Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (87)

84

В опразнения арсенал на двореца не беше останала нито една броня. Пък и никоя нямаше да е по мярка на уивърните.

Оцелелите след обсадата на Адарлан и придобитите след разгрома му вече бяха разпределени и макар че принц Едион предложи някой ковач да изработи метални нагръдници за уивърните, Манон само погледна свалените врати, които възнамеряваха да използват за целта, и реши, че ще са твърде тежки. Бързината и ловкостта щяха да са най-големите им помощници срещу легиона на Железни зъби.

Ето защо щяха да тръгнат на битка както винаги: въоръжени единствено с мечове, железни зъби и нокти, както и с бойна сръчност.

Застанала на големия балкон на най-горната кула в двореца на Оринт, високо над ширналата се чак до хоризонта моратска армия, Манон гледаше изгрева, съзнавайки, че можеше да й е последен.

Тринайсетте обаче, повечето опрели ръце в парапета, не гледаха на изток.

Вниманието им бе насочено към врага, разбуждащ се под изгряващото слънце. И към двете крочанки, изправени до Манон с метли в ръцете и мечове, вече закопчани през гърбовете им.

Никой не се беше учудил да види Бронуен облечена за битка. Ала дори Манон застина, когато Гленис се появи с меч и сплетена назад коса.

Вече бяха преговорили подробностите. Както сега, така и три пъти миналата вечер. Затова, докато денят се проясняваше, просто стояха мълчаливо на върха на древната кула.

Надалеч, някъде в сърцето на моратската армия, проехтя вой на рог.

Протяжно, като исполински звяр, току-що пробуден от дълбок сън, вражеската войска потегли към крепостните стени.

— Крайно време беше — промърмори Астерин, пристегнала сплетената си коса с кожена лента през челото.

Уивърните на Железни зъби излетяха в небето — видимо тромави с тежките си брони.

Но даже това нямаше да е в техен ущърб. Макар и със затруднено излитане, легионът на Железни зъби скоро изпълни небето. Наброяваха поне хиляда. А Манон дори не смееше да си помисли къде е армията от Ферианската падина. Още не.

По кулите на двореца, покривите на къщите из града и назъбените парапети на крепостните стени крочанките изправиха метли до себе си, очаквайки сигнал за атака.

Сигнал от Бронуен, от резбования рог до нея — вещерска реликва, пропукана и потъмняла от старост, покрита със символи, толкова избледнели, че едва се виждаха.

Уловила погледа на Манон, Бронуен обясни:

— Антика от някогашното ни кралство. Принадлежала е на Телин Ванора, млада, неопитна вещица, сражавала се през последните дни на войната и попаднала до портите, когато Рианон загинала. Моя предшественица. — Тя плъзна ръка по старото дърво. — Надула рога, за да предупреди народа ни, че Рианон е убита и трябва да се спасяват от града. Но веднага щом вдигнала тревога, матроната на Синьокръвните я посякла. Предупреждението й обаче дало достатъчно време на народа ни да избяга. Да оцелее. — Тъмните й очи се обточиха в сребристо. — За мен ще е чест днес да надуя същия рог. Не за да предупредя народа ни, а за да го обединя пред врага.

Никоя от Тринайсетте не надзърна към Бронуен, но Манон знаеше, че са чули всяка нейна дума.

Бронуен сложи ръка на кожения си нагръдник.

— Телин е тук днес. В сърцата на всички оцелели онзи ден крочанки. Тук са и всички загинали във вещерските войни, дори да не ги виждаме с очите си.

Манон си спомни за двете безтелесни сили, които бе усетила, докато се биеше с матроните, и повярва в думите на Бронуен.

— В тяхна чест се сражаваме — продължи младата вещица, свеждайки очи към приближаващата армия. — И за бъдещето, което ни чака.

— Общото ни бъдеще — добави Манон, срещайки погледите на Тринайсетте.

Те не се усмихнаха, но свирепите им лица говореха достатъчно.

Манон се извърна към Тление.

— Наистина ли ще се биеш?

Тление кимна без нотка на колебание.

— Преди петстотин години майка ми избрала бъдещето на кралския род пред това да се бие рамо до рамо с любимите си хора. И въпреки че никога не съжали за избора си, това бреме я смазваше цял живот. Предаде го и на мен. — Старицата махна към Бронуен, сетне и към Астерин. — Зад всяка от нас днес стои невидима закрилница.

Златисто-черните очи на Астерин поомекнаха.

— Да — потвърди кратко Втората на Манон, поставяйки ръка на корема си.

Не заради противната дума, издълбана там, заради зверството, което бе преживяла.

А заради мъртвородената вещица, изхвърлена от бабата на Манон в огъня, преди Астерин да я прегърне дори.

Заради ловеца, когото Астерин бе обичала, както никоя вещица от Железни зъби не бе обичала човек, и при когото така и не се бе завърнала от срам и страх. Ловецът, който не беше спрял да я чака дори на старини.

Манон знаеше, че днес Втората й щеше да воюва заради тях, заради загубеното си семейство. За да не се случва повече на никого.

Манон от своя страна щеше да се бори за същото.

— След цели петстотин години най-накрая сме на прага й — каза Гленис с нетрепващ, но някак отнесен глас, сякаш потънала в дълбините на спомените си. Изгряващото слънце вече къпеше белите стени на Оринт в злато. — Последната битка на крочанките.

И като че думите й послужиха за сигнал, защото Бронуен надигна рога на Телин Ванора и го наду.

* * *

Повечето вярваха, че река Флорин извира от Еленови рога, преминава покрай западната граница на Оринт и оттам се спуска през низината.

Ала повечето не знаеха, че древният елфически крал бе построил мъдро града си, изкопавайки канали и подземни корита, разнасящи прясната планинска вода из цялата му територия. Чак до двореца.

Лизандра разпери нависоко факлата и надникна в един от подземните канали, чиято вода течеше, образувайки малки въртопчета в каменния тунел, който я извеждаше от стените на града. Като проговори на придружаващите я воини от Гибелния легион, дъхът й се заусуква на бели облачета пред нея.

— Заключете решетката, щом изляза.

Някой изхъмка утвърдително.

Лизандра стрелна смръщено масивната желязна порта през подземната река. Металните решетки бяха дебели колкото ръката й. Лорд Муртауг бе предложил този маршрут за нападение, оказвайки се по-запознат с водоносната система под града и двореца, отколкото дори Едион бе предполагал.

Лизандра се приготви за сблъсъка със студената вода. Всъщност повече от студена…

Но Моратската армия вече напредваше към крепостните стени и ако тя не заемеше позицията си скоро, вероятно щеше да е твърде късно за всичко.

— Дано боговете да са с теб! — обади се един воин от Гибелния легион.

Лизандра му се усмихна напрегнато.

— И с вас.

Не си даде време да размисли. Просто стори крачка отвъд каменния ръб.

Бездънните води я погълнаха бързо. Студът изтръгна въздуха от дробовете й, но тя вече се преобразяваше; топла светлина изпълваше тялото й, докато костите й се изкривяваха, докато кожата й изчезваше. Магията й пулсираше, изцеждаше се стремглаво заради усилието, което изискваше трансформацията, но всичко сякаш приключи за секунда.

Воините възкликнаха глухо над водната повърхност. От страхопочитание или само страх — не я интересуваше.

Показа глава колкото да си поеме дъх, и отново се потопи. Мътната, тъмна вода беше толкова ледена, че хапеше безмилостно дори това тяло, ала тя заплува по течението, което я изведе от древния тунел.

И я прекара под стените на града. А оттам — в още по-студените води на Флорин. Дебели плочи лед се носеха по повърхността, скривайки я от очите на врага.

Тя заплува по реката, докато не достигна източния фланг на моратската армия, и зачака уговорения сигнал.

* * *

Крочанките излетяха в небето и обгърнаха като червена вълна града и крепостните стени.

Застанал в южната част на стената заедно с Рен, Едион килна глава назад, наблюдавайки полета им над равнината.

— Вярваш ли, че са способни да се преборят с такъв отряд?

Рен кимна към прииждащото море от Железни зъби и уивърни.

— Нямаме друг избор, освен да се надяваме на това — отвърна Едион, сваляйки лъка от гърба си.

Рен последва примера му и стрелците надолу по стената го приеха за сигнал да приготвят своите.

Разпръснатите между тях мисенианци подпряха металните конструкции на огнените копия върху стената.

Морат настъпваше. Вече нямаше какво да ги забави, да ги изненада. Битката бе неизбежна.

Едион надникна към виещата се снага на Флорин, покрита с блеснали под утринното слънце ледове. И опита да потисне страха, обзел сърцето му. Бяха твърде отчаяни, твърде малко в сравнение с вражеското пълчище, за да откаже на Лизандра мисията, която бе поела днес.

Той погледна през рамо. Воините от Гибелния легион бяха опрели катапултите в назъбения парапет, а елфическите благородници се подготвяха да вдигнат с изцедените си магически сили огромните речни камъни, с които щяха да обстрелват врага. Елфическите стрелци по крепостната стена чакаха сигнал.

Едион зареди стрела в лъка си и обтегна тетивата.

Войниците по стената обтегнаха своите като един.

— Да превърнем днешната битка в достойна за песен — каза той.