Сара Дж. Маас
Кралство на пепелта (20)

17

Лизандра залегна, но не достатъчно бързо, за да се изплъзне на камшичния удар, който разсече ръката й от рамото до китката.

Хвърли се на земята и се претърколи, както я беше учил Аробин. Но Едион вече стоеше пред нея с меч в ръка. Бранеше кралицата си.

Проблеснаха светлина и лед — от Енда и Селен — и моратският вестоносец се озова на колене. Тъмната му сила се заблъска по невидима преграда от леден вятър.

Всички в шатрата бяха отстъпили назад с лъскави оръжия в ръце. Илиас и Ансел бяха заели еднакви отбранителни позиции от двете страни на поваления мъж. Позиции, вкоренени чак до мозъка на костите им от един и същ учител, под същото жарко слънце. Въпреки това не се поглеждаха.

Рен, Сол и Рави се бяха подредили край Лизандра — край Елин, — готови да пролеят кръв с мечовете си. Новороден двор, скочил да защити кралицата си.

Макар че по-възрастните лордове се бяха скрили зад масата с храна, пребледнели от страх. Само Галан Ашривер беше застанал на пост до изхода на шатрата, за да пресече пътя на нападателя им, ако опита да избяга. Дързък ход — и глупав, като се имаше предвид какво коленичеше в центъра на помещението.

— Никой ли не надуши, че е валгски демон? — попита Едион, вдигайки Лизандра от земята за здравата й ръка.

Но непознатият не носеше нашийник, нито пръстени по голите си, бледи пръсти.

Лизандра притисна пулсиращата си рана с длан и коремът й се преобърна. Знаеше какво тупти в гърдите на мъжа. Сърце от желязо и Камък на Уирда.

Вестоносецът се засмя и изсъска:

— Бягай към замъка си. Ние ще…

Той подуши въздуха. И надзърна към Лизандра. Към кръвта, стичаща се по лявата й ръка, пропивайки се в износената океанскосиня туника на Елин.

Тъмните му очи се ококориха от изненада и доволство и думата почти се оформи върху устните му. Хамелеонка.

— Убийте го! — нареди тя на среброкосите елфически лордове с препускащо сърце.

Никой не посмя да й каже да го изгори сама.

Ендимион вдигна ръка и обсебеният от Валг мъж се задъха. Ала първо очите му станаха напълно черни, дори бялата част от тях.

Не от смъртта, която го обгръщаше, а по-скоро сякаш предаваше някакво послание по протяжна обсидианова връзка.

Послание, което можеше да ги обрече на гибел: Елин Галантиус я нямаше.

— Достатъчно! — озъби се Едион с пребледняло от истински страх лице, току-що осъзнал за какво уведомяваше вестоносецът господаря си.

Мечът на Оринт проблесна, плисна черна кръв и главата на мъжа тупна върху килима.

В спусналата се тишина Лизандра премести длан от раната си, за да я провери. Не беше дълбока, но щеше да боли поне няколко часа.

Ансел от Брайърклиф прибра меча си с вълча глава в ножницата му и хвана Лизандра за рамото. Червената й коса се люшна пред лицето й, като се наведе да огледа обезглавения труп.

— Гадни копеленца, нали?

Елин сигурно щеше да подхвърли някой нахакан отговор, разсмивайки всички, но Лизандра просто не можеше да намери думи. Ето защо кимна, докато черната локва се разливаше по пода на шатрата. Елфическите лордове наблюдаваха със смръщени гримаси, навярно подушили валгската воня.

— Почистете тази гнусотия! — нареди Дароу.

Ръцете му трепереха леко.

Нокс се появи на входа на шатрата, забол смаян поглед в обезглавения Валг. Сивите му очи срещнаха нейните, после се сведоха.

— Нямаше пръстен — пророни той.

Едион хвана ръба на покривката върху масата с недокосната храна и избърса Меча на Оринт.

— Не му е трябвал.

* * *

Ераван знаеше, че Елин не е с тях, както и че хамелеонката се представя за нея.

Едион крачеше през лагера, а Лизандра-Елин го следваше.

— Знам — каза през рамо и за пръв път не отвърна на поздрава на войниците, които подминаха.

Тя не се отказа.

— Какво да правим?

Едион спря чак при собствената си шатра. Смрадта на валгския вестоносец още полепваше по носа му. Онзи черен камшик, свистящ към Лизандра, още прогаряше очите му. Болезненият й вик още ехтеше в ушите му.

Гневът се надигаше в него, търсейки отдушник.

Тя го последва в шатрата му.

— Какво да правим? — повтори.

— Как ти звучи да се уверим, че из лагера не дебнат други вестоносци? — озъби й се той, кръстосвайки яростно.

Елфическите лордове вече бяха дали тази заповед на най-добрите си разузнавачи.

— Той знае — промълви тя. Едион се завъртя към нея и видя братовчедка си… видя Лизандра разтреперана. Не Елин, макар че днес успешно бе изиграла ролята си. По-добре от обичайно. — Той знае какво съм.

Едион потри лицето си.

— Освен това май знае, че отиваме към Оринт. И точно това иска.

Тя седна на леглото му, сякаш краката не я държаха. За миг желанието да се настани до нея, да я притисне към себе си го обзе толкова мощно, че едва не му се поддаде.

Мирисът на кръвта й изпълваше пространството заедно с този на дивата й, многолика същност. Прокарваше чувствено пръст по кожата му, изостряше гнева му до нещо толкова смъртоносно, че почти се чувстваше готов да заколи първия мъж, който влезеше в шатрата му.

— Новината може да притесни Ераван — подхвана Едион, когато си върна здравия разум. — Може да се чуди защо Елин не е при нас, дали не е намислила нещо опасно за него. Може да го принуди да издаде следващия си ход.

— Или да ни нападне незабавно, и то с пълна мощ, когато сме най-слаби.

— Ще видим.

— Оринт ще се превърне в касапница — прошепна тя с превити от тежест рамене.

Тежест, не само заради конфликта, в който бе попаднала, но и защото се представяше за друга, защото не знаеше още колко ще може да се преструва. И всъщност нямаше силата да спре войските, тръгнали на север. Но беше готова да носи това бреме. За Елин. За кралството.

Независимо че го бе лъгала за всичко това, беше готова да понесе тежестта.

Едион седна до нея и впери празен поглед в стените на шатрата.

— Няма да ходим в Оринт.

Тя вдигна глава. Не само заради думите му, но и заради неочакваната му близост.

— Къде отиваме тогава?

Едион се взря в бронята си, която го чакаше измита и смазана на поставка в другия край на шатрата.

— Сол и Рави ще поведат част от войската си обратно към брега, за да следят за нападения откъм морето. Там ще се срещнат с остатъка от вендлинската флота. С Галан ще обединим армиите си и ще поемем на юг към границата.

— Другите лордове гласуваха срещу това.

Глупави старчоци.

Едион обаче цяло десетилетие жонглираше с държавната измяна. Беше го превърнал в изкуство.

— Аз ще се погрижа за тях — усмихна й се едва доловимо той.

* * *

Гибелният легион служеше единствено на Елин Галантиус.

Съюзниците й също. И войските на Рен Алсбрук и Рави и Сол от Сурия.

Очевидно и Нокс Оуен.

Само че не Едион, а Лизандра превърна бягството им във възможно.

На връщане към собствената й шатра — шатрата на Елин, ако не достойна за кралица, то поне за армейски капитан, — Нокс я настигна с тихи, ловки стъпки. Добре беше обучен. И навярно по-смъртоносен, отколкото изглеждаше.

— Е, Ераван вече знае, че не си Елин.

Тя извърна глава към него.

— Какво?

Светкавичен, безсмислен въпрос, с който целеше да си спечели малко време. Едион ли беше рискувал да му разкрие истината?

Нокс й се усмихна половинчато.

— Досетих се, като видях почудата по лицето на онзи демон.

— Бъркаш.

— Така ли? А не ме ли помниш?

Тя се постара да го изгледа възможно най-надменно, въпреки че вестоносецът крадец се извисяваше над нея. Елин никога не бе споменавала мъж на име Нокс Оуен.

— Защо да помня някого от лакеите на Дароу?

— Похвален опит, но Селена Сардотиен изглеждаше мъничко по-доволна, кълцайки жертвите си.

Той знаеше — знаеше коя е Елин, какво бе сторила в миналото си. Лизандра си замълча и продължи към шатрата си. Ако кажеше на Едион, колко ли мълниеносно Нокс щеше да се озове под замръзналата земя?

— Няма да издам тайната ти — прошепна Нокс. — Селена… Елин ми беше приятелка. И още е… надявам се.

— Откъде?

Нямаше намерение да му разкрива повече за ролята си.

— Бихме се заедно в едно състезание в стъкления дворец. — Той изсумтя. — Чак сега го проумявам. Богове! Тогава шпионирах министър Джовал за бунтовниците. За пръв път напусках Перант. За пръв път, а така се случи, че се биех рамо до рамо с кралицата си. — Той се засмя с изумление. — По онова време вече от години работех с бунтовниците, макар че си изкарвах хляба с крадене. Искаха да наблюдавам отвътре двореца, да следя плановете на краля. Докладвах им за по-особените събития, докато не стана твърде опасно. Докато Сел… Елин не ме предупреди да бягам. Послушах я и се върнах тук. Джовал е мъртъв. Миналата пролет умрял по време на една схватка с бунтовниците край границата. Тогава Дароу ме избра за свой личен вестоносец и шпионин. Така стигнах дотук. — Той я измери косо, без да сваля удивлението от лицето си. — На твое разположение съм, нищо че ти не си… ти. — Нокс килна глава. — Коя си всъщност?

— Елин.

Той се ухили многозначително.

— Ясно.

Лизандра спря пред нетипично малката шатра на кралицата, закътана между тези на Едион и Рен.

— Каква е цената на мълчанието ти? Или Дароу вече знае?

— Защо да му казвам? Аз служа на Терасен и рода Галантиус. Винаги е било така.

— Някои твърдят, че Дароу има голям шанс да възседне трона, като се имат предвид отношенията му с Орлон.

— Днес разбрах, че наемната убийца, с която се сприятелих, всъщност е била кралицата, която смятах за мъртва. Струва ми се, че боговете ме водят в някаква посока.

Тя се задържа на входа на шатрата. Уютната топлина я примамваше вътре.

— А ако ти кажа, че тази вечер ще ни е необходима помощта ти, но има риск да те обвинят в държавна измяна?

Нокс изпълни театрален поклон.

— Ще отговоря, че дължа на приятелката си Селена услуга, задето ме предупреди онзи ден в двореца, пък и преди това ми спаси живота.

Лизандра не знаеше защо му се доверява. Но с времето бе развила нюх по отношение на мъжете, който никога не я подвеждаше, макар и в миналото да не бе имала възможност да го следва. Тогава можеше единствено да се приготви за нещо подобно.

Нокс Оуен обаче… добрината по лицето му беше искрена. Говореше истината. Поредният съюзник, когото Елин им беше набавила, пък било то и несъзнателно.

Знаеше, че Едион ще се съгласи с плана й, колкото и да я мразеше още. Затова се приведе към Нокс и му прошепна:

— Тогава слушай внимателно.

* * *

Изпълниха плана си тихомълком и без всякаква следа.

Всичко се нареди плавно до най-незначителната подробност, сякаш боговете им помагаха.

На вечеря Нокс Оуен добави нещичко във виното, което лично сервира на Дароу, Слоан, Гунар и Айрънуд като раболепно извинение, задето беше пуснал валгския войник в шатрата. Не за да ги убие, а за да ги потопи в дълбок сън.

„Дори мечка стръвница не може да събуди тоя дръвник“, изсумтяла бе Ансел от Брайърклиф, като отиде до леглото на лорд Гунар, вдигна отпуснатата му ръка и я остави да падне тежко.

Лордът не помръдна и това беше задоволително доказателство за Лизандра, която наблюдаваше от сенките зад кралицата, преобразена в полска мишка.

Верните пълководци на четиримата лордове също заспаха дълбоко благодарение на виното, което Галан Ашривер, Илиас, Рен и Рави уредиха да разнесат по огньовете им.

А щом всички се събудиха на следващия ден, около шатрите им ги посрещна само бруленият от вятъра сняг.

Лагера го нямаше.

Армиите им също.