Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (22)

19

Ирен още трепереше до него, като влязоха в тясната, но поне топла спалня петнайсетина минути по-късно. Едно от малкото уютни места в противната крепост. Пространството бе почти запълнено с легло и ръждясал умивалник с кана гореща вода до него.

Спалня, недотам достойна за лордски син. Каол опита да потисне горещината, плъзнала по бузите му.

— Не забравяй, че аз съм низвергнат — подхвърли той, облягайки се на затворената врата, след като стовари багажа им в краката си. — Тази стая е за гости.

— Сигурна съм, че баща ти я е избрал умишлено.

— Не се и съмнявам.

— По-ужасен е, отколкото го описа — изръмжа Ирен.

Каол й се усмихна уморено.

— А ти се представи блестящо.

Повече от блестящо.

Поне баща му бе склонил да започне евакуация от крайните квартали на града, а когато двамата стигнаха до стаята си, в крепостта вече кипеше бурна подготовка за предстоящата обсада. Дори да се нуждаеше от помощ за планирането й, баща му не обели нито дума. След като отдъхнеха тази вечер, щеше да провери какво е намислил.

Засега обаче, след почти два дни полет в студа, имаше потребност от почивка.

Дръзката му, безстрашна съпруга, която също имаше потребност от почивка, колкото и да не си го признаваше.

Затова Каол се отблъсна от вратата и отиде при Ирен, която крачеше нервно пред леглото.

— Съжалявам за нещата, които ти наприказва.

Тя махна небрежно с ръка.

— Аз съжалявам, че ти се е налагало да го търпиш по-дълго от този разговор.

Въпреки заплахата, надвиснала над тях, въпреки копелето, което управляваше града, гневът й успя да стопли нещо в него. Каол скъси разстоянието помежду им и възпря тревожното й крачене, хващайки я за ръка. Сетне погали с палец брачната й халка.

— Ще ми се да беше срещнала майка ми вместо него — пророни той.

Яростта в очите й се поуталожи.

— И на мен. — Устните й се кривнаха на една страна. — Но все пак съм изненадана, че баща ти го е било достатъчно грижа да ги изпрати на сигурно място при най-малката следа от заплаха.

— Те са негово притежание. И няма да се учудя, ако ги е изпратил в планината с голяма част от съкровищата си.

Ирен се озърна наоколо с видимо съмнение, изписано на лицето й.

— Аниел е една от богатите земи в Адарлан, независимо от окаяния вид на крепостта. — Той целуна кокалчетата на пръстите й, халката й. — В катакомбите има стаи, пълни със съкровища. Злато, бижута, брони. Богатства като за цяло кралство.

Тя изхъмка впечатлено, но заяви:

— Трябваше да кажа на Сартак и Несрин да доведат повече от петдесетте лечителки, които избрахме.

Хафиза щеше да остане с пехотинците и кавалерията, но Еретия, помощницата й, щеше да доведе групата с руките.

— Ще се справим, разчитайки на онова, с което разполагаме. Никак не съм убеден, че в града е имало и една лечителка с магически способности допреди час.

Гърлото й подскочи.

— Крепостта ще устои ли на обсада, докато пристигне сухопътната армия? Изглежда така, сякаш не би оцеляла дори до следващата зима, камо ли да удържи на нападение от цяла войска.

— Тази крепост е оцеляла хиляда години; не е паднала в ръцете на втората армия на Ераван дори след като опустошили Аниел докрай. И третата война ще надживее.

— Но къде ще се евакуират хората? Планината вече е затрупана със сняг.

— Има проходи. Опасни са, но хората ще успеят да стигнат до Пустошта, ако вървят заедно и носят достатъчно провизии. — Тръгнеха ли на север от Аниел, щяха да попаднат в капана на вещиците от Ферианската падина, а поемеха ли на юг, щяха да се озоват точно пред прага на Морат. На изток щяха да се натъкнат на същата онази армия, от която трябваше да се измъкнат. — Може би ще смогнат да се скрият в Оуквалд, в подножията на Белия зъб. — Той поклати глава. — Просто няма идеален вариант, не и по това време на годината.

— Колко ли ще загинат… — каза приглушено тя.

— Шансовете им са по-големи в Белия зъб, отколкото тук — отвърна й също толкова тихо Каол. Още ги чувстваше като свой народ, бяха му помогнали, когато собственият му баща го изгони. — Ще се погрижа баща ми да изпрати част от по-възрастните войници с тях. Те поне знаят пътя.

— Наясно съм, че съм само жена от простолюдието — подхвана Ирен и Каол се изкиска, — но онези, които решат да останат, които влязат в крепостта… Докато чакаме нашите войски, може да помогна с настаняването им. Да им подсигуря необходимото. Да проверя дали сред тях няма лечителки, разполагащи с билки и други нужни съставки. Да приготвя превръзки.

Той кимна и гърдите му до болка се изпълниха с гордост. Благородна дама. Ако не по кръв, то по нрав. Съпругата му беше по-достойна за титлата лейди от всяка аристократка, която бе срещал.

— Тогава да се подготвим за война, съпруже! — каза Ирен с пропити от тъга и ужас очи.

И това зрънце страх, не за нея самата, а заради онова, което скоро щеше да връхлети и двама им, го подтикна да я грабне на ръце и да я положи на леглото.

— Войната ще изчака до сутринта — рече Каол и сведе устни към нейните.

* * *

Руките пристигнаха на разсъмване.

Толкова многобройни, че скриха бледото слънце, изпълвайки небесата с бумтежа на могъщи криле и шумоленето на пера.

Този път хората закрещяха и гласовете им сякаш възвестиха писъците, които щяха да огласят крепостта, пристигнеше ли онази страховита армия.

Руките накацаха по равнината от южната страна на крепостта, чак до брега на езерото. Гладката шир не бе застроена, тъй като я пресичаха множество горещи извори и често се наводняваше, макар че шепа дебелоглави земеделци още се мъчеха да отгледат разни култури в твърдата почва.

Някога равнината била част от самото езеро, преди Западните водопади, скътани в склоновете на Белия зъб, да бъдат заприщени и буйните им води да стихнат до кротките вадички, захранващи и днес езерото. Векове наред предците на Каол обмисляли да бутнат стената, освобождавайки пълноводната река, тъй като древните им ковачници постепенно отстъпвали място на воденици, които лесно можели да преместят другаде.

Ала унищожителната сила зад язовирната стена щяла да причини катастрофални щети, дори всички водни повелители в кралството да опитали заедно да овладеят потопа. Цялата равнина щяла да се наводни за броени минути и стихията щяла да отнесе дори част от града. Водите щели да се спуснат по планинските склонове, помитайки всичко по пътя си с гигантска вълна, която щяла да се разлее чак при Оуквалд. Най-ниските етажи на крепостта, заедно с портата, водеща към равнината, щели да бъдат изцяло потопени.

Затова стената останала и тревистата шир под нея оцеляла.

Руките се подредиха в спретнати редици. Каол, Ирен и неколцина стражи, зарязали постовете си, излязоха да гледат от парапета на крепостната стена как ездачите се заемат да градят лагера си с багажа от дисагите на руките. По-късно щяха да заведат лечителките в крепостта, оставяйки няколко в лагера до пристигането на моратския легион.

Две тъмни фигури се издигнаха в небето и стражите се върнаха по постовете си. Несрин и Сартак кацнаха на стената, а до рука на Несрин — малък сокол. Фалкан Енар.

Несрин скочи ловко от птицата си с лице, мрачно като най-бездънната яма в кралството на Хелас.

— Морат е на три дни оттук, най-много четири — обяви задъхано тя.

Сартак дойде до нея. Руките им очевидно нямаха нужда от връзване.

— Летяхме високо, за да не ни забележат, но Фалкан успя да се доближи.

Хамелеонът стоеше в облика си на сокол до Салки.

Ирен пристъпи напред.

— Какво видяхте?

Несрин поклати глава. Златистобронзовата й кожа беше пребледняла.

— Главно Валги и човеци. Но всички са бързи, настървени.

Каол смогна да потисне гримасата, която понечи да превземе лицето му.

— И няма вещици?

— Не — отвърна Сартак, прокарвайки ръка през сплетената си коса. — Но нищо чудно да изчакват, за да се спуснат от Ферианската падина, когато армията пристигне.

— Дано грешиш — каза Ирен, отправила поглед към руките в долината.

Хиляда. Преди месеци й се струваха дар от боговете, непобедим легион. Но като ги гледаше подредени на полето…

Дори величествените птици можеше да бъдат пометени от стихията на битката.