиш и да си спукаш черепа на камъните. — Лизандра тъкмо щеше да подкрепи съвета му, когато Рен добави: — Връщам се на крепостната стена.

— Почакай.

Той се обърна към нея, но тя не проговори, докато воинът от Гибелния легион не поведе Едион към стената на двореца, за да го настани до нея.

— Почакай — каза отново, когато Рен отвори уста.

Сърцето й думкаше грохотно и започваше да й се гади, но успя да изсвири на Манон Черноклюна и Тринайсетте и да ги привика с ръка напук на режещата болка.

— Ранена си — изръмжа Едион.

Вместо да му отвърне, Лизандра се обърна към вещиците, които вече крачеха към тях целите облени в кръв.

И попита Манон:

— Ще оцелее ли Абраксос?

Вещерската кралица кимна леко с притъмнели златисти очи.

Лизандра не намери в себе си място за облекчение. Не и покрай лошата вест, която с последни сили бе долетяла да им съобщи. Тя преглътна горчивата жлъчка в гърлото си и посочи към бойното поле. Към мрачното му, обвито в мъгли сърце.

— Поправили са вещерската кула. Движи се насам. Току-що я видях с очите си. Вещиците са се събрали на върха й.

Пълно мълчание.

Сякаш в отговор, кулата изстреля лъч светлина.

Не към тях, а към небето. Отекна оглушителен гръм и част от небето се опразни.

Онази част, където се сражаваха Железни зъби — и отцепнички, и предани на Морат, — където крочанките се стрелкаха между тях.

Сега единствено пепел се сипеше към земята.

Гласът на Лизандра пресекна. Кулата продължи по пътя си. Право и напред към Оринт.

— Ще взривят града.

* * *

С окъпани в кръвта на Абраксос ръце, Манон стоеше и гледаше към бойното поле. Гледаше към небето, където допреди миг се бяха сражавали вещици от Железни зъби и крочанки.

Думите на баба й за вещерските кули се оказваха верни.

И не Калтейн бе захранила унищожителния удар с тъмния си огън, а вещици от Железни зъби.

Млади вещици, пожелали да се жертват. Изпълнили Отдаването, скачайки в облицованите с огледала дълбини на кулата.

Обикновено Отдаване би помело двайсет, трийсет вещици около нея. Дори повече, ако беше по-възрастна и по-могъща.

Но Отдаване, подсилено от мощта на вещерските огледала… Само с един такъв удар можеха да превърнат двореца в руини. С втория, най-много с третия Оринт щеше да сподели участта му.

Вещици от Железни зъби образуваха защитна стена около кулата, не допускайки до нея нито крочанки, нито сестрите си отцепнички.

Шепа крочанки понечиха да проникнат през живата стена.

Загърнатите им в червени пелерини тела заваляха от небето на парчета.

Петра, вече в компанията на сестринството си, също пробва да достигне кулата. Да я обезвреди.

Ала ги възпря рояк Железни зъби.

Кулата продължи към крепостните стени. Приближаваше се все повече и повече.

До броени минути дворецът щеше да попадне в обсега й. И пагубният й лъч щеше да изтрие армията им, последната им съпротивителна сила от лицето на земята.

Никой нямаше да оцелее. Нямаше да имат втори шанс.

Манон се извърна към Астерин и прошепна:

— Нужен ми е уивърн.

Втората й впери смаян поглед в нея.

Манон повтори:

— Нужен ми е уивърн.

Абраксос не беше в състояние да лети. И нямаше да може в близките часове или дни…

Едион Ашривер изграчи:

— Никой не може да проникне през стената на Железни зъби.

— Аз мога — възропта Манон. После посочи хамелеонката. — А ти можеш да ме пренесеш дотам.

— Не! — озъби се Едион.

Лизандра поклати глава с притъмнели от тъга и отчаяние зелени очи.

— Не мога… магията ми е изцедена до последно. Ако имам един час…

— Имаме пет минути — прекъсна я Манон и се завъртя към Тринайсетте. — Обучавали сме се за това. Да разбиваме вражески редици. Можем да проникнем през стената. Да срутим кулата.

Вещиците се спогледаха. Сякаш проведоха безмълвен разговор и постигнаха съгласие.

Тринайсетте тръгнаха към уивърните си. Минавайки покрай Манон, Сорел стисна рамото й, а след това яхна уивърна си. Само Астерин остана.

Втората й, нейна братовчедка и приятелка, се усмихна с блеснали като звезди очи.

— Живей, Манон.

Манон примигна недоумяващо.

Астерин се усмихна още по-широко, целуна я по челото и прошушна отново:

— Живей!

Ударът дойде съвсем изневиделица.

Удар право в корема, толкова силен и точен, че изкара въздуха й. Повали я на колене.

Още се мъчеше да си поеме дъх, да се изправи, когато Астерин яхна синята си женска и хвана поводите й.

— Отведи народа ни у дома, Манон!

В този момент Манон проумя какво смятаха да сторят.

Пак опита да се изправи, но краката не й се подчиниха, цялото й тяло не й се подчини.

— Не — простена дрезгаво.

Но Астерин и Тринайсетте вече летяха.

Вече образуваха бойна формация — таранът, с чиято помощ бяха разгромили толкова врагове, се устремяваше към бойното поле. Към приближаващата вещерска кула.

Манон се домогна до ръба на парапета и го използва за опора, за да се изправи. После се облегна задъхано на камъните, мъчейки се да напълни дробовете си с въздух, за да намери начин да излети след тях, да открадне метлата на някоя крочанка…

Наоколо обаче нямаше вещици. Нямаше метли. Абраксос още лежеше в безсъзнание.

Манон долови смътно, че хамелеонката, принц Едион и лорд Рен я доближиха, че над двореца, над града, над крепостните стени се възцари гробна тишина.

Всички гледаха как вещерската кула носи бавно гибелта им.

Как Тринайсетте летят към нея, опълчвайки се на вятъра и смъртта.

Защитната стена на Железни зъби се издигаше пред кулата, заприщвайки пътя им.

Сто срещу дванайсет.

Кулата вече наближаваше достатъчно, че Манон да съзре как млада вещица в черна роба пристъпва към кухата й вътрешност.

Към бабата на Манон, посочила тъмната бездна надолу. Тринайсетте дори не се поколебаха, достигайки врага.

Манон толкова силно впи пръсти в камъните, че железните й нокти се пропукаха. И заклати безпомощно глава, докато нещо в гърдите й се пръсваше на парчета.

Тринайсетте се забиха в блокадата от Железни зъби.

Съвършена бойна маневра. По-безупречна от която и да било преди.

Смъртоносният таран разцепи вражеските редици, отправяйки се към кулата.

Секунди. Имаха секунди, докато младата вещица отприщеше силата на Отдаването в унищожителен черен лъч.

Тринайсетте продължаваха да си пробиват път през редиците от вещици, да ги изтласкват встрани.

Астерин се изстреля от задния им фланг, втурна се към най-горното ниво на кулата.

Имоджен падна първа.

Сетне Лин.

И Гислейн, чийто уивърн враговете обградиха от всички страни.

Теа и Кая загинаха заедно, както и бяха живели.

Зеленооките близначки демони се строполиха с кикот.

Последвани от Сенките, Еда и Бриар, които стреляха до сетен дъх. Право в целта.

След това убиха Веста, чийто яростен рев отекна в небето.

А накрая и Сорел. Сорел, която до последно държа пътя отворен за Астерин, подобно на непробиваема стена, докато Втората й прелиташе над блокадата. Стена, в която се разбиха безчет вълни от Железни зъби.

Младата вещица в кулата започна да сияе в черно, вече на броени стъпки от бездната.

Лизандра и Едион се прегърнаха. Готови за края, който щеше да ги споходи до няколко секунди.

Но Астерин успя. Полетя като вятъра през откритото пространство към кулата, откупено с животите на Тринайсетте. С последната им битка.

Манон можеше само да наблюдава, клатейки глава, сякаш така щеше да върне времето назад. Можеше само да гледа как Астерин съблича кожените си дрехи и ризата под тях.

Втората й се надигна в седлото с кинжал в ръка, освободена от каишите, докато уивърнът й летеше директно към кулата.

Бабата на Манон се завъртя към нея, обръщайки гръб на огледалните дълбини и младата вещица, готова да скочи вътре и да погуби всички им.

Астерин хвърли кинжала.

Острието полетя в съвършена линия.

И се заби в гърба на младата вещица, просвайки я върху каменния под. Едва на крачка от ръба на бездната.

Астерин извади двата меча от ножниците върху хълбоците си и блъсна уивърна си в стената на кулата. Изпращяването на кости в камък като че проехтя из целия свят.

Но Втората й вече скачаше. Извисяваше се в могъща дъга във въздуха с разперени мечове, докато тялото на Нарин падаше към земята, разбито при сблъсъка.

Манон закрещя.

Закрещя безспирно, без думи, когато онази пропукана част в гърдите й, сърцето й се пръсна на парчета.

Астерин кацна под отворения свод на вещерската кула и посрещна с мечове вещиците, които се спуснаха да я убият. Покосяваше ги като стръкове трева. Разсичаше ги като мъгла, пробивайки си път напред към матроната, белязала жестоко корема й.

НЕЧИСТА

Като същинска вихрушка с мечове Астерин се доближаваше към бабата на Манон.

Върховната вещица на Черноклюните отстъпваше назад, клатейки глава. Устните й помръднаха, сякаш казваше: „Астерин, не…“.

Ала Астерин вече я връхлиташе.

И не мрак, а светлина — светлина, ярка и прозирна като слънчеви лъчи по девствен сняг — изригна от Втората й.

Отдаването.

От потрошените тела на Тринайсетте, разпръснати в полукръг около кулата, също струеше светлината на Отдаването.

Всички горяха от нея. Разпръскваха я навсякъде.

Светлината, извираща от душите им, от свирепите им сърца, докато се отдаваха на силата. Грееха в бяло от нея.

Астерин повали Майка Черноклюна на земята. Матроната бе просто сянка на фона на ослепителната светлина. И се пръсна на жалки късове омраза и мрачни спомени, когато Астерин избухна.

Когато и тя, и Тринайсетте се отдадоха напълно, взривявайки себе си и вещерската кула.